плика. — Истинското име, изписано от край до край! Счупете печатите и мъртвият ще проговори!
Гонзаг, с блуждаещи очи и плувнало в пот чело, хвърли към президиума див поглед. Бониве и двамата гвардейци го скриваха от погледите на съдиите. Той се обърна с гръб към свещника и треперащата му ръка потърси пламъка. Пликът пламна. Лагардер видя това, но вместо да го издаде, продължи да настоява:
— Четете! Четете на висок глас! Нека всички чуят чие е името на убиеца — моето, или вашето!
— Но той изгаря плика! — извика Вилроа, който чу пращенето на пергамента.
Бониве и двамата гвардейци тутакси се обърнаха и в залата се разнесе всеобщ вик на негодувание:
— Плика, той изгори плика с името на убиеца!
Регентът се спусна към Гонзаг.
Лагардер посочи пепелта от плика, която се сипеше по пода, и каза:
— Мъртвият проговори!
— Какво беше написано там? — извика регентът, който просто не беше на себе си от вълнение. — Кажи бързо! Ще ти повярват, тъй като този човек се погуби сам.
— Нищо! — отвърна Лагардер, после с гръмовен глас повтори сред всеобщото изумление: — Там нямаше написано нищо, чувате ли, господин дьо Гонзаг? Нищо! Използувах просто хитрост и вашата гузна съвест се хвана в капана. Вие изгорихте плика, с който ви заплашвах като с улика. Вашето име го нямаше там, но вие току-що сам го написахте. Това беше гласът на мъртвия! Мъртвият проговори!
— Мъртвият проговори! — глухо повтори събранието.
— Налице е самопризнание на истинския виновник! — произнесе като че ли против волята си председателят дьо Ламоаньон. — Присъдата на Огнения съд може да бъде отменена.
До този момент регентът, задушавайки се от негодувание, беше мълчал. Внезапно той извика:
— Убиец! Убиец! Арестувайте този човек!
По-бърз от мисълта, Гонзаг измъкна шпагата си и като се стрелна край регента, нанесе яростен удар в гърдите на Лагардер, който извика и залитна. Принцесата го пое в ръцете си.
— Няма да се радваш на победата си! — изсъска Гонзаг, настръхнал като побеснял бик.
После се втурна назад, повали Бониве и като се обърна рязко, започна да отблъсква атаките на гвардейците, които връхлитаха отгоре му. Отбранявайки се, той бавно отстъпваше, притискан едновременно от десет шпаги. Гвардейците постепенно напредваха, но в момента, когато той опря гръб в завесата и си мислеха, че е вече в ръцете им, тя се разтвори и Гонзаг изчезна, сякаш пропадна вдън земя. От другата страна се чу шум от спускащо се резе.
Пръв връхлетя срещу вратата Лагардер. Той знаеше за съществуването й, тъй като сам я бе използувал в деня на първото заседание на семейния съвет. Ръцете му бяха вече свободни. Вероломният удар на Гонзаг беше прерязал въжетата на китките му и само леко го бе наранил. Вратата се оказа здраво залостена. Регентът тъкмо се разпореждаше да преследват беглеца, когато в дъното на залата се разнесе отчаян вик:
— Помощ! Помощ!
Разчорлена и с дрехи в пълен безпорядък, доня Крус се хвърли в краката на принцесата.
— Дъщеря ми! — извика Орор дьо Кайлюс. — Нещо лошо се е случило с дъщеря ми!
— Мъже… в гробището… — задъхваше се циганката. — Разбиват вратата на църквата. Ще я отвлекат!
В залата избухна оглушителна врява, но над нея, досущ като бойна тръба, се извиси един глас.
— Шпага! За бога, дайте ми шпага! — викаше Лагардер. Регентът тутакси извади своята и му я подаде.
— Благодаря, ваше височество! — извика Анри. — А сега отворете прозореца и извикайте на вашите хора да не се опитват да ме спират. Убиецът вече е взел преднина и горко на оногова, който се изпречи на пътя ми!
Той целуна шпагата, размаха я над главата си и изчезна като светкавица.
