— Искам да кажа, че ако в живота си съм извършил някое достойно за похвала дело, то е именно това. Вие знаете, вече съм ви го казвал, че нашият многообичан Ньовер издъхна в ръцете ми. Знаете също, че се намирах в замъка Кайлюс с едничката цел да прекърша сляпото упорство на стария маркиз, озлобил се срещу нашия Филип, който му бе отнел дъщерята. Тази сутрин дадох свидетелски показания на заседанието на Огнения съд, за което ще ви разкажа след малко.
— Ах! — прекъсна го регентът. — Кажи ми, каква присъда издаде Огненият съд? Значи Лагардер не е бил убит в дома ти?
— Ако ваше височество ми беше позволил да продължа…
— Продължавай, продължавай! Но, предупреждавам те, искам да чуя истината и само истината!
Гонзаг сдържано се поклони и отговори:
— Точно заради това говоря на ваше кралско височество вече не като на мой приятел, а като на мой съдник. Не Лагардер бе убит в дома ми тази нощ, а сам Лагардер уби двама души: банкера Албре и кадета дьо Жирон.
— Ах! — възкликна отново регентът. — А как стана тъй, че Лагардер се озова в дома ти?
— Мисля, че това би могла да ви каже госпожа принцесата — отвърна Гонзаг.
— Внимавай! Тази жена е светица!
— Която ненавижда съпруга си, ваше височество! — произнесе Гонзаг, наблягайки на всяка дума. — Нямам вяра в светиците, които ваше кралско височество канонизира.
Той явно спечели с това, тъй като вместо да се разгневи, регентът се усмихна.
— Хайде, стига, клети мой Филип! — рече той. — Може би бях малко рязък, но то е, разбираш ли, защото налице е нечуван скандал. Ти си особа твърде високопоставена, а скандалите по висините вдигат шум, толкова много шум, че разклащат трона. Седя достатъчно близо до него, за да го твърдя. Но да продължим! Ти твърдиш, че сватбата ти с Орор дьо Кайлюс била добро дело. Добре, докажи го!
— Добро дело ли е да изпълниш последното желание на един умиращ? — възкликна Гонзаг с възхитително престорен плам.
Регентът занемя от удивление. Настъпи продължително мълчание.
— Точно за това не би посмял да ме излъжеш — промълви най-сетне Филип Орлеански. — Вярвам ти.
— Ваше височество — каза Гонзаг, — вие се държите с мен така, че това ще бъде последната ни среща. Никой от моя род не е свикнал да чува подобни думи, та дори и от устата на най-високородни принцове! Опровергая ли отправените ми обвинения, аз завинаги ще се простя с приятеля си от младини, който ме отблъсква в тежък за мен миг. Вие ми вярвате, добре, това ми стига!
— Оневинете се, Филип, и кълна се, ще видите дали ви обичам! — прошепна регентът, чийто глас издаваше силното му вълнение.
— Нима наистина съм обвинен?! — възкликна принцът, но тъй като Орлеанският херцог запази мълчание, той добави с онова сдържано достойнство, което в случай на нужда така добре умееше да имитира: — Нека ваше височество ми задава въпроси, аз ще му отговарям.
За миг регентът се замисли, после попита:
— Присъствувахте ли на кървавата трагедия, разиграла се в крепостния ров на Кайлюс?
— Да, ваше височество — отвърна Гонзаг, — и с риск на живота си защитавах вашия и мой приятел. Това беше мой дълг.
— Да, това е бил ваш дълг. Казвате, че издъхнал в ръцете ви?
— Да, ваше височество, и ведно с това приех последната му воля.
— Искам да знам какво ви е помолил!
— И през ум не ми е минавало да го крия от ваше кралско височество. Нашият злочест приятел ми каза, повтарям дословно думите му: „Бъди мъж на жена ми, за да станеш баща на моята дъщеря“.
Гласът на Гонзаг дори не трепна, когато произнасяше тази светотатствена лъжа. Регентът бе потънал в дълбок размисъл. Върху умното му, съсредоточено лице все още личеше умора, но следите от пиянството бяха изчезнали.
