ЧАСТ ШЕСТА
ПОКАЗАНИЯТА НА МЪРТВИЯ
I. Спалнята на регента
Беше осем часът сутринта. Маркиз дьо Косе, херцог дьо Брисак, поетът Ла Фабр и три дами, между които на стария Льо Бреан — портиер на „Кур-о-Ри“, му се стори, че разпознава херцогиня дьо Бери, напуснаха Пале Роаял през малката врата, за която вече неведнъж стана дума. Регентът се намираше в спалнята си заедно с абат Дюбоа и в присъствието на бъдещия кардинал, се готвеше да си ляга.
В Пале Роаял, както и у принц дьо Гонзаг, също бяха вечеряли късно, такава беше модата. Но вечерята в Пале Роаял беше завършила значително по-весело.
В наши дни немалко многозаслужили и много сериозни автори се опитват по най-различни поводи да реабилитират паметта на достойния абат Дюбоа и то най-вече, защото, както твърдят те, папата го бил направил кардинал. Но папата не винаги прави кардинали онези, които иска. На второ място, защото сладкодумният и добродетелен Масийон153 му бил приятел. Този довод би бил много убедителен, ако не беше доказано, че добродетелните хора не могат да изпитват слабост към негодниците. Но историята отдавна се забавлява с опити да докаже противното. Освен това, ако абат Дюбоа беше наистина светец, то бог е длъжен да му отреди най-прелестното кътче в рая си, тъй като надали друг човек е бил терзан от такова множество най-разнородни клевети.
Пийнеше ли, на регентът винаги му се приспиваше. И тази сутрин той спеше прав, докато камериерът му го тъкмеше за сън, а абат Дюбоа, полупиян — или поне така изглеждаше, тъй като човек не трябва никога и в нищо да се зарича — му възпяваше превъзходството на английските нрави. Принцът много обичаше англичаните, но този път слушаше с половин ухо и току подканваше камериера си да побърза.
— Върви да си лягаш, приятелю Дюбоа — каза той на бъдещия прелат, — и стига си ми проглушавал ушите.
— Ще си легна подир малко — отвърна абатът, — но известна ли ви е разликата между вашата Мисисипи и техния Ганг? Между вашите ескадрили и техните флоти? Между колибите на вашата Луизиана и палатите на тяхната Бенгалия? Знаете ли, че вашата Индия е просто фикция, докато те наистина притежават баснословното царство на „Хиляда и една нощ“, страна на неизчерпаеми богатства, земя на неземни аромати, море, чието дъно е застлано с перли, планини, чиито недра крият диаманти?
— Дюбоа, достопочтени ми изповеднико, ти си пиян. Върви да спиш.
— А да не би ваше кралско височество да е трезвен? — разсмя се абатът. — Само думичка още: опознайте Англия и заздравете връзките си с нея.
— По дяволите! — извика принцът. — Ти и без това направи повече от необходимото, за да заслужиш издръжката, чиито недобори лорд Стеърс най-редовно ти изплаща. Върви да спиш, абате.
Дюбоа си взе шапката и мърморейки под носа си, се отправи към вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато тя се отвори и един прислужник възвести появата на господин Машо.
— Ще приема лейтенанта по обед — сопна се ядно регентът. — Тези хора си играят със здравето ми. Те ще ме погубят!
— Господин Машо носи важни вести… — настоя прислужникът.
— Знам ги аз тези вести! — прекъсна го регентът. — Иска да ми съобщи, че Селамаре заговорничи, че крал Филип Испански е в лошо настроение, че на Алберони му се ще да бъде папа, а госпожа дю Мен иска да стане регентка. По обед, казах, или по-скоро в един часа! Не се чувствувам добре.
Прислужникът излезе. Абат Дюбоа се върна и застана насред стаята.
— Ако имахте подкрепата на Англия — рече той, — изобщо нямаше да обръщате внимание на подобни зловредни интрижки.
— Мътните да те вземат, негоднико, няма ли най-сетне да си вървиш! — кресна регентът.
Дюбоа изобщо не се докачи. Той отново се запъти към вратата и вратата отново се отвори.
