жадно слушащи старци, трепнаха. Дори председателят дьо Ламоаньон, поддал се неволно на всеобщото вълнение, тъй като в самия контраст между лицата на Лагардер и Гонзаг прозираше някаква чудовищна истина, та дори и той, почти несъзнателно, промълви:
— За да се отмени присъда на Огнения съд е необходимо признанието на истинския виновник.
— Ще го имаме! — отсече Лагардер.
— Побързай тогава, друже! — извика регентът. — Изгарям от нетърпение!
— Аз също, ваше височество — отговори Лагардер. — Позволете ми все пак да ви кажа, че винаги изпълнявам обещанията си. Бях се заклел в честта на името си, че ще върна на госпожа дьо Гонзаг детето, което тя ми беше поверила, и което спасих с риск за живота си, и аз удържах на думата си!
— И бъди хиляди пъти благословен! — промълви Орор дьо Кайлюс.
— Бях се заклел — продължи Лагардер, — да се предам в ръцете на правосъдието след двайсет и четири часа свобода и в уречения час аз предадох шпагата си.
— Така е — потвърди регентът, — и оттогава ви държа под око, пък и не само вас.
Зъбите на Гонзаг неволно изскърцаха.
— Самият регент бил в заговора! — помисли си той.
— И трето — заключи Лагардер, — бях се заклел, че ще докажа невинността си пред всички, като разкрия истинския виновник. Тук съм, за да изпълня последната си клетва!
Гонзаг продължаваше да стиска в ръка скрепения с три печата плик, който беше откраднал от дома на улица „Шантр“. В този момент той беше неговата шпага и същевременно щит.
— Ваше височество — рязко се намеси той, — комедията продължи твърде дълго, струва ми се!
— На мен пък ми се струва, че все още никой не ви е обвинил — прекъсна го язвително регентът.
— Да ме обвини? Този луд?! — възкликна Гонзаг, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение.
— Този луд ще умре — студено изрече регентът. — Думата на умиращите е свята!
— Тъй да бъде, ваше височество, млъквам, щом още не знаете колко струва неговата! — извика италианецът. — Но повярвайте ми, всички ние, колкото велики и благородни да сме, ние, господарите, принцовете и кралете, днес сядаме на престоли, чиито крака все повече и повече се клатят. От забавлението, което си позволява ваше кралско височество днес, някои могат да извлекат доста опасни и нежелателни за нас поуки. Нима мислите, че ще позволя на подобен негодник…
Лагардер бавно се обърна към него.
— …да застане срещу мен — продължи Гонзаг, — срещу един потомствен принц, при това без свидетели, без улики?!
Лагардер направи крачка към него и каза:
— Имам и свидетели, и улики!
— Къде са ви тогава свидетелите? — извика Гонзаг и обгърна залата с поглед.
— Не търсете — отвърна осъденият, — моите свидетели са двама! Първият е тук, и това сте вие!
Гонзаг се опита съжалително да се засмее, но само ужасяваща гримаса обезобрази чертите му.
— Вторият — продължи Лагардер, чийто студен втренчен поглед оплиташе принца като мрежа, — вторият е в гроба!
— Онези, които са в гроба, не говорят! — извика Гонзаг.
— Говорят, когато бог пожелае! — отвърна Лагардер.
В залата цареше мъртва тишина, тишина, от която сърцето се свива и кръвта се смръзва във вените. Не всеки би могъл да накара тези саркастични неверници да занемеят. Деветима от всеки десет присъствуващи биха посрещнали с недоверчив и пренебрежителен смях още в началото й тази защитна реч, която черпеше вдъхновение сякаш отвъд границите на естествения порядък. В тези времена съмнението царуваше пълновластно независимо от това дали биваше повърхностно, колкото да придаде известна живост на салонните разговори, или нахлузваше докторска тога, за да се перчи от висотата на нечие философско мнение. Призраци-отмъстители, отворени гробове, кървави савани — неща, които бяха принуждавали предишния век да умира от страх, а сега караха хората да се превиват от смях. Но говореше Лагардер! Драмата се дължи най-вече на актьора. Този мощен глас щеше да проникне чак до дъното на душите им и да раздвижи мъртвите или закърнели струни на тяхната чувствителност. Величествената и благородна красота на това бледо лице смразяваше всяка подигравателна усмивка. Тръпнеха от страх пред изгарящия поглед, под който се гърчеше заслепеният Гонзаг.
