Зад затворената врата на църквата „Сен Маглоар“, принцеса дьо Гонзаг подкрепяше дъщеря си, цялата в бяло, с булчински воал и венец от портокалов цвят. Свещеникът бе облечен в церемониални одежди. Коленичила по-встрани, доня Крус се молеше. В тъмнината се различаваха фигурите на трима въоръжени мъже. Часовникът на църквата отброи осем часа и в същия миг отдалече долетя погребалният звън на „Сент Шапел“, възвестяващ тръгването на осъдения.
Принцесата почувствува, че сърцето и всеки миг ще се пръсне. Тя погледна дъщеря си. По-бяла и от мраморна статуя, Орор се усмихваше.
— Часът дойде, мамо — промълви тя. Принцесата я целуна по челото и прошепна:
— Знам, че трябва да се разделим, но все ми се струваше, че си на по-сигурно място, докато те държах за ръка.
— Госпожо — каза доня Крус, — ние ще бдим над нея. Маркиз дьо Шаверни се закле да умре, но да я защити!
— Гръм да ме порази дано! — промърмори единият от мъжете. — Туй гълъбче дори и намек не направи за нас, любезни ми!
Вместо да тръгне право към вратата, принцесата се приближи до групата, състояща се от Шаверни, Кокардас и Паспоал.
— Бог да ме убие! — рече гасконецът, без да й даде възможност дори да отвори уста. — Ето ви един дребничък благородник, който обаче е същи дявол, когато рече; той ще се бие пред очите на любимата си. Ние пък, тоз палавник Паспоал и аз, ще дадем живота си за Лагардер. Всичко е от ясно — по-ясно, гръм да ме порази! Вие си гледайте вашата работа!
IX. Мъртвият говори
Парадната зала на двореца на Гонзаг цяла сияеше в светлина. От двора долиташе тропотът на конете на савойските хусари; преддверието гъмжеше от гвардейци, докато охраната на вратите осигуряваше маркиз дьо Бониве. Очевидно бе, че регентът умишлено се бе постарал да придаде на това семейно тържество възможно най-много блясък и внушителност. Наредените на подиума кресла бяха заети в същия ред, както и по-предния ден: същите сановници, същите висши магистрати и знатни велможи. Но този път зад креслото на господин дьо Ламоаньон, в някакво подобие на трон, седеше регентът, заобиколен от Льо Блан, Воайе д’Аржансон и Тулузкият граф.
Същевременно местата на двете страни бяха разменени. Когато се появи госпожа принцесата, настаниха я до кардинал дьо Биси, който сега седеше отдясно на президиума. Господин дьо Гонзаг, напротив, седна пред една маса, осветявана от два свещника, на същото място, където преди два дни се намираше креслото на съпругата му. Така Гонзаг се оказа с гръб към завесата, прикриваща тайната вратичка, през която Гърбавия се бе вмъкнал по време на първото заседание, и точно срещу един от прозорците, гледащ към гробището „Сен Маглоар“. Тайната вратичка, чието съществуване церемониал- майсторите дори не подозираха, изобщо не се охраняваше.
От само себе си се разбира, че търговското обзавеждане, което доскоро по най-позорен начин петнеше това просторно и аристократично помещение, беше изчезнало безследно. Благодарение на завесите и картините, от него не бе останал и помен.
Принц дьо Гонзаг, който се появи преди съпругата си, почтително се поклони на председателя и на членовете на съвета. Забелязаха, че в отговор на приветствието му негово кралско височество свойски му кимна с глава.
По заповед на регента на вратата принцесата беше посрещната от Тулузкия граф, син на Луи XIV. Самият регент направи три-четири крачки, за да й целуне ръка.
— Днес ваше кралско височество не благоволи да ме приеме — каза принцесата.
Тя дори се спря, когато видя удивения поглед на Орлеанския херцог. Гонзаг ги наблюдаваше с крайчеца на окото, преструвайки се, че изцяло е погълнат от подреждането на книжата си, пръснати върху масата. Сред тях се намираше голям пергаментен плик, скрепен с три висящи печата.
— Ваше кралско височество — добави принцесата, — не благоволи също така да вземе под внимание писмото ми.
— Какво писмо? — едва чуто попита Орлеанският херцог.
