— Само една драскотина.
— Къде?
— На челото.
Парижанчето сви юмруци и млъкна. Това бяха последиците от неговия урок по фехтовка.
Така изминаха две-три минути, после наемните убийци отново тръгнаха в атака, но този път много по- решително и масово. Те настъпваха в две редици, като грижливо отстраняваха препятствията от пътя си.
— Дойде часът на решителния бой! — полугласно рече Лагардер. — Внимавайте единствено за себе си, господин херцог, аз ще се погрижа за детето.
Около тях безшумно се сключваше зловещ пръстен. Десет шпаги едновременно се насочиха срещу им.
— Аз съм тук! — извика Парижанчето и отново се втурна напред. Матадора изрева и рухна върху неподвижните тела на двама конекрадци. Нападателите отстъпиха, но само с няколко крачки. Онези, които идеха след тях, продължаваха да викат:
— Срещу Ньовер! Срещу Ньовер!
— Аз съм тук, приятелчета! — отвръщаше Ньовер, който все повече се разгорещяваше. — Много ви здраве от мен! На ти! Ето ти и на теб!
И шпагата му всеки път излизаше влажна и червена. Ах, какви славни воини бяха това!
— Твои ред е, сеньор Салдан! — викаше Парижанчето. — На този удар те научих в Сегроб! Ти си, Фаенца! Че приближете се, де! Комай ще трябват църковни алебарди, за да ви стигне човек!
И той мушкаше, и той сечеше! Вече нямаше и помен от пладнешките разбойници, които бяха изкарани на предна линия.
Зад капаците на приземния прозорец стоеше някой, но този път това не беше Орор дьо Кайлюс. Там стояха двама мъже, които се вслушваха в шума на битката, двама мъже, чиято кръв се смръзваше във вените, а по челата им избиваше ледена пот. Това бяха Пейрол и неговият господар.
— Нищожества! — изруга принцът. — Не им стига това, че са десет срещу един! Нима ще трябва аз да се намеся?
— Опасно е, ваше височество!…
— Опасно ще стане, ако някой от тях се измъкне жив! — отвърна господарят му.
— Аз съм тук! Аз съм тук! — долиташе отвън.
Кръгът на нападателите се разширяваше, редиците на наемните убийци се огъваха. До края на половината час оставаха броени минути. Подкрепленията щяха да пристигнат всеки миг.
Лагардер нямаше дори драскотина. Ньовер също, ако не се смяташе убождането по челото. И двамата можеха да се бият със същата енергия поне още час. Те неволно се поддаваха на опиянението от победата. Без да съзнават това, те все по-често напускаха своя пост, за да се ударят с враговете си. Та нима кръгът от трупове и ранени около тях не доказваше съвсем недвусмислено превъзходството им! Тази гледка ги изпълваше с въодушевление. Но опиянението притъпява бдителността. Настъпил бе мигът на действителната опасност. Те и не подозираха, че всички тези трупове, всички тези вече небоеспособни хора бяха само безлична сган, хвърлена срещу тях, за да ги омаломощи. С изключение на Щаупиц, който беше само припаднал, учителите по фехтовка бяха невредими. Те се държаха на безопасно разстояние и изчакваха сгоден момент.
— Само да ги разделим и ако са от плът и кръв, ще им видим сметката — казаха си те.
От известно време всяка една от маневрите им целеше да подмами напред някой от двамата храбреци, за да могат в същото време да поставят другия в безизходно положение.
Решиха раненият на два пъти Жоел дьо Жюган, Фаенца, Кокардас и Паспоал да се заемат с Лагардер; испанците щяха да нападнат Ньовер. В един определен момент първата група трябваше да побегне, втората обаче трябваше на всяка цена да се задържи на позициите си. Двете групи си поделиха останалите живи разбойници.
Още при първия сблъсък Кокардас и Паспоал благоразумно застанаха на втора позиция. Жоел и поданикът на Негово Светейшество, италианецът, получиха по един знаменит удар. Едновременно с това, Лагардер с едно завъртане посече лицето на Матадора, който твърде отблизо притискаше Ньовер. — Бягайте! — разнесе се панически крясък.
