За миг настъпи пълна тишина. Щастливите собственици на клетки се спогледаха, все още не дошли на себе си.
Гонзаг повика Пейрол.
— Трябва да ги разгоните оттук! — каза му той.
Но в този момент през вратата на преддверието нахлу друго множество, тълпа ласкатели, борсови посредници и благородници, които идваха да засвидетелствуват почитанията си на негово височество принц дьо Гонзаг. Когато видяха пълната зала, те се спряха на прага.
— Влезте, господа, влезте! — подкани ги Гонзаг. — Сега ще отпратим целия този народ.
— Да, да, влезте! — намеси се Шаверни. — Ако желаете, тези достопочтени люде ще ви препродадат покупките си със сто процента печалба.
— И ще сбъркат! — уверено заяви Навай. — Здравей, дебелако Ориол.
— Но това тук е същинска Пактол48! — възкликна последният, покланяйки се дълбоко на Гонзаг.
Ориол беше млад и многообещаващ посредник. Сред новодошлите човек можеше да забележи Албре и Таран, и двамата банкери; барон Батц, добродушен германец, дошъл в Париж с намерението да се поквари; виконт дьо ла Фар, Монтобер, Hoce, Жирон, до един изпечени лукавци, всички или далечни родственици на Ньовер, или нечии пълномощници, и всички поканени от Гонзаг да вземат участие в едно знаменателно събитие — съвета, за който беше споменал Пейрол.
— Как мина разпродажбата? — полюбопитствува Ориол.
— Зле — хладно отвърна Гонзаг.
— Чуваш ли?! — прошепна Кокардас в нишата.
— И има право — отговори Паспоал, който целият се обливаше в пот. — Тези кокошки щяха да се оставят да ги оскубе до перце!
— Но, господин дьо Гонзаг, нима е възможно вие да проявите неумение в сделките?! Не, това е немислимо! — извика отново Ориол.
— Съдете сами, последните си клетки продадох по двайсет и три хиляди ливри средно.
— За срок от една година ли?
— За осем дни.
Едва сега новодошлите погледнаха клетките и купувачите.
— Двайсет и три хиляди ливри! — повториха те изумени.
— Наложи се да започна с тази цифра — обясни Гонзаг. — Разполагах с почти хиляда номера, така че тази сутрин ми донесе двайсет и три милиона, ни повече, ни по-малко.
— Та тук е вилнял същински бяс!
— Истинска лудост! Но тепърва ще станем свидетели и на много други! Най-напред дадох под наем двора, след това градината, после преддверието, стълбищата, конюшните, пристройките, сайвантите. Останаха ми само апартаментите и, дявол да ме вземе, ако вече не изпитвам желание да отида да живея в някоя странноприемница!
— Братовчеде — прекъсна го Шаверни, — давам ти под наем моята спалня, но само през деня.
— Колкото по-малко място остава — продължи Гонзаг, заобиколен от новите си посетители, — толкоз по-силно пламва треската. Вече нищичко не ми остана.
— Помислете все пак, братовчеде! Нека доставим на тези господа удоволствието от един малък търг.
При думата „търг“, онези, които не бяха успели да наемат клетки, бързо се приближиха.
— Нищичко — повтори Гонзаг, но изглежда нещо му дойде на ум, тъй като веднага възкликна: — Ах, да! Всъщност, имам!
— Какво? — чуха се викове от всички страни.
— Колибата на моето куче.
Сред групата на придворните избухна силен смях, но простите хорица, търговците, дори не се усмихнаха. Те премисляха.
— Не мислете, че се подигравам, господа! — извика Гонзаг. — Обзалагам се, че ако поискам още сега ще ми броят за нея десет хиляди екю.
— Трийсет хиляди ливри! — разнесе се всеобщ вик. — За една кучешка колиба!
И смехът се поднови, още по-неудържим.
Но внезапно между Навай и Шаверни, които се смееха най-гръмко от всички, надникна странното лице на някакъв гърбав човечец с чудато разчорлена коса и веднага се разнесе пронизителен треперлив гласец. Гърбавия казваше:
— Наемам колибата на кучето за трийсет хиляди ливри!
IV. Щедрост
Изглежда този гръбльо беше надарен с остър ум, въпреки безразсъдството, което вършеше в момента. Той имаше живи проницателни очи и орлов нос. Широкото му чело ясно се очертаваше под кичурите на причудливо рошавата перука, а тънката подигравателна усмивка, която играеше на устните му, свидетелствуваше за сатанинска лукавост. С една дума, истински гърбушко!
Колкото до самата гърбица, то тя беше внушителна, разположена в средата на гърба и толкова висока, че докосваше тила му, докато отпред брадичката допираше гърдите. Краката му бяха странно извити, но без помен от онази пословична хилавост, която е задължителен придатък към гърбицата.
Това удивително същество беше облечено в изключително строг черен костюм, а маншетите и жабото му от плисиран муселин искряха от белота. Погледите на всички бяха приковани в него, но това изглежда ни най-малко не го смущаваше.
— Браво, мъдри Езоп! — извика Шаверни. — Оставам с впечатление, че си решителен и хитър спекулант.
— Решителен… Да, достатъчно — отвърна Езоп, гледайки го втренчено. — Колкото до хитър, ще видим!
Слабият му гласец стържеше като детско кречетало.
— Браво, Езоп! Браво! — повториха всички.
Кокардас и Паспоал вече на нищо не се учудваха. И при все че изумлението им отдавна ги бе лишило от дар слово, гасконецът тихо попита:
— Имали ли сме някога вземане-даване с гърбави, любезни?
— Не, поне доколкото си спомням.
— Гръм да ме порази, но ми се струва, че някъде съм виждал тези очи!
Гонзаг също наблюдаваше дребното човече с изключително внимание.
— Друже — каза той, — знаете ли, че се плаща в брой?
— Знам — отвърна Езоп, тъй като отсега нататък никой нямаше да го нарича другояче. Негов кръстник беше станал Шаверни.
Езоп извади от джоба си един портфейл и тикна в ръцете на Пейрол шейсет държавни облигации по петстотин ливри. Присъствуващите едва ли не очакваха да видят как тези хартийки се превръщат в сухи листа, дотолкова фантастична беше появата на малкия човечец. Но това бяха напълно редовни облигации на компанията.
— Разписката ми — каза той.
Пейрол му даде разписката. Езоп грижливо я сгъна и я сложи на мястото на парите. После потупа с ръка по тефтера и заяви:
— Чудесна сделка! Довиждане, господа!
И той много учтиво се поклони на Гонзаг и неговото обкръжение.
Всички се отдръпнаха, за да му сторят път и макар че все още се смееха, някакъв неведом хлад смразяваше душите им. Гонзаг беше замислен.
Пейрол и хората му започнаха да отпращат купувачите, на които им се щеше да е вече утрешният ден. Приятелите на принца продължаваха да гледат, при това съвсем несъзнателно, към вратата, през която беше излязло черното човече.
