докато левите им ръце оставаха сключени.
Внезапно мракът сякаш оживя и с многогласен вик убийците връхлетяха срещу тях от всички страни едновременно.
VIII. Битката
Пажът не беше преувеличил, бяха най-малко двайсетина. Тук бяха не само миалатските контрабандисти, но и половин дузина пладнешки разбойници, насъбрани из долината. Всъщност нападението се беше забавило точно поради тази причина.
Пейрол се беше натъкнал на спотаилите се в засада наемници и при вида на Салдан ужасно се бе учудил.
— Защо не си на поста си? — попита го той.
— На какъв пост?
— Та преди малко не говорих ли с теб в крепостния ров?
— С мен ли?
— Нали ти обещах петдесет пистола?
Започнаха да се обясняват. Когато Пейрол разбра, че е допуснал грешка, и особено когато научи името на човека, комуто се беше доверил, обзе го силен страх. И макар разбойниците да го убеждаваха, че самият Лагардер е дошъл с едничката цел да се бие с херцога, и че враждата между него и Ньовер е на живот и смърт, Пейрол не можа да се успокои. Той инстинктивно се досети какво въздействие трябва да е оказало върху една млада и непокварена душа внезапното разкриване на едно предателство. В този момент Лагардер вече трябваше да е съюзник на херцога, а Орор дьо Кайлюс навярно бе предупредена. Но онова, за което Пейрол изобщо не можа да се досети, беше поведението на Парижанчето; Пейрол никога не би могъл да проумее що за безумие е да се обремениш с едно дете в часа на битката.
Щаупиц, Пинто, Матадора и Салдан бяха изпратени да събират подкрепления. Пейрол се нагърби със задачата да предупреди господаря си и да държи под око Орор дьо Кайлюс. По онова време и особено в пограничните райони винаги се намираха достатъчно продажни рапири, така че много скоро нашите четирима учители по фехтовка се завърнаха със силни подкрепления.
Но кой би могъл да опише силния смут, угризенията на съвестта и всички душевни мъки, които терзаеха метр Кокардас-младши и неговото alter ego30 брат Паспоал!
Напълно сме съгласни, че това бяха двама негодници, които убиваха срещу съответно възнаграждение, и чиито рапири не струваха повече от стилета на наемен убиец, или от камата на някой бандит. Но тези окаяници не влагаха в това никаква зла умисъл. Вина тук имаха по-скоро епохата и нравите, отколкото самите те. В този тъй велик и увенчан с толкова слава век, великолепието съставляваше само тъничък повърхностен слой, под който цареше пълен хаос. Да оставим това, че между свилата и лъскавите пайети на този слой се забелязваха доста мръсни лекета! Войната беше покварила всичко и всеки, от висините до низините. Продажна беше преди всичко самата война. Може определено да се твърди, че както за повечето генерали, така и за простите войници шпагата беше просто занаятчийски инструмент, а безстрашието — поминък.
Кокардас и Паспоал искрено обичаха своето Парижанче, което във всичко ги превъзхождаше. Когато обичта се зароди в такива покварени сърца, тя е силна и трайна. Освен тази привързаност, чиито корени са ни добре известни, Кокардас и Паспоал бяха способни и на други добри дела. Доброто начало беше заложено в тях и случаят с малкото сираче от порутения дворец Лагардер не беше единствената благородна постъпка, която, било случайно, или от разсеяност, бяха извършили през живота си. Нежността, която изпитваха към Анри, беше тяхното най-съкровено чувство и макар че беше примесено с известна доза егоизъм, тъй като чрез своя славен ученик те се възхищаваха от самите себе си, можем да твърдим, че приятелството им не се основаваше на изгодата. Кокардас и Паспоал на драго сърце биха дали живота си за Лагардер, но ето че тази вечер съдбата ги изправяше срещу него! Но те не можеха да се отметнат от дадената дума! Пейрол им беше платил и техните шпаги му принадлежаха. Да избягат, или да се откажат би означавало във висша степен да престъпят закона на честта, най-строго съблюдаван от себеподобните им.
