— Колко нагъл вид има, боже милостиви! — възкликна Дюран.
Другите започнаха да си припомнят дребния гръбльо и красивата девойка, която пееше на прозореца. И всички до една възкликнаха в искрения порив на състрадателните си души:
— И дума да не става, сам си го е изпросил!
Тълпата нямаше възможност да изпреварва кой знае колко процесията, тъй като не знаеше накъде се отправя тя. Пристави и жандарми бяха неми. Винаги и във всички времена едно от любимите развлечения на тези тъй полезни чиновници, е било да предизвикват отчаянието на тълпите чрез високомерно- невъзмутимата си дискретност. Все още не бяха стигнали Халите и по-съобразителните бяха почти уверени, че осъденият отива на костницата „Свети великомъченици“, където се намираше позорният стълб. Но закритият пазар скоро бе отминат. Процесията тръгна по улица „Сен Дени“ и свърна едва на ъгъла с малката уличка „Сен Маглоар“. В същия миг избързалите напред зяпльовци забелязаха двата факела, осветяващи входа на гробището, и догадките продължиха да ги терзаят. Много скоро обаче затихнаха всякакви предположения, тъй като се случи нещо, което вече е известно на нашите читатели: по заповед на регента осъденият трябваше да бъде отведен в парадната зала на двореца Ньовер.
Цялата процесия влезе в двора на двореца. Тълпата зае позиции на улица „Сен Маглоар“ и търпеливо зачака.
Църквата „Сен Маглоар“, някогашен параклис на манастир със същото име, чийто монаси били прокудени в изгнание в „Сен Жак дю-О-Па“, превърната след това в изправителен дом, беше станала енорийска църква преди век и половина. Тя бе преустроена през 1630 година и първия камък бе положил сам Monsieur, братът на Луи XIV. И сега неголемият й кораб стърчеше насред най-голямото парижко гробище.
Болницата, разположена на изток, имаше също своя църква и това обстоятелство бе дало на криволичещата, уличка, която започваше от улица „Сен Маглоар“ и се изкачваше към улица „Урс“, името „Deux Eglises“165.
Гробището, заобиколено отвсякъде със зид, имаше три входа: главният бе откъм улица „Сен Маглоар“; вторият гледаше към улица „Deux Eglises“ а третият — откъм безименна задънена уличка, която зад църквата свиваше към улица „Сен Маглоар“, и на която бе разположен павилионът на Гонзаг. Освен това в оградата имаше и една дупка, през която минаваше процесията с мощите на Сен Жерве.
Входът на църквата, бедна и малко посещавана, която все още стоеше на мястото си в началото на нашия век, гледаше към улица „Сен Дени“ точно на мястото, където днес се намира домът под номер 166. Тя имаше и две врати към гробището. От няколко години вече не погребваха около самата църква. Простолюдието погребваше покойниците си извън очертанията на Париж. Само четири или пет знатни фамилии бяха запазили гробниците си в „Сен Маглоар“ н на първо място Ньовер, чийто параклис съставляваше част от родово имение.
Вече споменахме, че параклисът се намираше на известно разстояние от църквата. Той бе заобиколен от високи дървета и най-прекият път до него беше улица „Сен Маглоар“.
Бяха изминали не повече от двайсетина минути от влизането на процесията в двора на Гонзаговия дворец. В гробището цареше вече непрогледен мрак и оттам ясно се виждаха едновременно ярко осветените прозорци на парадната зала на двореца и прозорците на църквата, зад които мъждукаше слаба светлинка.
Вдясно от параклиса имаше празно място, засадено с възпоменателни дървета, които бяха избуяли свободно. То приличаше на сечище, или по-скоро на някоя от онези занемарени градини, които след няколко години започват да приличат на девствени гори. Точно тук се бяха спотаили и чакаха съучастниците на Гонзаг. В глухата уличка, която излизаше на „Deux Eglises“ също чакаха напълно готови за път коне. Навай стискаше главата си с ръце; Hoce и Шоази се бяха облегнали на един и същ кипарис. Ориол седеше на тревата и от време на време тежко въздишаше; Пейрол, Монтобер и Таран тихо разговаряха. Това бяха трите прокълнати души на принца, не по-предани от останалите, но по-компрометирани.
