Той разтвори обятия и Паспоал се хвърли на гърдите му. Сега двамата представляваха същинска купчина дрипи. Те останаха прегърнати дълго време. Вълнението им беше дълбоко и искрено.
— Стига толкоз! — рече най-сетне гасконецът. — Я ми кажи нещо, палавнико, та да ти чуя гласеца!
— Деветнайсет години разлъка! — промълви Паспоал и изтри очите си с ръкав.
— Дявол го взел! — провикна се отново гасконецът. — Ти май си нямаш кърпа, чичовото!
— Трябва да са ми я откраднали в блъсканицата — кротко отвърна бившият учител по фехтовка.
Кокардас бързо бръкна в джоба си, но там, разбира се, не намери нищо.
— Ама че проклетия! — възмути се той. — Светът е пълен с джебчии! Ах, злато мое! — възкликна той. — Цели деветнайсет години! И двамата бяхме толкова млади!
— Във възрастта на страстната любов! Уви! Но моето сърце не е остаряло!
— Аз пък си посръбвам все тъй честно и почтено, както и преди.
Те се спогледаха изпод вежди.
— Как да ви кажа, метр Кокардас — съчувствено произнесе Паспоал, — но годинките не са ви разхубавили кой знае колко.
— Право да си кажа, стари ми друже Паспоал — отвърна гасконецът с провансалска жилка, — ужасно ми е неприятно да ти го призная, чичовото, но ти си погрознял още повече!
Брат Паспоал се усмихна с горделива скромност и промълви:
— Дамите обаче не са на това мнение! Но макар и да си поостарял — продължи той, — ти си запазил великолепната си осанка: все тъй стегнати крака, изпъчени гърди и прави рамене. Когато преди малко те забелязах, си рекох: ето един благородник с изискана външност.
— Аз също, аз също, миличък! — прекъсна го Кокардас. — Веднага щом те зърнах, си помислих: ето един кавалер с великолепно телосложение.
— Какво да се прави! — малко предвзето отвърна нормандецът. — Няма как да не запазиш линия, щом общуваш често с нежния пол!
— Тъй де! Но какво, по дяволите, стана с теб, гълъбчето ми, след онази афера?
— Говориш за събитията в крепостния ров на Кайлюс, нали? — уточни Паспоал и неволно сниши глас. — По-добре не ми говори за това, все още ми се привижда пламтящия поглед на Парижанчето.
— Беше тъмно като в рог, но, кълна се, виждах как святкат очите му.
— А как ги косеше!
— Осмина останаха на място!
— Без да смятаме ранените.
— Ах, боже всемогъщи, каква градушка от удари! Заслужаваше си да се види. И само като си помисля, че ако искрено се бяхме вслушали в съвестта си и като истински мъже бяхме хвърлили получените пари в лицето на Пейрол, за да застанем до Лагардер, Ньовер нямаше да загине, а ние щяхме да забогатеем изведнъж!
— Така е — съгласи се Паспоал с тежка въздишка, — трябваше да го направим.
— И не беше достатъчно само да сложим накрайници на шпагите си, а трябваше да защитим Лагардер, нашия скъп ученик.
— Нашият господар! — рече Паспоал, сваляйки с машинален жест шапката си.
Гасконецът му стисна ръка и за миг двамата замислено се умълчаха.
— Било каквото било! — отсече най-сетне Кокардас. — Не знам какво се е случило с теб оттогава, миличък, но на мен това не ми донесе щастие. Когато разбойниците на Кариг връхлетяха отгоре ни с техните карабини, аз се скрих в замъка. Ти беше изчезнал. Вместо да удържи на обещанията си, Пейрол ни отпрати още на следващия ден под предлог, че нашето присъствие в района ще потвърди възникналите вече подозрения. Всъщност, така си и беше. Платиха ни колкото за бог да прости и си тръгнахме. Аз преминах границата и по пътя навсякъде разпитвах за теб. Ни вест, ни кост! Най-напред се установих в Памплона, после в Бургос, след туй в Саламанка. Накрая отседнах в Мадрид…
— Чудесна страна, между впрочем.
