задържа. Xa-ха! Прекалено било, казвате! Xa-ха! Твърде далеч сме отивали! Xa-ха! Ще трябва май специално да ви избирам пътеки, за да благоволите изобщо да тръгнете нанякъде, благородници мои! Xa-ха! Препращат ме при Готие Жандри, но кой?! Вие, Навай, който живеете единствено по мое благоволение; вие, Таран, преситен от благодеянията ми; вие, Ориол, шут, който минава за мъж само благодарение на мен; и накрая всички вие, мои ласкатели, мои творения и роби, да, роби, тъй като ми се продадохте и аз ви купих!
Той се бе извисил над всички тях и очите му мятаха мълнии.
— Това не влизало в задълженията ви, казвате, така ли? — продължи той с още по-голямо вдъхновение. — Съветвате ме да говоря само за себе си? Кълна се в бога, добродетелни приятели мои, че точно това е вашето най-сериозно, най-важно и единствено в този момент задължение! Подхвърлих ви парче от баницата и вие алчно впихте зъби в него; толкоз по-зле за вас, щом баницата е била отровна! Хапката ви няма да бъде по-сладка от моята! Туй било възвишена нравственост, която ми е абсолютно чужда, тъй ли е, барон Батц, дървен философе? Защо тогава се вкопчихте в мен? Вероятно за да се издигнете също толкова високо, колкото и аз. Катерете се тогава, дявол да го вземе, катерете се! Не ви ли се зави свят? Катерете се, катерете се още, та чак до ешафода!
Силна тръпка премина сред присъствуващите. Очите на всички бяха вперени в страховитото лице на Гонзаг.
Ориол, чиито крака трепереха така, че се удряха коляно o коляно, несъзнателно повтори последната дума на принца:
— Ешафода!
Гонзаг му хвърли изпепеляващ поглед, пълен с неописуемо презрение, и грубо отсече:
— Ти, простако — на въжето! — После се обърна към Навай, Шоази и другите и подигравателно се поклони: — Но вие, господа, вие сте благородници…
Той не довърши фразата си и известно време мълчаливо ги изучаваше с поглед. После продължи, сякаш презрението му внезапно бе взело връх:
— Благородник — ти, Hoce, син на прост войник и сам незначителен борсов посредник? Шоази — благородник? Монтобер — благородник? Навай — и той ли? Ами барон Батц?
— Броклятие! — хлъцна немецът.
— Млък, палячо! Та погледнете се само, благородници мои, погледнете се и поне се посмейте като гадателите в древния Рим, без да се изчервявате до върха на ушите! Благородници — вие?! Не, обиграни банкери, боравещи по-умело с перото, отколкото с шпагата…
Изражението на лицето му рязко се промени. Той бавно пристъпи към тях. Нямаше човек, който да не направи крачка назад.
— Тази вечер тъмнината е все още недостатъчна, за да скрие бледността ви — снишавайки глас, отчетливо произнесе той. — Погледнете се — разтреперани, уплашени, притиснати като в капан между победата и поражението ми; моята победа, която ще бъде и ваша, и поражението ми, което ще ви смаже…
Гонзаг беше стигнал до вратата, водеща към преддверието, където бяха гвардейците на регента, и на свой ред хвана дръжката.
— Казах вече! — студено отсече той. — Разкаянието изкупва всеки грях и вие, струва ми се, сте обзети от благородни помисли; прекрачвайки прага на тази врата бихте могли да се превърнете и в мъченици. Да я отворя ли?
Мълчанието бе единственият отговор на въпроса му…
— Какво трябва да се направи, ваше височество? — попита първи Монтобер.
Гонзаг презрително ги измери с поглед един подир друг.
— И вие ли, братовчеде Навай? — попита той.
— Нека ваше височество заповяда — отговори младежът, пребледнял и с наведени очи.
