Ориол тутакси се скри в тълпата. Наоколо заръкопляскаха. Шоази, Hoce и Навай бяха наобиколили доня Крус и жадно я разпитваха:
— Какво каза той? На латински ли говореше? Държеше ли в ръка някаква стъкленица?
— Говореше на еврейски — отвърна циганката, която постепенно идваше на себе си.
— Но разбираше ли го красивата девойка?
— Съвсем свободно. Той пъхна лявата си ръка в джоба и измъкна оттам нещо, което приличаше на… как да ви кажа…
— На вълшебен пръстен?
— По-скоро на пачка акции! — поправи ги Нивел.
— Приличаше на носна кърпа! — сопна се циганката и им обърна гръб.
— Та ти си бил много полезен човек, друже! — рече Гонзаг, слагайки ръка на рамото на Гърбавия. — Възхищавам ти се, ей богу!
— Не е зле за дебютант, нали, ваше височество? — скромно се усмихна Езоп II. — Но помолете господата да се поотдръпнат. Отстъпете, моля! Назад! Остава сега да ми я изплашите! И без това доста се измъчих. Но къде е нотариусът?
— Доведете кралския нотариус! — заповяда принц дьо Гонзаг.
XIII. Подписването на брачния договор
Целия предишен ден госпожа принцеса дьо Гонзаг бе прекарала в покоите си, но множество посетители бяха нарушили уединението, на което от години се обричаше вдовицата на Ньовер. Още в зори тя бе написала и изпратила голям брой писма и отзивчивите посетители побързаха да й донесат отговорите си на крака. Така тя последователно прие кардинал дьо Биси, херцог дьо Треме — губернатора на Париж, полицейския лейтенант Машо, председателя дьо Ламоаньон и вицеканцлера Воайе д’Аржансон. Към всеки от тях принцесата се обърна с молба за помощ и съдействие срещу Лагардер, самозвания благородник, който й бе отнел едничката дъщеря. И всекиму тя предаде разговора си с Лагардер, който разгневен, че бленуваното от него немислимо възнаграждение му се изплъзва, бе започнал най-безсрамно да изопачава нещата.
От Лагардер се възмущаваха всички. И имаше защо наистина. Най-мъдрите измежду съветниците на госпожа дьо Гонзаг стигнаха до единодушното заключение, че самото обещание на Лагардер да им представи госпожица дьо Ньовер е просто първата лъжа от низ измами, но че в крайна сметка е благоразумно да се изчака развоя на събитията.
При все благоговението, с което всички най-демонстративно ограждаха името на негово височество принц дьо Гонзаг, вярно е, че след вчерашното заседание той бе оставил в съзнанието им доста неприятни спомени. За всички бе ясно, че тук се крие някаква загадъчна неправда, която, макар че оставаше тайна за тях, ги изпълваше със смътно безпокойство.
В усърдието винаги се съдържа значителна доза любопитство.
Пръв надуши някакъв чудовищен скандал негово високопреосвещенство кардинал дьо Биси. Постепенно интуицията се пробуди и у останалите, които, веднъж попаднали на следите на загадката, настървено се втурнаха по тях, като в същото време до един се кълняха, че са на прав път. Преди всичко препоръчаха на госпожа принцесата да отиде в Пале Роаял и да обясни на господин регента всичко, от игла до конец. Посъветваха я също най-настоятелно в никакъв случай да не обвинява съпруга си.
Някъде около пладне тя се качи в една носилка и отиде в Пале Роаял, където бе незабавно приета. Регентът я очакваше. Аудиенцията продължи необичайно дълго. Принцесата не отправи никакво обвинение срещу мъжа си, но регентът най-подробно я разпита — нещо, което не беше успял да стори сред гълчавата на празненството.
Съвсем естествено бе регентът, в когото от два дни насам споменът за Филип дьо Ньовер, неговия най- добър приятел и брат, се бе пробудил с неочаквана сила, да се върне назад в годините и да отвори дума за зловещите събития в крепостния ров на замъка Кайлюс, които за него и до ден-днешен оставаха забулени в тайна. Той за първи път разговаряше с вдовицата на приятеля си на четири очи. Да, принцесата не обвини мъжа си, но след края на аудиенцията Филип Орлеански остана тъжен и замислен. И макар че в същия този ден, а и през последвалата го нощ, регентът на два пъти прие принц дьо Гонзаг, помежду им не се стигна до никакви обяснения. За онези, които познаваха Филип Орлеански, този факт не се нуждаеше от коментари. В съзнанието на регента се бе загнездило подозрението!
