„Сен Маглоар“, беше една сватба: сватбата на маркиз дьо Шаверни с непозната девойка, на която принцът бе определил зестра от петдесет хиляди екю. Женихът се бе съгласил и ние знаем, че господин дьо Гонзаг имаше всички основания да смята, че няма защо да се опасява от отказа на невестата. В такъв случай нямаше нищо чудно в това, че принцът предварително беше взел всички необходими мерки сключването на насрочения брачен съюз да не се протака излишно. Повикан бе кралския нотариус — истински кралски нотариус. Дори нещо повече — свещеникът — истински свещеник, вече чакаше в сакристията на „Сен Маглоар“.
Не ставаше и дума за някаква пародия на годеж. Господин дьо Гонзаг се нуждаеше от напълно законен брак, който да даде такива права на съпруга над съпругата, че при нужда по волята на съпруга изгнанието на съпругата да се проточи безкрайно.
Гонзаг беше казал истината. Принцът не обичаше кръвта, но в случай, че всички други средства се окажеха безсилни, той никога не се спираше пред нея.
В един момент среднощната авантюра бе приела нежелан развой. Толкоз по-зле за Шаверни! В действителност, откакто Гърбавия се беше появил на преден план, нещата приемаха нов, при това много по-благоприятен облик. Гърбавия очевидно беше човек, от когото можеш да поискаш всичко. Гонзаг го бе преценил от пръв поглед. Езоп II беше от онези създания, които с удоволствие принуждават човечеството да се разплаща за обидите към собственото им нещастие, и хранят в душите си люта неприязън към рода човешки заради кръста, който бог като непосилно бреме е стоварил върху плещите им.
— Повечето гърбави са зли и отмъстителни — мислеше си Гонзаг. — Гърбавите са жестокосърдечни и неумолими; светът за тях е все едно неприятелска страна. Те не знаят що е милост, тъй като никой и никога не е изпитвал милост към тях. Още в най-ранно детство глупашкият присмех им нанася толкова жестоки удари, че в крайна сметка душата им се покрива със защитна обвивка.
Шаверни изобщо не беше подходящ за нароченото дело. Той бе просто безумец — виното го правеше искрен, великодушен и безразсъдно смел. Шаверни беше напълно способен да обикне жена си и да падне на колене пред нея, след като по-напред я пребие от бой. Гърбавия — никога! Той положително хапеше само веднъж, но смъртоносно. Гърбавия беше истинска находка.
Когато Гонзаг заповяда да доведат нотариуса, всекиму се прищя да се изтъкне. Ориол, Албре, Монтобер и Сидализ тутакси се втурнаха към галерията, изпреварвайки Кокардас и Паспоал. За миг двамата останаха сами под мраморния портик.
— Гълъбче — рече гасконецът, — тази нощ няма да мине без градушка…
— От удари! — прекъсна го Паспоал. — Наоколо просто ухае на пердах!
— Гръм да ме порази дано! Ръката вече ме сърби! А теб?
— Иска ли питане! Доста време мина, откакто не сме танцували, доблестни ми друже!
Вместо да се спуснат на долния етаж, те отвориха външната врата и излязоха в градината. Нямаше и помен от засадата, устроена от Гонзаг пред павилиона. Нашите двама юначаги стигнаха безпрепятствено чак до алеята, където предния ден Пейрол бе открил труповете — на Салдан и Фаенца. Алеята беше безлюдна.
Най-странно обаче им се стори обстоятелството, че потайната вратичка, водеща към улицата, беше широко отворена.
На улицата нямаше жива душа. Нашите храбреци се спогледаха.
— Ама че работа! — промърмори Кокардас. — Не ще да го е свършил оня лудньо Парижанчето, щом от снощи е на небето.
— Знаеш ли го на какво е способен! — възрази Паспоал.
В този момент откъм църквата до ушите им долетя неясен шум.
— Ти стой тук! — разпореди се гасконецът. — Ще ида да хвърля един поглед.
Той предпазливо се промъкна покрай градинския зид, докато Паспоал остана на пост при вратичката. В този край градината граничеше с гробището „Сен Маглоар“. Кокардас видя, че то просто гъмжи от гвардейци.
