нуждаеше от пример.
— Ho тук също са заложени на карта държавни интереси! Вдовицата на Ньовер…
— Безспорно, но Гонзаг е приятел на регента от двайсет и пет години.
— Навярно тази нощ са свикали Огнения съд154.
— Да, заради господин дьо Лагардер и по искане на принцеса дьо Гонзаг.
— А как мислите, възнамерява ли негово кралско височество да защитава принца?…
— Ако питате мен — прекъсна го решително господин Машо, — то аз мисля да не мисля нищо, докато не разбера дали Гонзаг е изгубил, или не, доверието му. Всичко зависи от това.
Едва се доизрекъл, вратата на приемната се отвори и на прага, сам и без свита, се появи принц дьо Гонзаг. Господата най-прилежно си размениха дълбоки поклони.
— Негово кралско височество още ли не е станал? — попита Гонзаг.
— Току-що отказа да ни приеме — отвърнаха в един глас Льо Блан и Машо.
— В такъв случай, уверен съм, вратата е затворена за всички — побърза да каже Гонзаг.
— Бреон! — повика полицейският лейтенант.
Появи се един прислужник и лейтенантът му нареди:
— Уведомете негово кралско височество, че принц дьо Гонзаг чака в приемната.
Гонзаг стрелна господин Машо с подозрителен поглед и това не убягна от вниманието на двамата магистрати.
— Да не би за мен да има по-особени нареждания? — попита принцът.
Във въпроса му ясно се долови безпокойство.
Полицейският лейтенант и държавният секретар се поклониха с усмивка.
— Ни най-малко — отвърна господин Машо. — Просто негово кралско височество, чиято врата е затворена за министрите му, може да си отдъхне и разведри единствено в компанията на своя най-добър приятел.
На прага се появи Бреон и високо обяви:
— Негово кралско височество очаква принц дьо Гонзаг.
Еднакво, но продиктувано от съвършено различни причини удивление се изписа върху лицата на тримата велможи. Гонзаг беше трогнат. Той се поклони на двамата магистрати и последва Бреон.
— Негово кралско височество никога няма да се промени! — разочаровано промърмори Льо Блан. — Удоволствието преди работата.
— От един и същ факт могат да се направят различни изводи — насмешливо се подсмихна господин Машо.
— Не можете все пак да отречете, че благоволението му към Гонзаг…
— Заплашва всеки миг да отлети безвъзвратно! — прекъсна го полицейският лейтенант.
Държавният секретар го погледна учудено.
— Ако ли не е и в апогея си — заключи господин Машо.
— Изяснете се, любезни ми друже, понякога проявявате такава тънка прозорливост, че…
— Довчера регентът и Гонзаг бяха добри приятели — простодушно отвърна господин Машо — и Гонзаг чакаше заедно с нас в преддверието понякога повече и от час.
— И до какво заключение стигате?
— Опазил ме бог да правя каквито и да било заключения! Само че от началото на регентството на Орлеанския херцог и до ден-днешен, Огненият съд се занимава единствено с цифри, като захвърли меча, за да се хване за сметководните книги и молива. А ето че сега изведнъж му подхвърлят за храна господин дьо Лагардер. И това е само началото, уверявам ви. Доскоро виждане, любезни ми приятелю, ще се върна към три часа.
В коридора, който свързваше приемната с покоите на регента, Гонзаг разполагаше с не повече от секунда, за да размисли и той чудесно я оползотвори. Срещата с Машо и Льо Блан коренно промени първоначалния му план за действие. Господата не бяха казали нищо обезпокояващо, но въпреки това, разделяйки се с тях, Гонзаг вече знаеше, че облаци застрашават звездата му.
Може би прекалено драматизираше нещата. Регентът му подаде ръка. Вместо да я целуне, както правеха някои придворни, Гонзаг крепко я стисна и без да чака разрешение, седна до възглавето на леглото. Регентът продължаваше да лежи с полузатворени очи, но Гонзаг отлично забелязваше, че внимателно го наблюдава.
— Е, Филип — рече негово кралско височество меко и снизходително, — виждаш как всичко излиза наяве.
Сърцето на Гонзаг се сви, но той остана невъзмутим.
— Бил си нещастен, а ние и представа нямахме за това! — продължи регентът. — Това е най-малко липса на доверие.
— Това е липса на смелост, ваше височество — тихо рече Гонзаг.
— Разбирам те, никой не обича да излага на показ семейните си неприятности. Принцесата е много огорчена, ако може тъй да се каже.
— Ваше височество положително знае колко голяма е силата на клеветата — прекъсна го Гонзаг.
Регентът се приповдигна на лакът и се взря в очите на най-дългогодишния си приятел. По набразденото му от преждевременни бръчки чело премина сянка.
— Да, клеветили са ме — отвърна той. — Одумвали са честта ми, моята неподкупност, слабостта ми към моето семейство, одумвали са всичко най-свидно за един човек, но не разбирам защо точно ти, Филип, ми припомняш нещо, което моите приятели се стараят да ме накарат да забравя.
— Моля за прошка, ваше височество — промълви Гонзаг и наведе глава. — Страданието е себично. Мислех за себе си, а не за ваше кралско височество.
— Прощавам ти, Филип, прощавам ти, но при условие, че ми довериш мъката си.
Гонзаг поклати глава и каза толкова тихо, че регентът едва го чу:
— Ние с вас, ваше височество, имаме навика да се подиграваме с най-съкровените чувства. Нямам никакво право да се оплаквам, самият аз съм съучастник, но има чувства, които…
— Знам, Филип! — прекъсна го регентът. — Знам, че си влюбен в жена си, която е наистина прелестно и благородно създание! Е, вярно, случвало се е понякога, когато пийнем повечко, да се шегуваме с тези неща, но ние се шегуваме и с бога…
— И грешим, ваше височество! — прекъсна го на свой ред Гонзаг, повишавайки тон. — Бог си отмъщава.
— Прекалено присърце го вземаш! Имаш ли да ми казваш нещо?
— Много неща, ваше височество. Тази нощ в моя павилион бяха убити двама души.
— И единият, обзалагам се, е кавалерът дьо Лагардер! — извика Филип Орлеански и рязко се изправи в леглото си. — Сбъркал си, Филип! Ей богу, сбъркал си, ако наистина си го сторил. Така потвърждаваш някои подозрения…
Вече не му се спеше. Свъсил вежди, той втренчено гледаше принца. Гонзаг се бе изправил в цял ръст и на красивото му лице се бе изписало високомерно презрение.
— Подозрения! — възкликна той, сякаш не бе съумял да потисне първия порив на накърненото си честолюбие. После развълнувано добави: — Нима ваше височество ме е подозирал в нещо?
— Да, имах известни съмнения — отвърна след кратко мълчание регентът. — Присъствието ти ги опровергава, тъй като имаш погледа на честен човек. Постарай се думите ти окончателно да ги разсеят. Слушам те!
— А ще благоволи ли ваше височество да ме посвети в подозренията си?
— Има стари, има и нови.
— Да започнем по-напред от старите, ако ваше височество е съгласен.
— Вдовицата на Ньовер беше богата, а ти — беден. Ньовер бе наш брат…
— И не е трябвало да се женя за вдовицата му, тъй ли?
Регентът облегна глава на ръката си и не отговори.
— Ваше височество — продължи Гонзаг, свеждайки поглед, — казах ви вече: подигравахме се твърде често и сега сърдечните излияния помежду ни звучат неестествено.
— Какво искаш да кажеш? Изясни се!