На връщане от посещението си в Пале Роаял, принцеса дьо Гонзаг намери покоите си пълни с приятели. И сега всички тези хора, които я бяха съветвали в никакъв случай да не обвинява съпруга си, нетърпеливо се поинтересуваха какво възнамерява да предприеме регентът по отношение на принца.
При все че предчувствуваше приближаващата буря, Гонзаг дори не подозираше колко градоносни облаци се трупат на хоризонта му. Та той бе толкова могъщ, толкова богат! Да вземем за пример историята от тази нощ: колко лесно би могла да бъде преиначена, разказана утре! Просто щяха да се пошегуват с букета отровни цветя — туй по-прилягаше на времето на Бренвилие152 — да се присмеят на трагикомичния годеж, а опиташе ли се някой да твърди, че Езоп II, наречен още Йон, е имал поръчение да убие младата си жена, до един щяха да се превиват от смях. Каква нелепост наистина! Та днес човек изкормваше единствено портфейла си.
И действително, буреносният повей не идваше оттам. Бурята назряваше в самия дворец на Гонзаг. Може би тягостната и покъртителна трагедия на този осемнайсетгодишен принудителен брак най-сетне щеше да достигне някаква развръзка. Нещо се бе размърдало зад черните завеси на молитвената стая, където по волята на принцесата всяка божа сутрин се отслужваше заупокойна литургия. Днес сред този безпримерен траур се възправяше един призрак. Сегашното престъпление не би било дори за вярване поради самото присъствие на цяла тълпа свидетели, при това до един съучастници, докато колкото и дълбоко да заровиш отколешното злодеяние, то почти винаги разбива прогнилите дъски на ковчега.
Принцеса дьо Гонзаг уведоми именитите си съветници, че господин регентът е проявил интерес както към обстоятелствата около сватбата й, така и към предхождащите я събития, като добави, че господин регентът й е обещал да принуди Лагардер да направи пълни самопризнания, дори ако за това е нужно да го подложи на изтезания. Всички хвърляха вината върху Лагардер с тайната надежда, че просветлението ще ги осени чрез него, тъй като всеки знаеше, или поне се досещаше, че Лагардер е участвувал в среднощната сцена, с която преди двайсет години бе започнала тази нескончаема трагедия. Господин Машо й обеща съгледвачите си; херцог дьо Треме — своите гвардейци, а висшите магистрати — тайните си дворцови агенти. Не знаем какво може да обещае един кардинал при подобни обстоятелства, но в крайна сметка негово високопреосвещенство предложи онова, с което разполагаше. На Лагардер не му оставаше нищо друго, освен здравата да се държи!
Към пет часа подиробед, Мадлен Жиро наруши усамотението на господарката си, за да й предаде едно писмо от полицейския лейтенант. Достойният магистрат съобщаваше на принцесата, че Лагардер е бил убит миналата нощ на излизане от Пале Роаял. Писмото завършваше с думите, които се превръщаха едва ли не в заклинание: „Не обвинявайте мъжа си!“
Остатъка от вечерта принцесата прекара в тревожно усамотение. Между девет и десет вечерта, Мадлен Жиро се появи с ново писмо. Този път почеркът беше непознат. Донесли го бяха двамина непознати с подозрителна външност, приличащи по-скоро на пладнешки разбойници. Единият бе висок и нахален, а другият — престорено любезен и възнисичък. Писмото напомняше на госпожа принцесата, че двайсет и четиричасовият срок, даден от регента на господин дьо Лагардер изтичаше в четири часа през нощта. То уведомяваше госпожа принцесата, че в този час господин дьо Лагардер ще се намира в павилиона за гости на господин дьо Гонзаг.
Лагардер у Гонзаг! Но защо? Как? А писмото на полицейския лейтенант, което съобщаваше за смъртта му?…
Принцесата веднага нареди да запретнат каретата й, после скочи в нея и заповяда да я откарат на улица „Паве Сент Антоан“, в двореца на Ламоаньон. Час по-късно двайсетина гвардейци, командувани от един капитан, както и четирима полицейски пристави от Шатле, се разположиха на лагер в двора на двореца на Ламоаньон.
Не сме забравили, че поводът за празненството, организирано от принц дьо Гонзаг в павилиона му зад