— Е, гълъбчето ми — рече той, когато се върна, — ако ни е писано да танцуваме, то поне цигулари няма да ни липсват!
Междувременно Ориол и приятелите му нахлуха в стаята на Гонзаг, където метр Гриво-старши, кралски нотариус, безметежно спеше на един диван до малка еднокрака масичка, отрупана с остатъците от разкошна вечеря.
Не знам защо в наши дни на нотариусите се гледа с неприязън. Нотариусите, общо взето, са люде чистоплътни, жизнерадостни, охранени, с много кротък нрав, ползуващи се със славата на шегаджии сред близките си и надарени с рядка проницателност при игра на вист. На масата се държат възпитано; в тях е намерила сигурно убежище рицарската учтивост; те са изключително галантни с богатите стари дами и безспорно малко са французите, на които тъй добре приляга бялата вратовръзка, неразделна спътница на златните очила. Но близко е времето, когато нещата коренно ще се променят и всеки ще бъде принуден да признае, че един млад русокос нотариус с достолепни и вежливи обноски, чието оформящо се коремче е все още далеч от разцвета си, е едно от най-прелестните цветя на нашата цивилизация.
Освен всичко това, метр Гриво-старши, секретар-нотариус на краля и на Шатле, имаше честта да бъде предан слуга на негово височество принц дьо Гонзаг. Той беше около четирийсетгодишен хубавеляк, дебел, румен, жизнерадостен и усмихнат, тъй че бе истинско удоволствие да го гледаш. Ориол го хвана за едната ръка, Сидализ за другата, и двамата го помъкнаха към първия етаж.
Видът на един нотариус караше Нивел почти винаги да изпада в умиление; та нали точно те придаваха законна сила и стойност на даренията, направени приживе.
Метр Гриво-старши, човек изискан и вежлив, се поклони на принца, дамите и господата с безупречно чинопочитание. В себе си той носеше черновата на предварително съставения брачен договор, в който засега беше вписано само името на Шаверни. Налагаше се да го поправят. По покана на Пейрол, метр Гриво-старши се настани на една масичка и като извади от джоба си перо, мастилница и стъргалка за пера, се залови за работа. Гонзаг и повечето гуляйджии продължаваха да стоят около Гърбавия.
— Много ли ще се бавите? — поинтересува се последният, обръщайки се към нотариуса.
— Метр Гриво — разсмя се принцът, — трябва да разберете съвсем естественото нетърпение на младоженците!
— Моля само за пет минути, ваше височество — отвърна нотариусът.
С една ръка Езоп II подръпна жабото си, докато с другата погали Орор по косата с победоносен вид.
— Време, колкото да съблазниш една жена! — рече той.
— Да пием, щом имаме повод! — извика Гонзаг. — Да пием за удачния брак!
Бутилките шампанско се отвориха отново. Този път веселието безпрепятствено вземаше връх. От тревогата не бе останала и следа; всички се чувствуваха в прекрасно разположение на духа.
Доня Крус сама напълни чашата на Гонзаг.
— За тяхното щастие! — весело вдигна наздравица тя.
— За тяхното щастие! — повториха през смях останалите, надигайки чаши.
— Ха тъй! — извика Езоп II. — Няма ли тук някой поет, за да ми съчини сватбена ода?
— Поет! Търси се поет! — развикаха се гуляйджиите.
Метр Гриво-старши пъхна перото зад ухото си.
— Не може всичко наведнъж — благодушно промълви той. — Нека по-напред приключа с договора, а сетне ще импровизирам и няколко стихчета.
Гърбавия му благодари с величествен жест.
— Поезия от Шатле! — прихна Навай. — Нотариални мадригали. Ха сега отречете, че нашият век не бил златен!
— Че кой мисли да отрича?! — обади ce Hoce. — От чешмите ще бликне бадемово мляко и пенливо вино.
— А по тръните ще цъфнат рози! — додаде Шоази.
— Има си хас, щом и нотариусите са прописали стихове!
Гърбавия гордо се изпъчи и самодоволно заяви:
— Не ще и дума, че цялото туй остроумие е по повод на сватбата ми! Но така ли ще стоим? — сепна се