Гонзаг му подаде ръка и се обърна към останалите с тон на баща, който неохотно мъмри децата си:
— Какви безумци сте! Вече сте в пристанището, а ще потънете само защото не ви достигат сили да загребете за последен път с весла! Послушайте ме и се разкайте! Какъвто и да бъде изходът от битката, аз вече съм се погрижил за вашето спасение: утре или ще бъдете първите хора в Париж, или, натоварени със злато и пълни с надежда, ще се намирате на път за Испания! Крал Филип ни чака и кой знае дали Алберони няма да катурне Пиренеите, но на страна, съвсем противоположна на онази, за която си мислеше Луи XIV! — Тук принцът направи кратка пауза и като погледна часовника си, продължи: — В този момент Лагардер напуска затвора Шатле на път за Бастилията, където трябва да се разиграе последното действие на трагедията. Той обаче няма да отиде там направо, тъй като присъдата постановява, че трябва да направи самопризнание и да поиска прошка на гроба на Ньовер. Срещу нас има само две жени и един свещеник, но тук шпагите ви са безсилни. Има и трета жена, доня Крус, която все още се двоуми на чия страна да застане, или поне аз така си мисля. Тя изгаря от желание да бъде знатна дама, но в същото време не иска на приятелката й да се случи нещастие. Жалък инструмент, който ще бъде пречупен! Двете жени са принцеса дьо Гонзаг и мнимата й дъщеря Орор. Нужна ми е точно Орор, затова и не попречих на заговора, който ще ни позволи да сложим ръка върху нея. Ето за какво става дума: майката, дъщерята и свещеникът чакат Лагардер в църквата „Сей Маглоар“; девойката е отново в булчинска премяна. Веднага се досетих, а и вие бихте го сторили на мое място, че се готви някаква комедия, имаща за цел да се злоупотреби с милосърдието на регента, нещо като венчавка in extremis163 след която вдовицата-дева ще се хвърли в краката на негово кралско височество. В никакъв случай не трябва да го допуснем! Ето и първата половина от задачата ви.
— Това е лесно — прекъсна го Монтобер, — достатъчно е да им попречим да разиграят комедията.
— Вие ще бъдете там и ще браните вратата на църквата, това е и втората част от задачата ви. Дори да предположим, че щастието ни измени и бъдем принудени да бягаме, разполагам с достатъчно злато за всички ви, залагам честта си, а освен това имам и кралско пълномощно, което ще ни отвори всички граници. — Принцът разгъна мандата и им показа подписа на Воайе д’Аржансон, след което добави: — Нужно ми е обаче нещо повече: трябва да отнесем с нас живия откуп, нашата заложница.
— Орор дьо Ньовер? — чуха се гласове.
— Помежду ви ще има само една църковна врата.
— Но зад нея, ако щастието ни измени, ще се намира несъмнено Лагардер! — обади се Монтобер.
— А пред Лагардер — аз! — тържествено произнесе Гонзаг, после, силно удари по шпагата си и заяви: — Дойде време да прибегнем и до нея. Моята шпага струва колкото неговата, господа. Тя е закалена в кръвта на Ньовер!
Пейрол извърна глава. Това направено на всеослушание признание недвусмислено му доказваше, че господарят му се е решил на отчаяна постъпка. Откъм преддверието долетя оглушителна глъчка и се разнесоха гласовете на разсилните:
— Регентът! Регентът!
Гонзаг отвори вратата на библиотеката.
— Хладнокръвие, господа! — каза той, стискайки ръце на заобиколилите го продажници. — След половин час всичко ще бъде свършено. Ако нещата вървят добре, ще трябва само да попречите на охраната да изкачи стълбището на църквата. Ако се наложи, обърнете се за помощ към тълпата и извикайте: „Светотатство!“ Това е една от думите, които никога не остават без последствия. Ако ли пък нещо не потръгне, внимавайте много за следното: от гробището, където ще ме чакате, се виждат прозорците на парадната зала на двореца ми. Дръжте ги винаги под око. Видите ли някой от тези свещници да се издига и спуска три пъти, разбийте вратата и атакувайте! Минута след сигнала ще бъда при вас. Разбрахме ли се добре?
— Разбрахме се — му отговориха.
— Последвайте тогава Пейрол, господа, той знае пътя. За гробището минете през парка на двореца.
Те излязоха. Останал сам, Гонзаг избърса челото си и изръмжа:
— Човек или демон, но с Лагардер е свършено! — После прекоси стаята на път за преддверието и като се спря пред едно огледало, добави: — Чудесен случай за такъв нищожен авантюрист! Главата на едно подхвърлениче, срещу главата на принц! Е, да вървим да теглим лотарията!