— Похвално е, че сте изпълнил завета на умиращия — каза той. — Така е повелявал дългът ви. Но защо крихте това обстоятелство цели двайсет години?
— Обичам жена си — отвърна принцът без колебание. — Вече казах това на ваше височество.
— Но с какво тази любов ви заставяше да мълчите?
Гонзаг наведе очи и успя дори да се изчерви.
— В противен случай трябваше да обвиня бащата на моята съпруга — промълви той.
— Тъй значи! — възкликна регентът. — Убиецът бил маркиз дьо Кайлюс!
Гонзаг наведе глава и тежко въздъхна. Филип Орлеански не откъсваше от него тежкия си пронизителен поглед.
— Но ако убиецът е бил маркиз дьо Кайлюс, в какво тогава обвинявате Лагардер? — попита той.
— В същото, за което у нас, в Италия, обвиняват наемните убийци, продали стилета си, за да се извърши убийство.
— Искате да кажете, че господин дьо Кайлюс е наел шпагата на Лагардер?
— Да, ваше височество. Но ролята си на наемник той игра един-единствен ден. Лагардер я замени срещу една значително по-активна роля, която играе на своя глава и то прекалено самонадеяно вече цели осемнайсет години. За своя лична облага той отвлече дъщерята на Орор, както и документите, доказващи раждането й.
— Но не твърдяхте ли друго вчера пред семейния съвет? — прекъсна го регентът.
— Ваше височество — отвърна Гонзаг, вмъквайки умишлено горчивина в усмивката си, — благодаря на бога, че допусна този разпит. За зла участ си въобразявах, че съм извън подобни подозрения. Човек може да срази единствено явния враг и да обори съкрушително само пряко отправеното обвинение. Врагът се появи и обвинението е отправено — толкоз по-добре! Вече ме принудихте да озаря с факела на правдата мрака, който съпружеската ми вярност отказваше да разсее. Сега ще ме принудите да ви разкрия добродетелната, благородната, праведната и смирено предана страна на моя живот. Ваше височество, аз отвръщах на злото с добро търпеливо и неизменно в продължение на почти двайсет години. Ден и нощ вършех негласното си дело, заради което неведнъж рискувах дори живота си; пропилях огромното си богатство; заставих да млъкне омайващия глас на честолюбието си; пролях кръвта си…
Регентът направи нетърпелив жест, но Гонзаг продължи:
— Намирате, че се хваля, така ли? Чуйте тогава моята история, вие, ваше височество, който бяхте мой приятел и брат така, както бяхте приятел и брат на Ньовер. Изслушайте ме внимателно и отсъдете безпристрастно. Избирам ви за съдник, но не между мен и госпожа принцесата — опазил ме бог, и през ум не ми минава да завеждам дело срещу нея! — нито пък между мен и този авантюрист Лагардер — уважавам се достатъчно, за да се меря на същите везни с него, а за съдник помежду ни, ваше височество, между останалите живи двама от тримата Филиповци; между вас, херцог Орлеански и регент на Франция, държащ в ръцете си почти кралската власт да отмъсти за бащата и да защити детето, и мен, Филип дьо Гонзаг, скромен благородник, уповаващ се единствено на своята сърцатост и шпагата си, за да доведе докрай тази двойна и свещена мисия! Призовавам ви за съдник и когато завърша разказа си, аз ще ви запитам, Филип Орлеански, кому, на вас или на Филип дьо Гонзаг се усмихва и ръкопляска от висините седящият в нозете божии Филип дьо Ньовер!
II. Пледоария
Ударът беше дързък, умело нанесен и попадна в целта. Регентът на Франция наведе очи под суровия поглед на Гонзаг, който, закален в словесни битки, предварително бе преценил въздействието му.
Това, което се готвеше да разкаже, в никакъв случай не беше импровизация.
— Нима се осмелявате да твърдите, че не съм изпълнил приятелския си дълг? — промълви регентът.
— Ни най-малко, ваше височество — отвърна Гонзаг, — но тъй като съм принуден да се защитавам, аз чисто и просто ще направя сравнение между моето и вашето поведение. Сами сме и ваше кралско височество няма защо да се черви.