— Напред! — буйно извика Парижанчето.
— Напред! — повтори херцогът и двамата в един глас подеха: — Аз съм тук! Аз съм тук!
Всички пред Лагардер се разбягаха и той само за миг се озова в края на рова. Ньовер обаче се натъкна на същинска стена от стомана. Устремът му отблъсна неприятеля едва на няколко крачки. Но той не беше човек, който за щяло и нещяло моли за помощ и засега н сам се справяше отлично, и то така, че испанците се видяха в чудо! Пинто и Салдан вече бяха ранени.
В този момент вътрешната желязна решетка на приземния прозорец се завъртя на пантите си. Ньовер се намираше на около три тоаза от прозореца. Заобиколен от толкова движения и шум, той не чу как капаците се отварят, не забеляза също как в рова един подир друг скочиха двама мъже с голи шпаги в ръцете. Лицето на по-високия беше скрито под маска.
— Победа! — извика Парижанчето, който беше разгонил всички около себе си.
Ньовер му отвърна с вик на агония.
По-високият от двамата мъже, излезли през приземния прозорец, същият, чието лице бе закрито от маска, беше забил шпагата си в гърба му. Ньовер падна. Ударът беше нанесен „а л’италиен“, както казваха тогава, тоест тъй изкусно, сякаш се прави хирургическа операция.
Подлите удари, които последваха, бяха вече ненужни. Падайки, Ньовер успя да се обърне. Гаснещият му поглед се спря върху мъжа с маската и изражение на горчива болка изкриви лицето му. Луната в своята последна четвърт със закъснение се издигаше иззад кулите на замъка. Тя все още не се виждаше, но бледата й светлина леко разсейваше мрака.
— Ти! Това си ти, Гонзаг? — прошепна издъхващият Ньовер. — Ти, моят приятел, за когото стократно бих дал живота си!
— Аз го вземам само веднъж — студено отвърна човекът с маската.
Мъртвешки бледа, главата на младия херцог клюмна.
— Мъртъв е — рече Гонзаг. — Сега да се заемем с другия!
Но другият не чакаше да го потърсят, той сам идваше. Когато Лагардер чу предсмъртния стон на младия херцог, от гърдите му се изтръгна не вик, а същински рев. Зад него учителите по фехтовка вече се бяха прегрупирали. Но опитайте се да спрете скока на лъв! Двама от бандитите се търкулнаха на тревата и той мина. Когато стигна до херцога, Ньовер се надигна и с гаснещ глас промълви:
— Братко, помни и отмъсти за мен!
— Кълна се в бога, че всички тук ще загинат от моята ръка! — извика Парижанчето.
Детето под моста проплака, събудено сякаш от предсмъртния вик на своя баща, но никой не го чу.
— Напред! Напред! — извика човекът с маската.
— Единствено теб не познавам — изправяйки се, каза Лагардер, вече сам срещу всички. — Аз дадох клетва и трябва да те позная, когато му дойде времето.
Между човека с маска и Парижанчето се бяха скупчили петима учители по фехтовка заедно с господин Пейрол. Този път обаче не те нападнаха първи. Парижанчето грабна бала сено и служейки си с нея като с щит, като снаряд се вряза в редиците на наемните убийци. Устремът му го тласна в самия център на групата им. Пред човека с маска останаха само Салдан и Пейрол, самият той също се беше приготвил за бой. Шпагата на Лагардер изсъска и стрелвайки се между Пейрол и Салдан остави дълбока рана върху дланта на господаря.
— Ти си белязан! — извика Парижанчето и бързо отскочи назад. Той единствен беше чул първия вик на събудилото се дете. С три скока се намери под моста. Луната вече се беше издигнала над кулите и всички видяха как Лагардер вдига от земята някакъв вързоп.
— Напред! Напред! — изкрещя принцът, задъхвайки се от ярост — Това е дъщерята на Ньовер! Трябва на всяка цена да я имам!
Лагардер вече беше взел детето на ръце. Бандитите имаха вид на пребити псета и се спуснаха подире му с голяма неохота. Кокардас умишлено подклаждаше тяхната нерешителност, както непрестанно
