Никой не успя дори да отговори на това самохвалство. По моравата на гробището пробягаха припрени стъпки. Сетне връхлетя ураган. Същински ураган! Стълбището опустя за миг. Пейрол нададе вик на агония; Монтобер изхърка, а Таран протегна ръце, изпусна шпагата и рухна възнак. И въпреки това тук имаше един-единствен човек, по риза, без шапка и въоръжен само с една шпага.
Гласът му прогърмя в настъпилата гробна тишина:
— Онези, които не са съучастници на убиеца Филип дьо Гонзаг, да се оттеглят!
Нечии сенки се стопиха тутакси в мрака. Отговор не последва, но скоро след това се разнесе тропотът На устремно препускащи коне, който изкънтя по чакълестата уличка „Deux Eglises“, и затихна в далечината. Изкачвайки стълбището, Лагардер, защото това беше той, съзря лежащия възнак Шаверни.
— Мъртъв ли е? — извика той разтревожен.
— И дума да не става, моля ви! — отвърна малкият маркиз. — Дявол го взел, кавалере, никога досега не бях виждал да пада гръм… Цял настръхвам само като се сетя, че на онази улица в Мадрид… Що за човек сте вие?
Лагардер го потупа по рамото и стисна ръка на двамината храбреци. Миг след това Орор беше в обятията му.
— Пред олтара! — каза той. — Не всичко е свършило… Факли! Дайте факли!… Най-сетне ще удари часът, чакан цели двайсет години… Чуй ме, Ньовер, и виж своя отмъстител!
На излизане от двореца Гонзаг се беше озовал пред непреодолима преграда: тълпата. Само Лагардер би могъл да мине направо, подобно на глиган, през този човешки гъсталак. Лагардер мина, Гонзаг заобиколи. Ето защо, тръгнал последен, Лагардер пристигна пръв. Гонзаг влезе в гробището през отвора в стената.
Нощта беше толкова тъмна, че той едва намери пътя до параклиса. В момента, когато стигна до мястото, където, скрити в засада, трябваше да го чакат неговите спътници, сияещите прозорци на двореца неволно привлякоха погледа му. Той видя, че парадната зала е все така осветена, но безлюдна; на подиума нямаше жива душа, блестяха само позлатените кресла.
— Преследват ме… — помисли си Гонзаг, — но вече е късно! Когато очите му, заслепени от ярката светлина, се взряха отново в подобието на сечище, което го заобикаляше, изведнъж навсякъде започнаха да му се привиждат неговите спътници. В тъмнината всеки дънер прие човешка форма.
— Ей, Пейрол! — повика тихо той. — Наред ли е всичко?
Отговори му мълчание. Той замахна с дръжката на шпагата си срещу тъмната фигура, която беше взел за своя довереник. Шпагата срещна прогнилия дънер на един мъртъв кипарис.
— Никой ли няма? — промълви той. — Нима са заминали без мен? Стори му се, че нечий глас му отвръща: „Не“, но не беше сигурен, тъй като под краката му досадно силно шумоляха сухи листа. В далечината вече се чуваше неясна глъчка, която бързо се усилваше откъм страната на двореца. Гонзаг преглътна едно проклятие.
— Ей сега ще разбера! — извика той, заобикаляйки параклиса, за да се втурне към църквата.
Но внезапно пред него се изправи висока сянка и този път това не беше изсъхнало дърво. Сянката държеше в ръка гола шпага.
— Къде са? Къде са другите? — попита Гонзаг. — Къде е Пейрол?
Непознатият наведе шпагата си и като посочи към подножието на параклиса, отговори:
— Пейрол е тук!
Гонзаг се наведе и силно извика. Ръката му бе докоснала още топла кръв.
— Монтобер е тук! — продължи непознатият, като посочи кипарисовия гъсталак.
— И той ли е мъртъв? — изхърка Гонзаг.
— И той! — и като побутна с крак нечие неподвижно тяло, лежащо между него и Гонзаг, непознатият добави: — И Таран е тук… също мъртъв!
Глъчката все повече се усилваше. От всички страни долиташе шум на приближаващи се стъпки и светлината на факлите проблясваше сред гъсталака, все по-близка.
— Нима Лагардер ме е изпреварил? — процеди Гонзаг и зъбите му неволно изтракаха.