Надали бихме изненадали някого, ако кажем, че откакто бяха тук, приятелите на господин дьо Гонзаг доста свободно бяха разисквали възможностите за дезертиране. В душата си всички, от първия до последния, вече бяха скъсали веригата, която ги приковаваше към господаря им. Въпреки това те все още се надяваха на подкрепата му и се страхуваха от неговото отмъщение. Знаеха добре, че срещу тях Гонзаг ще бъде безмилостен. И до един бяха толкова дълбоко убедени в непоклатимия авторитет на Гонзаг, че поведението му им се струваше същинска комедия. Според тях принцът се беше престорил на обезпокоен, за да се възползува от възможността да им постегне юздите, а може би и да ги изпита.
Сигурно бе едно: ако наистина бяха повярвали, че Гонзаг е изгубен, в никакъв случай не биха стояли толкова дълго на този пост. Барон Батц, който се беше промъкнал покрай зида почти до двореца, им бе съобщил, че процесията се е спряла, а тълпата задръства улицата. Какво означаваше това? Нима мнимото самопризнание на гроба на Ньовер беше измислица на самия Гонзаг? Времето минаваше; доста минути бяха изтекли, откакто часовникът на „Сен Маглоар“ бе отброил девет без четвърт. В девет часа главата на Лагардер трябваше да падне на ешафода в Бастилията. Пейрол, Монтобер и Таран не изпускаха от очи прозорците на парадната зала, особено онзи, където светеше една изолирана светлинка, до която се открояваше високата фигура на принца.
На няколко крачки оттам, зад северната порта на църквата, стоеше друга група. Изповедникът на госпожа принцеса дьо Гонзаг се бе усамотил до олтара. Орор, все така на колене, приличаше на една от онези крехки статуи на ангели, които коленичат над главите на покойниците. От двете страни на вратата, неподвижни и с голи шпаги в ръце, стояха Кокардас и Паспоал; Шаверни и доня Крус тихичко разговаряха.
Веднъж или два пъти на Кокардас и Паспоал им се бе сторило, че долавят подозрителни шумове в гробището. И двамата имаха добро зрение, но колкото и да се бяха взирали през зарешетеното гише на църковната порта, не бяха забелязали нищо. От засадата ги делеше параклисът. Лампата, която постоянно гореше пред гроба на последния херцог дьо Ньовер, осветяваше вътрешността на свода и потапяше в още по-непрогледен мрак околните предмети.
Внезапно нашите двамина храбреци трепнаха; Шаверни и доня Крус се умълчаха.
— Марийо, майко божия! — отчетливо произнесе Орор. — Смили се над него.
Някакъв неясен, но съвсем близък шум ги бе накарал да наострят уши.
Стаилите се в засада храненици на Гонзаг се бяха размърдали. Пейрол, впил поглед в прозореца на парадната зала, бе промълвил:
— Внимание, господа!
И всеки беше видял изолираната светлина да се издига и спуска три пъти последователно. Това беше сигнал да нападнат вратата на църквата. Съмнение не можеше и да има, но въпреки това свещеният батальон на принца бе обзет от сериозни колебания. До този миг те дори не допускаха вероятността да настъпи кризата, чийто предвестник беше този сигнал. Дори сега, след като сигналът вече бе подаден, те все още не искаха да повярват в необходимостта да му се подчинят. Гонзаг, без съмнение, си играеше с тях. Гонзаг просто искаше да пристегне примката, която висеше на шиите им. И ето че все по-засилващото им се убеждение, че Гонзаг иска точно това, и то в часа на признатото си поражение, ги накара да се престрашат и подчинят.
— В края на краищата, става дума само за отвличане — реши се Навай.
— Пък и конете ни са на две крачки оттук — додаде Hoce.
— За един пердах човек не губи титлата си… — заключи Шоази.
— Напред! — извика Таран. — Негово височество трябва да намери работата свършена.
Монтобер и Таран носеха по един дебел железен лост. Свещеният батальон се втурна в атака: Навай — начело, Ориол, разбира се, в ариергард. Още при първия напън на лостовете мирната порта поддаде. Но зад нея нападателите се натъкнаха на второ препятствие: три голи шпаги. В същия миг откъм двореца долетя силен трясък, сякаш ненадеен съкрушителен удар бе смазал тълпата, струпала се на улицата. Нападатели и защитници размениха един-единствен удар… Навай рани Шаверни, който непредпазливо беше излязъл напред. Младият маркиз падна на едно коляно, притискайки ръка към гърдите си. Когато го позна, Навай отстъпи и хвърли шпагата си.
— И таз добра! — възмути се Кокардас, който се беше надявал на нещо по-добро. — Бог да ме убие, та покажете шпагите си най-сетне!