— Държавният секретар Льо Блан — обяви прислужникът.
— По дяволите! — изруга негово кралско височество, вече стъпил върху табуретката, за да се качи в леглото си.
Прислужникът притвори вратата, но добави, долепяйки уста до процепа:
— Господин държавният секретар носи важни вести.
— Те до един носят важни вести — промърмори регентът на Франция, отпускайки изтерзаната си глава върху украсената с малински дантели възглавница. — Доставя им удоволствие да се преструват на ужасно уплашени от Алберони или от дю Мен. Въобразяват си, че са полезни, а всъщност са просто досадни, и толкоз. Ще приема Льо Блан и Машо в един часа. Не, по-скоро в два, а дотогава мисля сладко да поспя.
Прислужникът излезе. Филип Орлеански затвори очи.
— Абатът още ли е тук? — попита той камериера си.
— Отивам си, отивам си — побърза да отговори Дюбоа.
— Чакай, абате, ела тук. Тъкмо ще ме приспиш. Нима наистина не е странно, че не разполагам дори с минута, за да си отдъхна? Дори с минута! Всички идват точно тогава, когато си лягам. Разбираш ли, абате, просто се погубвам от работа, но това изобщо не ги интересува…
— Желае ли ваше кралско височество да му прочета нещо? — попита Дюбоа.
— Не, размислих, май е по-добре да си вървиш. Имаш задължението да ме извиниш най-учтиво пред господата. Цяла нощ работих и мигрената ме хвана както винаги, когато пиша на лампа. — Той тежко въздъхна и заключи: — Всичко това ме съсипва, уверявам те, а кралят пак ще иска да присъствувам на събуждането му и ГОСПОдин дьо Фльори пак има да свива устенцата си на престаряла графиня. Но човек и при най-добро желание, пак не може да свърши всичко! По дяволите! Не е работа за мързелив човек да управлява Франция.
И главата му потъна още по-дълбоко в меката възглавница. Разнесе се равномерното му шумно дишане. Той спеше.
Абат Дюбоа се спогледа с камериера и двамата прихнаха. Когато беше в добро разположение на духа, регентът наричаше абат Дюбоа нехранимайко. Имаше нещо много лакейско в негово бъдещо високопреосвещенство.
Дюбоа излезе. Господин Машо и министърът Льо Блан бяха все още в преддверието.
— Негово кралско височество ще ви приеме в три часа — рече им абатът, — но според мен ще чакате до четири. Вечеряхме доста късничко и негово кралско височество е малко уморен.
Влизането на Дюбоа беше прекъснало разговора между господин Машо и държавния секретар.
— Този безочлив негодник не си прави труда да прикрие поне малко слабостите на господаря си! — каза полицейският лейтенант, когато Дюбоа излезе.
— Негово кралско височество обича точно такива негодници — отвърна Льо Блан. — А знаете ли истината за онази история в павилиона на принц дьо Гонзаг?
— Знам това, което ми докладваха моите пристави. Двама убити: кадетът дьо Жирон и борсовият посредник Албре; трима арестувани: бившият гвардеец Лагардер и двама пладнешки разбойници, чиито имена са без значение. Госпожа принцесата нахлула със сила и в името на краля в приемната на съпруга си; две млади девойки… Но това е запечатано писмо, загадка, достойна за сфинкс.
— Едната от тях е безусловно наследницата на Ньовер — каза държавният секретар.
— Не се знае. Едната е представена от господин дьо Гонзаг, а другата — от Лагардер.
— Регентът в течение ли е на тези събития? — попита Льо Блан. Нали току-що чухте абата! Регентът е гулял до осем сутринта.
— Да, но опре ли работата до него, на принц дьо Гонзаг не му остава нищо друго, освен да внимава какво и как го прави.
Полицейският лейтенант сви рамене и повтори:
— Не се знае! Едно от двете: господин дьо Гонзаг или е загубил доверието му, или го е запазил.
— Не забравяйте все пак — прекъсна го Льо Блан, — че негово кралско височество беше непреклонен в аферата с граф Хорн.
— Така е, но тогава ставаше въпрос за платежоспособността на банката; улица „Кенкампоа“ се
