Има неща, които могат да се обяснят единствено с физическото или морално насилие. „Добрякът“ Резето никак не се церемонеше, а вече сме достатъчно наясно що се отнася до изисканите маниери на принц дьо Гонзаг.
Вече осемнайсет години вдовицата на Ньовер носеше това име. Тя не свали траура си нито за ден, дори тогава, когато се изправи пред олтара. През първата брачна нощ, когато Гонзаг влезе в спалнята й, Орор с една ръка му показа вратата, а с другата насочи към гърдите си кама.
— Аз живея заради дъщерята на Ньовер — каза му тя, — но човешката саможертва има граници. Направете само крачка, и аз ще отида да чакам дъщеря си до нейния баща.
Гонзаг се нуждаеше от жена си, за да прибира доходите от именията на Кайлюс. Той дълбоко се поклони и се оттегли.
От тази вечер нататък от устните на принцесата не се беше отронила нито дума в присъствието на нейния съпруг. Той беше неизменно нежен, вежлив и внимателен. Тя оставаше равнодушна и безмълвна. Всеки ден в часовете за хранене Гонзаг изпращаше домоуправителя, за да покани госпожа принцесата. Той не си позволяваше да сложи дори троха в устата, преди да е изпълнил тази формалност. Гонзаг беше съвършен благородник. И всеки ден първата придворна дама на госпожа принцесата отговаряше, че господарката й се чувствува неразположена и моли господин принца да я освободи от задължението да присъствува на масата. Това се повтаряше триста шейсет и пет пъти в годината в продължение на осемнайсет години.
В същото време Гонзаг много често говореше за съпругата си, при това с особена нежност. Това бяха напълно готови фрази, които започваха така: „Госпожа принцесата ми каза“…, или: „Аз казах на госпожа принцесата…“. И той на драго сърце вмъкваше тези изрази в разговора. Това, разбира се, далеч не можеше да заблуди околните, но те си даваха вид, че му вярват, което напълно би задоволило някои люде без предразсъдъци.
Гонзаг беше човек безскрупулен, безспорно хитър, хладнокръвен и нагъл. В маниерите му се долавяше онази донейде театрална величавост, присъща на жителите на родината му; той лъжеше с безочие, граничещо с героизъм, и макар че беше най-безсрамният блудник в кралския двор, на обществени места всяка от думите му носеше отпечатъка на най-строга нравственост и благоприличие. Регентът го имаше за свой най-добър приятел. Всички му бяха признателни за усилията, които полагаше, за да открие дъщерята на клетия Ньовер, третия Филип, другия приятел от детинство на регента. От нея нямаше и следа, но тъй като беше невъзможно да се установи смъртта й, Гонзаг, между другото, се явяваше и законен настойник на това дете, което без съмнение отдавна го нямаше на този свят, и в качеството си на такъв прибираше доходите на Ньовер.
Доказаната смърт на госпожица дьо Ньовер би го направила действителен наследник на херцог Филип, тъй като неговата вдовица, макар и да беше отстъпила пред родителската настойчивост що се отнася до женитбата, се бе показала непреклонна във всичко, което засягаше интересите на дъщеря й. Тя се омъжи за принца, но веднага направи всеобщо достояние положението си на вдовица на Филип дьо Ньовер, като в същото време узакони раждането на дъщеря си в своя брачен договор. Вероятно Гонзаг имаше основателни причини, за да се съгласи на това. Той търсеше вече осемнайсет години, принцесата също, но техните еднакво неуморни усилия, макар и продиктувани от съвършено различни подбуди, бяха останали безрезултатни.
Едва в края на това лято Гонзаг за първи път загатна, че би било добре това положение най-сетне да се уреди и да се свика семеен съвет, който да реши спорните въпроси от материално естество. Но той беше толкова зает, а и тъй богат!
