— Тя вярваше, че оставя дъщеря си под закрилата на своя съпруг.
— Нищичко не разбирам!
— Ах, господин херцог, тук стават наистина странни неща! Щом сте настроен толкова войнствено, много скоро — бог се е погрижил за това — ще можете да въртите шпагата си колкото ви душа иска.
— Нима смятате, че ще ни нападнат? — попита Ньовер.
Внезапно. Парижанчето се наведе и доближи ухо до земята.
— Стори ми се, че вече идат — промърмори той като се изправяше.
— Но за кого говорите?
— За обесниците, на които им е наредено да ви убият.
Той накратко му разказа за подслушания разговор, за срещата си с господин Пейрол и непознатия, за появата на Орор и за всичко, което беше последвало. Ньовер го слушаше изумен.
— Така че тази вечер спечелих петдесет пистола, без да си помръдна дори пръста — завърши Лагардер.
— Пейрол е довереният човек на Филип дьо Гонзаг — прошепна Ньовер, говорейки сам на себе си, — на моя най-добър приятел, на моя брат, който сега се намира в замъка, за да ми помогне!
— Никога не съм имал честта да се срещна с принц дьо Гонзаг, така че не мога да твърдя, че беше той — отвърна Лагардер.
— Той! Но това е немислимо! — извика Ньовер. — Този Пейрол не напразно има вид на закоравял престъпник, навярно старият Кайлюс го е подкупил.
Лагардер спокойно лъскаше шпагата си с пеша на своя жакет.
— Не беше Кайлюс, мъжът беше млад — каза той. — Но нека да не губим времето си в догадки, господин херцог. Както и да се казва този негодяй, това е опасен хитрец, който чудесно си беше опекъл работата и знаеше дори вашата парола. Та нали благодарение на нея успях да заблудя Орор дьо Кайлюс. Ах, но как ви люби тя, чувате ли? Идеше ми да целувам праха в нозете й, за да се покая за безразсъдната си самонадеяност… Така, дали не пропуснах да ви кажа нещо? Не, нищо, освен това, че под пелените на детето съм пъхнал един запечатан плик, в който се намират неговият акт за раждане и вашият брачен договор… Ах, хубавицата ми! — възкликна той, любувайки се на лъскавата си шпага, която сякаш привличаше всички едва осезаеми лъчи, разсеяни в нощта, за да ги отрази в краткотраен сноп искри. — Ето че приключихме с тоалета. Достатъчно лудории сме вършили, госпожице, но този път ще се поразшетаме за една справедлива кауза, така че, дръжте се здравата!
— Лагардер — трогнат изрече Ньовер, като хвана ръката му, — не съм и предполагал, че във вас се крие толкова благородство.
— Вече имам една-едничка грижа — през смях отвърна Парижанчето. — Да се оженя колкото се може по-скоро, за да мога и аз да милвам едно русокосо ангелче. Тихо! — Той бързо коленичи и прошепна: — Този път не се заблуждавам.
Ньовер се наведе и също се вслуша.
— Нищо не чувам — каза той.
— Затова сте и херцог — отвърна Парижанчето и изправяйки се, добави: — Приближават се едновременно откъм Наспаг и от запад.
— Ако можех по някакъв начин да съобщя на Гонзаг в какво положение се намирам, щяхме да разполагаме с още една изкусна шпага — помисли Ньовер на глас.
Лагардер поклати глава.
— Бих предпочел Кариг и моите хора заедно с пушките им — рече той, после внезапно попита: — Сам ли дойдохте?
— Заедно с едно дете, моят паж Беришон.
— Знам го, пъргаво и хитро хлапе. Да можехме някак да го повикаме…
Ньовер пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири. Иззад странноприемницата „Адамовата ябълка“ веднага долетя подобно изсвирване.
— Остава да разберем дали ще може да се добере до нас — промърмори Лагардер.
— Той би се промушил и през иглено ухо! — увери го Ньовер.
И действително, миг по-късно пажът се появи на ръба на крепостния ров.
— Това дете наистина е безстрашно! — извика Парижанчето и се насочи натам. — Скачай! — заповяда той.
Пажът веднага се подчини и Лагардер го пое в ръцете си.
— Побързайте — каза момчето, — вече са съвсем наблизо. След минута и пиле няма да може да прехвръкне.
— Мислех, че са по-далеч — учуди се Лагардер.
— Навсякъде гъмжи от тях!
— Но те са само осмина!
— Вече са не по-малко от двайсет. Когато видяха, че сте двама, повикаха и контрабандистите от Миалат.
— Ба, където осмина, там и двайсет! — възкликна Лагардер. — Мятай се на коня, момчето ми. Моите хора са в колибарското поселище Го. Дотам имаш половин час път и още толкова на връщане. Бегом!
Той го прихвана през краката и го повдигна. Детето се протегна и се вкопчи в ръба на рова. Няколко секунди по-късно краткото му изсвирване им възвести, че е стигнало до гората.
— Че какво пък! — рече Лагардер. — Ако ни оставят малко време, за да се укрепим, все някак ще удържим половин час.
— Вижте! — каза младият херцог и посочи с пръст някакъв предмет оттатък моста, който слабо проблясваше.
— Това е шпагата на брат Паспоал, един претенциозен нехранимайко, който никога не я оставя да ръждяса. С него трябва да е и Кокардас. Тези двамата няма да ме нападнат. Моля ви да ми помогнете, господин херцог, докато все още имаме време.
Освен струпаните и пръснати бали сено, на дъното на крепостния ров се търкаляха всевъзможни отломки, дъски, греди и сухи клони. Имаше и една наполовина натоварена каруца, изоставена от косачите при нападението на Кариг и хората му. Като взеха каруцата за опорна точка, а мястото, където спеше детето за център, Лагардер и Ньовер умело импровизираха цяла система от барикади, която щеше да им позволи да възпрат поне челната атака на нападателите.
Работата ръководеше Парижанчето. Това беше едно доста окаяно и примитивно укрепление, но имаше поне предимството, че бе издигнато за минута. Докато Лагардер събираше оттук-оттам какви ли не отломки, Ньовер трупаше балите сено една връз друга, подобно на фашини, като оставяше проходи и за излаз. Самият Вобан29 би завидял на тази набързо стъкмена крепост.
Половин час! Трябваше да издържат само половин час!
Продължавайки да работи, Ньовер се удивляваше:
— Но, кавалере, нима наистина сте решен да се биете за мен?
— И то както трябва, господин херцог! Малко за вас, но най-вече за момиченцето!
Най-сетне укрепленията бяха завършени. Те не представляваха нищо особено, но в тъмнината можеха сериозно да затруднят нападателите. Двамата обсадени възлагаха известни надежди и на това, но много повече разчитаха на своите изкусни шпаги.
— Кавалере, никога няма да забравя това! — рече Ньовер. — Отсега нататък ние сме свързани на живот и смърт!
Лагардер му подаде ръка; херцогът го притегли към гърдите си и го прегърна.
— Братко — продължи той, — ако оживея, всичко между нас ще бъде общо. Ако ли загина…
— Това няма да стане! — прекъсна го Парижанчето.
— Ако загина… — повтори Ньовер.
— Тогава, кълна се в мястото си в рая, неин баща ще стана аз! — извика Лагардер покъртен.
Още за миг те останаха прегърнати и надали някога две по-доблестни сърца са туптяли тъй близо едно до друго. После Лагардер се отдръпна и рече:
— А сега, на оръжие! Ето ги!
Нощта се бе изпълнила с неясни шумове. Лагардер и Ньовер здраво стискаха в десница голите си шпаги,