X. Възмездието
Нощните екзекуции, които се извършваха зад стените на Бастилията, не бяха задължително тайни екзекуции. Би могло по-скоро да се каже, че не бяха публични. С изключение на онези от тях, които историята изброява и удостоверява, че са извършени без съд и присъда, а само по кралска заповед, всички останали биваха логично последствие от някоя повече или по-малко легална съдебна процедура. Вътрешният двор на Бастилията беше всепризнато и законно място за смъртни наказания, както и площад Грев. Привилегията да реже глави там имаше единствено господин Париж164.
Немалко ненавист се беше натрупала срещу Бастилията, при това ненавист напълно оправдана, но онова, което парижкото простолюдие не можеше да прости на Бастилията бе, че го лишава от гледката на ешафода. Всеки, комуто се е случвало някоя нощ на екзекуции да мине оттатък ла Рокет, може да ни каже дали в наше време парижани са се отърсили от варварския си вкус към подобни зловещи емоции. Тази нощ Бастилията отново щеше да скрие от погледа им агонията на убиеца на Ньовер, осъден на смърт от Огнения съд на Шатле, но още не всичко беше загубено: самопризнанието на гроба на жертвата и отсичането на ръката от меча на палача също не бяха за изпускане. Поне това човек можеше да види.
Погребалният звън на „Сент Шапел“ беше сигнал за мълвата да плъзне из всички парижки квартали. По онова време новините не се разпространяваха по същите пътища, както в наши дни, но това не пречеше на парижани да бъдат още по-петимни да видят и да узнаят. Само след миг околностите на Шатле и двореца гъмжаха от народ, и когато процесията излезе през портата „Косон“, гледаща към „Сен Дени“ по цялото и протежение, навън в шпалир се бяха наредили не по-малко от десет хиляди любопитни. Никой не познаваше кавалера Анри дьо Лагардер. Обикновено в тълпата винаги се намира по някой, който да прикачи име на осъдения, но този път неведението беше пълно, макар че в подобни случаи то изобщо не пречеше на приказките, дори напротив, откриваше широко поле за предположения. Вместо едно име, което не знаеха, измислиха сто други. Догадките се рояха. Само за няколко минути всички политически, а и какви ли не други престъпления бяха приписани на този напет воин, който крачеше с вързани ръце до доминиканския си изповедник, заобиколен от четирима пристави от Шатле с голи шпаги в ръце. Доминиканецът с изпито бледо лице и пламтящи очи му сочеше небето със стоманения си кръст, който издигаше над главата си като меч. Отпред и отзад яздеха конни жандарми. Тук-там след тълпата вече се чуваше:
— От Испания идва. Алберони му платил хиляда четворни пистола, за да дойде да заговорничи във Франция.
— Охо, гледай го как се е заслушал в монаха!
— Вижте, госпожа Дюдуи, вижте само каква чудесна перука би излязла от хубавата му руса коса!
— Тъй де — важно обясняваха в друга група, — херцогиня дю Мен го прибрала в Со, та да си го има за личен секретар. Той трябвало да отвлече младия крал същата онази нощ, когато господин регентът представи балета си в Пале Роаял.
— И за какво му е притрябвал младият крал?
— Щял да го отведе в Бретания, после да тикне негово кралско височество в Бастилията и да провъзгласи Нант за столица на кралството…
Малко по-далеч също не се предаваха:
— Издебнал господин Ло в Двора на Фонтаните и се опитал да го ръгне с нож, тъкмо когато се качвал в каретата си…
— Каква беда, ако беше успял! Щеше да докара Париж до просешка тояга!
Когато процесията мина ъгъла на улица „Ла Феронери“, изведнъж се разнесе хоровият писък на група жени. „Ла Феронери“ беше продължение на улица „Сент Оноре“, тъй че госпожите Балао, Дюран, Гишар и другите клюкарки от улица „Шантр“ трябваше просто да се поразходят дотам. Всички едновременно познаха тайнствения гравьор, господаря на Франсоаз и малкия Жан-Мари Беришон.
— Ха сега де! — извика госпожа Балао. — Казвах ли ви аз, че тая работа ще свърши зле?!
— Трябваше веднага да го издадем — додаде Гишар. — Че то човек никога не можеше да разбере какво става в дома му!