Ще дадем само един пример: всички надничари, всички тези дърводелци, столари, зидари, изкопчии и ключари, които преди малко видяхме да влизат в бившия дворец Ньовер, работеха за него. Те имаха за задача да обърнат двореца наопаки, макар че това беше разкошна сграда, която, както Ньовер след Меркьор, така и самият Гонзаг след Ньовер, с истинско удоволствие се бяха постарали да разхубавят. Трите главни здания на двореца бяха украсени по цялото протежение на партерния етаж с изваяни островърхи аркади, а първият етаж се опасваше от великолепна издадена галерия, цялата покрита с арабески, които правеха за срам прочутите ваяни гирлянди от акантови листа на двореца Клюни и далеч превъзхождаха фините фризове на двореца Тремоал. Трите големи арки със заоблени куполи, иззидани в самия свод на островърхата аркада, поразяваха с възхитителния си перистил, реставриран от Гонзаг по флорентински маниер, чиито изящни колони от червен мрамор, увенчани с разкошно ваяни капители, се издигаха върху широки четвъртити бази, украсени във всеки ъгъл с фигурата на приклекнал лъв. Над галерията на централната сграда, намираща се срещу портала, имаше два етажа с квадратни прозорци; двете крила, макар че бяха също толкова високи, носеха само един етаж с високи двукрили прозорци, увенчани с издигащи се над покрива четиристенни пиньони, наподобяващи мансарди. Във вътрешния ъгъл, образуван от централната сграда и източното, крило, се гушеше очарователна куличка, поддържана от три сирени, чиито опашки се увиваха около еркера. Това беше един малък шедьовър на готическото изкуство, едно истинско бижу от ваян камък. Възстановеният с много вкус интериор поразяваше със своя разкош: Гонзаг беше едновременно тщеславен и голям ценител на изкуството.
Фасадата, която гледаше към градината, датираше едва от петдесет години. Тя величествено излагаше на показ поредицата от високи италиански колони, крепящи сводовете на централното преддверие. Обширната и сенчеста, пълна със статуи градина стигаше на изток, юг и запад съответно до улиците „Кенкампоа“, „Обри льо Бюше“ и „Сен Дени“.
В Париж нямаше по-разкошен дворец, тъй че горделивият и артистичен принц дьо Гонзаг би трябвало да има наистина много сериозно основание, за да обърне с главата надолу цялото това великолепие. И ето каква беше причината: след една среднощна вечеря регентът разреши на принц дьо Каринян да създаде в дома си огромна кантора за борсово посредничество. За миг вертепите на улица „Кенкампоа“ се люшнаха върху прогнилите си основи. Говореше се, че господин дьо Каринян има правото да попречи на всяко прехвърляне на акции, които не носят неговия подпис. Гонзаг му завидя, и за да го утеши, на излизане от друга вечеря, регентът му предостави правото да установи в двореца си пълен монопол върху размяната на акции срещу стоки. Това беше наистина умопомрачителен подарък, който обещаваше планини от злато.
Това, което трябваше да се направи най-напред, беше да се осигури място за всички, тъй като всички щяха да плащат и то скъпо и прескъпо. Още на следващия ден след предоставянето на концесията, армията от разрушители пристигна и най-напред се зае с градината. Статуите заемаха място и не плащаха нито су: махнаха ги; дърветата заемаха място и изобщо не плащаха: отсякоха ги.
На един от прозорците на първия етаж, обрамчен с изящна тапицерия, се беше появила жена в траурни одежди, която с тъжен поглед наблюдаваше опустошенията. Тя беше красива, но тъй бледа, че работниците я оприличаваха с привидение, като шушукаха помежду си, че това е вдовицата на покойния херцог дьо Ньовер и жената на принц Филип дьо Гонзаг. Тя стоя там дълго време. Точно срещу прозореца се извисяваше вековен бряст, чиято корона гъмжеше от птички, които всяка сутрин, зиме и лете, приветствуваха с песните си възраждането на деня. Когато старият бряст рухна под ударите на брадвите, жената в траур спусна тъмните завеси на прозореца и повече никой не я видя.
Една подир друга се заличиха широките сенчести алеи, в чийто край преди се аленееха кръгли лехи, засадени с розови храсти, сред които важно се пъчеха върху масивните си пиедестали внушителни антични вази. Лехите бяха изпотъпкани, розовите храсти изкоренени, а вазите захвърлени в един ъгъл на склада за мебели. Те заемаха място, а мястото струваше пари. Много пари! И нима някой можеше да предвиди докъде биха се ширнали, тласкани от треската на ажиото43, всички тези килийки, които Гонзаг беше заповядал да се построят? Вече можеше да се търгува само тук, а да търгуват искаха всички. Но да се наеме и най-мизерната барака безспорно би струвало също толкова скъпо, колкото да се наеме цял дворец.
На онези, които се дивяха и присмиваха на тези опустошения, Гонзаг отвръщаше:
— След пет години ще имам два-три милиарда. Тогава ще купя двореца Тюйлери от Негово величество Луи XV, който ще бъде крал, но напълно разорен.
Същата тази сутрин, когато за първи път влизаме в двореца, разрушителното дело вървеше към своя край. Парадният двор беше опасан от триетажна редица дъсчени клетки. Преддверията бяха превърнати в канцеларии, а зидарите довършваха постройките в градината. Дворът буквално гъмжеше от наемодатели и купувачи. Днес всеки от тях щеше да влезе в правата си: в този ден отваряха врати канторите на „Златния