Лагардер, от висотата на своята вяра, можеше да не се плаши от тази язвителна мода; той беше напълно способен да призове призраци и духове насред самия осемнайсети век, пред двора на регента, та дори и пред самия регент! Сред присъствуващите нямаше човек, който да не се поддаде на обайващия ужас на тази чутовна борба, нямаше! Всички седяха стъписани, превърнали се цели в слух, и когато Лагардер направеше пауза, дъхът на всички тези измъчени гърди излизаше, за да премине в смаян шепот.
— Толкоз за свидетелите — продължи Лагардер. — Мъртвият ще проговори, кълна се и си залагам главата! А колкото до уликите, то те са в собствените ви ръце, господин дьо Гонзаг. Моята невинност се намира в този плик, скрепен с три печата. Сам вие представихте като доказателство този пергамент, инструмент на собствената ви гибел, и вече не можете да го оттеглите. Той принадлежи на възмездието, а възмездието ви притиска от всички страни! За да се сдобиете с това оръжие, което ще порази самия вас, вие се промъкнахте в дома ми като крадец, разбихте вратата ми, разбихте сандъка ми, вие, принц дьо Гонзаг!
— Ваше височество, накарайте този негодник да млъкне! — изхърка принцът и очите му се наляха с кръв.
— Защитавайте се, принце! — извика Лагардер със звучен глас. — И не искайте да ми затварят устата! Ще изслушат и двама ни — вас, както и мен, мен, както и вас, защото помежду ни стои смъртта и негово кралско височество каза: „Думата на умиращите е свята!“
Той стоеше пред принца с гордо вдигната глава. Гонзаг машинално взе писмото, което беше оставил на масата.
— Точно така! — възкликна Лагардер. — Време е! Счупете печатите… Счупете ги, ви казвам! Защо треперите? Вътре има един-единствен лист: актът за раждане на госпожица дьо Ньовер.
— Счупете печатите! — заповяда регентът.
Сгърчени, пръстите на Гонзаг неудържимо трепереха. Може би нарочно, а може би и случайно, Бониве и двама гвардейци се бяха приближили до него. Сега те стояха между масата и президиума, обърнали се и тримата към регента, сякаш очакваха заповедите му. Гонзаг още не се бе подчинил: печатите оставаха непокътнати. Лагардер направи втора крачка към масата. Очите му блестяха като стоманени остриета.
— Досещате се, принце, че там има и нещо друго, нали? — поде отново той, снишавайки глас, и всички неволно протегнаха врат, за да чуват по-добре. — Ще ви кажа какво има там. На гърба на листа има написани три реда, написани с кръв. Така говорят онези, които се намират в гроба!
Гонзаг потрепера от глава до пети и в ъгълчетата на устата му изби пяна. Навел се с цяло тяло над главата на Вилроа, регентът бе опрял юмрук в масата на президиума. Гласът на Лагардер глухо отекна сред безмълвното вълнение, сковало всички присъствуващи:
— Бог изчака цели двайсет години, за да разсее мрака. Бог не искаше гласът на отмъстителя да бъде глас в пустиня. Бог събра тук първите хора на кралството, начело с държавния глава. Часът дойде! В нощта на убийството Ньовер беше до мен. Това стана миг преди да започне битката. Той вече виждаше в мрака да блестят шпагите на убийците, които се промъкваха към нас от другата страна на моста. Ньовер прочете молитвата си, после със собствената си кръв написа върху този лист три реда, които предварително съобщаваха извършеното престъпление и името на убиеца.
Зъбите на Гонзаг неволно изтракаха. Той се отдръпна до края на масата. Сгърчените му пръсти сякаш искаха да смачкат плика, който отсега нататък вече ги изгаряше. Когато се приближи до първия свещник, той, без да сваля очи от Лагардер, го вдигна и свали три пъти. Това беше уговореният сигнал със съзаклятниците му.
— Вижте! — прошепна кардинал дьо Биси на ухото на господин дьо Мортьомар. — Той губи самообладание!
Никой друг не пророни дума. Всички бяха затаили дъх.
— Името е тук! — продължи Лагардер и вързаните му ръце едновременно се протегнаха, за да посочат