Той отстъпи назад, готвейки се несъмнено да побегне, но зад гърба му неочаквано се разля червеникава светлина, която изведнъж ярко освети лицето на Лагардер. Принцът се обърна и видя Кокардас и Паспоал да излизат иззад ъгъла на параклиса, всеки с факел в ръка. Трите трупа също изплуваха от тъмнината. Откъм църквата се приближаваха други факли. Гонзаг видя регента, придружаван от висшите магистрати и сановници, които допреди малко заседаваха в семейния съвет. После чу регентът да казва:
— Никой да не преминава оградата!… Поставете стража навсякъде!
— По дяволите! — нервно се изсмя Гонзаг. — Предоставят ни привилегията да се срещнем в двубой, както по времето на рицарите! Поне веднъж в живота си Филип Орлеански си спомни, че е син на герой… Тъй да бъде! Да почакаме секундантите!
Още не доизрекъл, и докато Лагардер отговаряше: „Тъй да бъде! Да ги почакаме!“, Гонзаг ненадейно се хвърли напред, насочил рапирата си в стомаха му. Но в някои ръце шпагата е като живо същество и има инстинкт за самосъхранение. Шпагата на Лагардер изсъска, парира удара, и нанесе ответен удар.
Гърдите на Гонзаг издадоха металически звън. Ризницата му беше изпълнила предназначението си. Шпагата на Лагардер се разлетя на парчета.
Без да отстъпи нито крачка, Лагардер с рязко движение на тялото избягна вероломното нападение на противника си, който не можа да се спре в устрема си и прелетя край него. В същото време Лагардер взе шпагата, която Кокардас му подаваше, държейки я за върха. Двамата противници бяха разменили местата си. Лагардер се намираше от страната на двамината учители по фехтовка, а Гонзаг, който в устрема си бе стигнал чак до входа на гробницата, стоеше с гръб към Орлеанския херцог, който се приближаваше заедно със свитата си. Те отново застанаха „ан гард“. Гонзаг беше опасен противник и при това трябваше да прикрива само главата си, но Лагардер като че ли си играеше с него. При втория сблъсък рапирата на принца излетя от ръцете му. Той понечи да я вдигне, но Лагардер я настъпи.
— Ах!… Кавалере!… — възкликна регентът, който беше вече съвсем близо.
— Ваше височество — отговори Лагардер, — нашите прадеди са наричали това „съд божи“. Днес вече нямаме вяра, но неверието, също както и заслепението, не би могло да угаси слънцето!
Регентът тихо разговаряше с министрите и съветниците си.
— Не е хубаво глава на принц да падне на ешафода — обади се председателят дьо Ламоаньон.
— Ето гробът на Ньовер — прекъсна го Анри, — и ние няма да го лишим от обещаната молба за прошка. Дължим му самопризнанието и разкаянието на престъпника. И той ще го получи чрез моята десница, но не подлагайки я под меча на палача!
Той вдигна шпагата на Гонзаг.
— Какво правите? — попита отново регентът.
— Ваше височество — отговори Лагардер, — тази шпага уби Ньовер, познавам я… Тази шпага ще накаже и убиеца на Ньовер!
Той хвърли рапирата на Кокардас в краката на Гонзаг и принцът, цял разтреперан, я грабна.
— Гръм да ме порази дано! — промърмори Кокардас. — Този път ще става, каквото ще става!
Семейният съвет бе образувал плътен кръг около двамата противници. Когато те застанаха, „ан гард“, регентът, може би без да осъзнава какво прави, взе факела от ръцете на Паспоал и го вдигна над главата си. Регентът! Регентът Филип Орлеански!
— Внимавайте с ризницата! — прошепна Паспоал зад Лагардер.
Предупреждението му беше напълно излишно. Изведнъж Лагардер се промени до неузнаваемост. Стройната му снага се извиси в цялото си великолепие; вятърът раздипли тежките кичури на разкошната му коса; очите му замятаха мълнии. Той принуди Гонзаг да отстъпи до вратата на гробницата, после шпагата изсъска във вихрения бляскав кръг на ответния удар от първа позиция.
— Ударът на Ньовер! — извикаха двамината учители по фехтовка.
Гонзаг рухна в краката на статуята на Филип дьо Лорен с кървава дупка на челото. Госпожа принцеса дьо Гонзаг и доня Крус подкрепяха олюляващата се Орор. На няколко крачки оттам един хирург превързваше раната на маркиз дьо Шаверни. Те стояха тук, под сводестата порта на църквата „Сен Маглоар“. Регентът и свитата му изкачваха каменното стълбище. Лагардер стоеше прав между двете групи.
