мъжете биха се изсмели, но затова пък можеха да накарат всички майки да се просълзят. И най-сетне признанието, изтръгнало се от дъното на душата му сякаш дълбоко разкаяние:
— Ах, никога не бях държал дете в ръцете си!
В този миг иззад колибите на Тарид долетя третият сигнал. Лагардер се сепна и дойде на себе си. За момент си беше представил, че е баща. От посоката, противоположна на онази, в която се намираше странноприемницата „Адамовата ябълка“, се разнесоха бързи кънтящи стъпки. Те в никакъв случай не можеха да бъдат сбъркани с походката на негодниците, които преди малко бяха тук. Още щом ги чу, Лагардер си каза:
— Това е той.
Вероятно Ньовер беше оставил коня си в края на гората.
Надали и след минута, Лагардер, който вече се досещаше, че сигналите, подадени с кози рогове последователно в долината, край гората и в планината бяха свързани с появата на Ньовер, го зърна да минава край кандилото, осветяващо иконата на Пресветата дева в началото на моста. За миг красивото и угрижено, макар и още съвсем юношеско лице на Филип дьо Ньовер бе ярко осветено, след което се видя само тъмната фигура на висок мъж с благородна осанка. Тя внезапно изчезна: Ньовер се спускаше по малката стълба, прикрепена за ръба на крепостния ров. Когато стъпи на дъното му, Парижанчето го чу да измъква шпагата си и да процежда през зъби:
— Не би било зле да има двамина факлоносци.
И той тръгна опипом напред, като току се препъваше в разпилените наоколо бали сено.
— Този проклет кавалер май иска да ме накара да си играем на криеница! — каза той и в гласа му прозвуча нетърпение, после се спря и извика: — Хей, има ли някой тук?
— Тук съм аз — отвърна Парижанчето, — и слава богу, че съм само аз!
Ньовер обаче изобщо не обърна внимание на последните му думи и бързо се насочи към мястото, откъдето беше долетял гласът.
— На работа, кавалере! — извика той. — Само размахайте шпагата си, за да разбера къде сте. Нямам време за превземки.
Парижанчето продължаваше да люлее момиченцето, което все по-дълбоко се унасяше в сън.
— По-напред трябва да ме изслушате, господин херцог — започна той.
— Не си правете труда да ме убеждавате, и то след писмото, което получих от вас тази сутрин — прекъсна го Ньовер. — Ето, сега вече ви виждам. Ан гард, кавалере!
На Лагардер и през ум не му беше минало да вади шпагата си, същата онази шпага, дето обикновено сама изскачаше от ножницата, сега като че ли спеше, подобно на прелестното ангелче, което държеше на ръце.
— Когато ви изпратих писмото си още не знаех това, което узнах тази вечер — каза той.
— Охо! — подигравателно възкликна младият херцог. — Виждам, че не ви е по вкуса да се дуелирате слепешката.
Той направи крачка напред с насочена шпага. Лагардер отстъпи и измъквайки на свой ред шпагата си, настоя:
— Изслушайте ме, за бога!
— Та да продължите да оскърбявате госпожица дьо Кайлюс, тъй ли? — Гласът на младия херцог трепереше от гняв.
— Не! Кълна се, не! Ще ви обясня. Ама че опак човек! — извика той, отблъсквайки първата атака на Ньовер. — По-внимателно, де!
Разгневеният Ньовер сметна, че му се подиграват и стремително се нахвърли срещу Лагардер, нанасяйки удар след удар с онази невероятна бързина, която го правеше тъй опасен противник. Отначало Парижанчето отблъскваше атаките му от място и без да отвръща на ударите. После започна да отстъпва като продължаваше все така само да отбива ударите и всеки път, когато отхвърляше вляво или вдясно шпагата на Ньовер, повтаряше:
— Чуйте ме! Чуйте ме! Чуйте ме!
— Не, не, и не! — отвръщаше Ньовер, като придружаваше всеки свой отговор с мощен удар.
Парижанчето продължи да отстъпва, докато накрая се намери притиснат до крепостната стена. Той вече едва се сдържаше да не кипне. Да подтиска толкова дълго време желанието да отвърне достойно на ударите, за него беше истински героизъм!
— Ще ме изслушате ли? — попита той за последен път.
— Не! — отсече Ньовер.
— Виждате, че вече няма накъде да отстъпвам! — каза Лагардер с отчаян глас, в който прозвучаха насмешливи нотки.
— Толкоз по-добре! — отвърна Ньовер.
— Дявол да ви вземе! — извика Лагардер, чието търпение и защитни способности се бяха изчерпали. — Трябва ли да ви строша главата, за да ви попреча да убиете собственото си дете!
Думите му подействуваха като гръм. Шпагата падна от ръката на Ньовер.
— Детето ми! — стъписа се той. — Дъщеря ми е във вашите ръце?!
Лагардер беше загърнал своя скъпоценен товар в наметалото си.
Поради тъмнината, до този миг Ньовер мислеше, че Парижанчето е увил наметалото си около лявата ръка, за да си служи с него като с щит. Имаше такъв обичай. Кръвта му се смръзна във вените, когато си спомни яростните удари, които беше нанасял наслуки. Та шпагата му можеше да…
— Кавалере — каза той, — вие сте също толкова безумен, колкото съм аз, а и много други, но вашето безумие са доблестта и мъжеството. Дори да ми кажат, че сте се продал на маркиз дьо Кайлюс, кълна ви се, не бих повярвал!
— Много съм ви задължен — отвърна Парижанчето, който лъхтеше като кон, спечелил надбягване. — Но каква градушка от удари! Та вие сте бил същинска мелница, господин херцог!
— Дайте ми моята дъщеря! — каза Ньовер и понечи да отгърне наметалото, Лагардер обаче с лек, но рязък удар отблъсна ръката му.
— По — полека! — сопна му се той. — Ще вземете да ми я събудите!
— Вие, какво, ще ме поучавате ли…?
— Ама че опак човек! До преди малко думица не ме оставяше да кажа, а сега се опитва да ме накара да му разправям врели-некипели. Хайде, татенце, целунете я, само че внимателно, много внимателно.
Ньовер неволно се подчини.
— Виждали ли сте някога подобна схватка във фехтовалните зали? — с хлапашка гордост попита Лагардер. — Да издържиш на яростната атака на един разгневен Ньовер, и то без да отвърнеш нито веднъж на ударите му, при това със спящо дете на ръце, което дори не се събуди?!
— Заклевам ви!… — примоли се младият херцог.
— Признайте поне, че добре се справих! По дяволите, вир вода съм! Май много ви се ще да разберете какво става, нали тъй? Стига целувки, татенце! Сега ни оставете. С мъничката вече сме стари приятели. Обзалагам се на сто пистола, макар че мътните да ме вземат, ако ги имам, че тя ще ми се усмихне още щом отвори очи.
Лагардер отново я загърна в наметалото си и то тъй грижовно и внимателно, както не винаги правят дори най-добрите бавачки. После я положи върху сеното под моста, в подножието на крепостната стена.
— Господин херцог — поде той, но вече със сериозен и решителен тон, — каквото и да се случи, аз отговарям за дъщеря ви с главата си. Така, поне доколкото това е по силите ми, искам да изкупя вината си, че тъй лекомислено се произнесох за нейната майка, за тази чудесна и благородна жена, за тази светица!
— Вие ще ме довършите! — изпъшка Ньовер, който се губеше в мъчителни догадки. — Нима видяхте и Орор?
— Да, видях я.
— Къде?
— Тук, на този прозорец.
— Тя ли ви даде детето?