Сякаш против волята й, погледът на госпожа дьо Гонзаг се насочи към нейния съпруг.
— Писмото ми вероятно е било задържано… — започна тя.
— Госпожо — припряно я прекъсна регентът, — още не всичко е загубено. Нищо не се е променило, тъй че действувайте смело така, както ви повелява вашата съвест. Отсега нататък вече никой не ще се изпречи помежду ни! — После се отдръпна от нея и на висок глас добави: — Днес е велик ден за вас, госпожо, а и не само по настояване на нашия братовчед Гонзаг пожелахме да присъствуваме на този семеен съвет. Най- сетне часът на отмъщението удари за Ньовер! Неговият убиец ще умре!
— Ах, ваше височество! — понечи да го задържи принцесата. — Ако ваше кралско височество беше получил писмото ми…
Регентът я придружи до креслото й.
— Ще удовлетворя всяко ваше желание — прошепна бързо той и оставяйки я, на висок глас добави: — Моля ви, господа, заемете местата си!
После на свой ред се върна на мястото си. Председателят дьо Ламоаньон прошепна няколко думи на ухото му.
— Според правилата! — отговори негово кралско височество. — Аз съм техен голям привърженик. Всичко ще се извърши точно по правилата и, надявам се, най-сетне ще можем да приветствуваме истинската наследница на Ньовер.
Казвайки това, той седна и нахлупи шапката си, предоставяйки ръководството на пренията на първия председател. Председателят даде думата на господин дьо Гонзаг. Имаше обаче нещо много странно. Вятърът духаше от юг и от време на време печалният звън, долитащ от „Сент Шапел“, ненадейно нахлуваше в залата толкова ясен, сякаш камбаната биеше в преддверието. Чуваше се и някаква неясна гълчава. Камбаната бе призовала тълпата и сега тълпата бе на своя пост по улиците. Когато Гонзаг стана, за да говори, звънът ненадейно гръмна, тъй ясен и мощен, че той се видя принуден известно време да мълчи. Отвън долетя приветственият вик на тълпата, за която подобна музика беше истинско развлечение.
— Ваше височество, господа — подхвана Гонзаг, — моят живот е бил изложен винаги на показ. Клеветите винаги са имали едно предимство срещу мен: никога не успявам да им се противопоставя, защото ми липсва умението да хитрувам. Съвсем наскоро ме видяхте да диря истината едва ли не с въодушевление. Напоследък обаче този благороден плам доста поизстина. Дотегнаха ми обвиненията срещу мен, отправяни потайно зад гърба ми. Дотегна ми всеки ден да се сблъсквам със сляпото подозрение, или с клеветата, гнусна и подла. Представих тук онази, която твърдя, а и продължавам най-настойчиво да твърдя, че е истинската наследница на Ньовер. Но ето че напразно я търся на мястото, където тя трябваше да седи. Негово кралско височество знае, че тази сутрин аз се отказах от правата си на неин настойник, тъй че няма никакво значение дали ще дойде, или не! Вече имам една-едничка грижа и тя е да покажа на всички на чия страна бяха искреността, достойнството и благородството в цялата тази история. — Тук принцът взе от масата големия плик и добави: — Ето доказателството, упоменато от самата госпожа принцеса: откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс. Тя се намира тук, под този троен печат. А сега нека така, както аз представям доказателствата си, и госпожа принцесата благоволи да представи своите.
Той отново се поклони на присъствуващите и седна на мястото си. Тук-там сред публиката се разнесе шепот. Този път Гонзаг не разполагаше с пламенната поддръжка на своите привърженици от първото заседание на съвета. Но и нужно ли беше? Гонзаг не искаше нищо повече, освен да докаже своята добронамереност. И ето, доказателството, материалното доказателство, което никой не можеше да опровергае, беше върху масата.
— Ние чакаме отговора на госпожа принцесата — каза регентът, подавайки се между председателя дьо Ламоаньон и маршал дьо Вилроа.
— Ако госпожа принцесата благоволи да ме упълномощи… — започна кардинал дьо Биси.
Орор дьо Кайлюс се изправи.
— Ваше височество — каза тя, — аз намерих дъщеря си, имам и доказателства за нейното раждане.