В продължение на цял час те не бяха разменили нито дума. Цяла вечер Кокардас нито веднъж не беше изругал: „Гръм да ме порази дано!“ Двамата едновременно тежко въздишаха и току жално-жално се споглеждаха. И това беше всичко. Когато дойде време да тръгнат в атака, двамата безрадостно си стиснаха ръце и Паспоал рече:
— Какво да се прави?! Ще сторим каквото можем.
— Не е работа това, братко Паспоал — въздъхна Кокардас. — Така не може! Направи като мен.
Той бръкна в джоба на панталоните си, измъкна стоманения накрайник, който използуваше във фехтовалната зала и го сложи на върха на шпагата си. Паспоал веднага стори същото и двамата облекчено въздъхнаха: от сърцето им сякаш бе паднал тежък товар.
Познатите ни вече пройдохи и техните нови съюзници се бяха разделили на три групи. Първата беше заобиколила рова, за да нападне от запад; втората остана на позиция отвъд моста, а третата, ръководена от Салдан и състояща се предимно от конекрадци и контрабандисти, трябваше да слезе по малката стълба и да атакува фронтално. От известно време Лагардер и Ньовер ясно ги виждаха и дори можеха да преброят онези, които се спускаха по стълбата.
— Внимавайте! — беше казал Лагардер. — Трябва да се бием гръб до гръб и винаги под прикритието на стената. Детето е на безопасно място, пази го подпорният стълб на моста. Дръжте се, господин херцог! Предупреждавам ви, че те са способни да ви научат дори на собствения ви удар, ако случайно сте го забравил. И пак аз — ядно изръмжа той, — пак аз я свърших тази глупост! Дръжте се здраво! Колкото до мен, кожата ми е твърде дебела за шпагите на тези дръвници.
Без набързо взетите от тях предпазни мерки, първата атака на наемниците би била наистина страховита. Те до един стремително се хвърлиха напред с викове:
— Срещу Ньовер! Смърт на Ньовер!
Над всеобщия възглас се извисяваха познатите гласове на гасконеца и нормандеца, които се утешаваха донякъде с това, че поне не се обръщат направо към бившия си възпитаник.
Разбойниците дори и не подозираха за препятствията, изпречили се внезапно на пътя им. Още в самото начало на боя укрепленията, които на читателите биха се сторили жалки и уязвими, извършиха същинско чудо. Всички тези мъжаги с тежки облекла и дълги рапири се запрепъваха в гредите и се уплетоха в сеното. Само малцина от тях стигнаха до нашите двама храбреци, но за тях последиците бяха плачевни.
Избухна глъч, настъпи бъркотия и в крайна сметка един конекрадец остана да лежи на земята. Отстъплението им обаче никак не приличаше на нападението. Веднага щом основното ядро на убийците започна да се огъва, Лагардер и неговият побратим на свой ред преминаха в настъпление.
— Аз съм тук! Аз съм тук! — извикаха двамата в един глас и заедно се хвърлиха напред. Още с първия си удар Парижанчето промуши открай докрай изпречилия се пред него бандит, измъкна шпагата си и със силен страничен удар отсече ръката на един контрабандист, след което, неспособен да възпре устрема си и озовавайки се твърде близо до трети, смаза главата му с дръжката на шпагата. Третият беше немецът Щаупиц, който тежко се повали възнак.
Ньовер също не падаше по-долу. Освен един конекрадец, когото навря под колелата на каруцата, той рани тежко Матадора и Жоел. Но точно в момента, когато се канеше да довърши бретонеца, зърна две сенки, които се промъкваха покрай стената по посока на моста.
— На помощ, кавалере! — извика херцогът й бързо се стрелна назад.
— Аз съм тук! Аз съм тук!
Лагардер се забави само толкова, колкото да нанесе един виртуозен удар на Пинто, след който испанецът се видя обречен до края на дните си да излага на показ едно-единствено ухо.
— Гръм да ме порази! — изруга Парижанчето, присъединявайки се към Ньовер. — Едва не забравих моето любимо русокъдро ангелче!
Двете сенки бяха офейкали. В крепостния ров настъпи дълбока тишина. Беше изминал четвърт час.
— Бързичко си поемете дъх, господин херцог — посъветва го Лагардер. — Тези нехранимайковци няма да ви оставят да си почивате дълго време. Ранен ли сте?