— Да, но там стилетът е изместил шпагата. Така е и в Италия, която без това би била същински рай. От Мадрид заминах за Толедо, оттам продължих за Реал, а по-късно, когато ми дойде до гуша от Кастилия, където без да искам встъпих в доста неприятни взаимоотношения с общинските съдии, преминах в кралство Валенция. Кълна се, от Майорка чак до Сегроб пих наистина превъзходно вино! Наложи се обаче да си тръгна и оттам, след като услужих на един стар лисансие, който искаше да се отърве от някакъв свой братовчед. Каталания също си я бива… По пътя между Тортоза, Тарагона и Барцелона е пълно с благородници… с празни кесии и дълги рапири. Накрая отново прехвърлих планината. В джоба си нямах пукнат мараведи46, но почувствувах, че родината ме зове. Та ето я моята история, гълъбче. — И гасконецът обърна хастара на джобовете си.
След това попита: — Ами ти, момчето ми?
— Тогава — на свой ред подхвана нормандецът, — конниците на Кариг ме преследваха чак до Банер дьо Люшон, или някъде там. Тъкмо се бях наканил да мина в Испания, когато срещнах един бенедиктинец, който, привлечен от благопристойния ми вид, ме взе на служба при себе си. Той отиваше в Бад Вюртемберг на Рейн във връзка с някакво наследство, завещано на неговата община. Доколкото си спомням, задигнах му сандъка, куфара, а вероятно и парите.
— Ах, немирник такъв! — разчувствува се гасконецът.
— След това отидох в Германия. Ама че разбойническа страна! А ти си седнал да ми се оплакваш от стилета! Той поне е от стомана, а ония там се бият само с бирени халби. В Майнц жената на един гостилничар ме отърва от дукатите на бенедиктинеца. Тя беше много мила и ме обичаше. Ах! — прекъсна разказа си той. — Кокардас, храбри ми приятелю, защо имам нещастието толкова да се харесвам на жените? Ако не бяха те, щях да си купя една лятна къща, където да прекарам старините си. Къща с мъничка градинка, насред осеяна с великденчета поляна, а до нея — поточе с мелница.
— И в мелницата — мелничарка — прекъсна го гасконецът. — Че то шило в торба стои ли!
Паспоал се удари с юмрук в гърдите.
— Страстите! — извика той, вдигайки очи към небето. — Страстите съсипват живота и не позволяват на един млад човек да задели нещичко за черни дни! — И давайки по този начин израз на непокваримата нравственост на своята житейска философия, Паспоал продължи: — Направих също като теб, пропътувах от град на град цялата тази безинтересна, нецивилизована, невежа и скучна страна, пълна с мършави охтичави студенти, със скудоумни поети, които броят мухите на лунна светлина, с шишкави бургмистри, на които и през ум не им минава да пратят на оня свят някой далечен племенник, с църкви, дето литургията не се пее, с жени… Не, не бих могъл да спомена с лошо тези създания, чиито прелести украсиха и провалиха кариерата ми! С една дума, сурово месо и бира вместо вино!
— Гръм да ме порази, ако някога кракът ми стъпи в тази проклета страна! — решително заяви Кокардас.
— Видях Кьолн, Франкфурт, Виена, Берлин, Мюнхен и сума други големи градове, където човек среща групи млади люде, които пеят песните на сатаната, дето всеки от нас го носи в себе си приживе;. Направих също като теб, обзе ме носталгия по родината, тъй че набързо прекосих Фландрия и ето ме тук!
— Франция! — извика Кокардас. — Няма нищо по-хубаво от Франция, момчето ми!
— Благородна страна!
— Родина на виното!
— Майка на любовта! Драги мой метр — поде Паспоал след този дует, в който си бяха съперничили техните лирични пориви, — нима единствено липсата на мараведис, примесена с носталгия по родината, те накараха отново да преминеш Границата?
— Ами теб? Нима само носталгията те принуди да го сториш? Брат Паспоал поклати глава. Кокардас сведе страховитите си очища и рече:
— Има и нещо друго. Една вечер, свивайки зад ъгъла на една улица, се озовах лице срещу лице с… познай с кого?
— Досещам се — отвърна Паспоал. — Подобна среща ме накара да напусна Брюксел колкото се може по-скоро.
— Така и аз, любезни ми, почувствувах, че каталонският климат вече не е никак здравословен за мен. Какво пък, не е срамно да отстъпиш пред Лагардер!
