— Господа — каза Гонзаг, — моля да ме последвате в апартаментите ми, докато подредят залата.
— Хайде! — рече Кокардас зад завесата. — Или сега, или никога! Да вървим!
— Страх ме е — призна стеснителният Паспоал.
— И таз добра! Тогава аз ще мина напред.
Той хвана Паспоал за ръка и със свалена шапка се насочи към Гонзаг.
— По дяволите! — възкликна Шаверни, когато ги зърна. — Братовчед ми е решил да ни представи цяла комедия! Днес е ден на маскарадите. Гърбушкото не беше лош, но това е най-възхитителната двойка пладнешки разбойници, която съм виждал в живота си!
Кокардас-младши го изгледа накриво. Навай, Ориол и останалата пасмина веднага наобиколиха нашите приятели и започнаха да ги разглеждат с любопитство.
— Бъди благоразумен! — прошепна Паспоал на ухото на гасконеца.
— Гръм да ги порази дано! — изръмжа Кокардас. — Ще рече човек, че никога не са виждали истински благородници, така са ни зяпнали!
— Високият е същинска прелест! — възхищаваше се Навай.
— На мен повече ми харесва нисичкия — забеляза Ориол.
— Няма повече кучешки колиби за даване под наем; какво ли ги носи насам?
За щастие двамата вече се бяха изправили пред Гонзаг, който едва тогава ги забеляза и потрепера.
— А, какво желаят тези храбреци? — попита той.
Кокардас се поклони с онова достолепно изящество, което неизменно съпътствуваше всяко негово действие. Поздравът на Паспоал беше по-скромен, но това бе поклон на истински светски човек. Кокардас- младши изгледа пищната тълпа, която го беше взела на подбив, и високо и ясно изрече:
— Аз и този благородник сме стари познати на негово височество и идваме да му поднесем нашите почитания.
— Виж ти! — възкликна Гонзаг.
— Ако в момента ваше височество е зает с неотложни дела — продължи гасконецът и отново се поклони, — ние ще дойдем в часа, който благоволи да ни определи.
— Точно така — смутолеви Паспоал, — ще имаме честта да дойдем пак.
Последва трети поклон, след което двамата едновременно се изправиха, сложили ръце на дръжките на шпагите си.
— Пейрол! — повика Гонзаг своя иконом, който току-що беше отпратил и последния участник в търга. — Позна ли тези мили момци? — попита го той. — Заведи ги да утолят глада и жаждата си в кухнята, а после им дай нови дрехи и нека бъдат на мое разположение!
— Ах, ваше височество! — извика Кокардас.
— Великодушни принце! — разчувствува се Паспоал.
— Вървете! — заповяда Гонзаг.
Те се отдалечиха заднешком, като се кланяха до земята и метяха пода със старите пера на шапките си. Когато се озоваха лице срещу лице с шегаджиите, Кокардас пръв нахлупи шапката на главата си, дръзко я накриви и многозначително повдигна с върха на рапирата си оръфаните поли на своето наметало. Брат Паспоал направи каквото можа, за да не остане по-назад. След това и двамата, кой от кой по-горди и надменни, с вирнати носове и юмруци на кръста, хвърлиха по един изпепеляващ поглед на присмехулниците и последваха Пейрол в кухнята, където умението им да боравят с вилицата смая цялата прислуга на принца.
— Не ще и дума, богатството ни е в кърпа вързано! — рече Кокардас, докато лапаше.
— Ако е рекъл господ! — отвърна с пълна уста брат Паспоал, както винаги по-сдържан.
— И таз добра, братовчеде! — удиви се Шаверни, след като двамата дуелисти излязоха. — Ти откога си служиш с подобни маши?
Гонзаг хвърли наоколо замислен поглед и не отговори. Междувременно всички тези господа, при това на достатъчно висок глас, за да може принцът да ги чуе, пеела дитирамби в негова чест и най-усърдно го ласкаеха. Всички те бяха повече или по-малко разорени аристократи, повече или по-малко компрометирани банкери, и макар че никой от тях все още не бе извършил някаква безусловно наказуема от закона постъпка, честта на нито един не бе останала неопетнена. Всички, от първия до последния, се нуждаеха от Гонзаг поради една или друга причина; сред тях Гонзаг беше повелител и крал, подобно на древноримски патриций сред тълпата от прегладнели клиенти. Гонзаг ги държеше здраво в ръцете си от амбиция, от личен интерес, посредством техните нужди и пороци.
Единственият, запазил поне донякъде своята независимост, беше младият маркиз дьо Шаверни, твърде безразсъден, за да спекулира, и прекалено безгрижен, за да се продаде.
Продължението на този разказ ще разкрие какво възнамеряваше да направи принцът от тях, тъй като на пръв поглед изглеждаше, че достигналият върха на своето могъщество и богатство и радващ се на височайшо благоволение Гонзаг няма нужда от никого.
— Седнали да ми говорят за перуанските мини! — надуваше се дебелият Ориол, докато господарят още стоеше встрани. — Само дворецът на господин принца струва колкото цяло Перу ведно с мините му.
Борсовият посредник беше кръгъл като топка, червендалест, бузест и вечно запъхтян. Госпожичките от Операта скланяха да се задяват незлобливо с него, стига да имаше пари, разбира се, и да беше предразположен към известно разточителство.
— Бога ми — обади се Таран, мършав и скудоумен банкер, — тук е същинско Елдорадо!
— Златния дом! — Добави господин дьо Монтобер. — По-скоро Диамантения!
— Я! — преведе барон Батц. — Бо-зкоро тиамантения.
— Има немалко именити благородници — намеси се и Жирон, — които биха живели цяла година само със седмичния доход на принц дьо Гонзаг.
— Само че принц дьо Гонзаг е кралят на именитите благородници — рече Ориол.
— Гонзаг, братовчеде! — извика Шаверни с престорено отчаяние. — Поискай милост, за бога, или тези отегчителни славословия ще продължат до утре!
Принцът сякаш се събуди.
— Господа — каза той, без да удостои дребния маркиз с отговор тъй като не обичаше подигравките, — трябва да освободим залата. Моля да ме последвате.
Когато всички се събраха в кабинета му, Гонзаг веднага подхвана:
— Господа, всички знаете защо съм ви повикал тук.
— Чух да се говори за някакъв семеен съвет — отвърна Навай.
— Нещо повече, господа! Става дума за една тържествена церемония, за семеен трибунал, на който Негово кралско височество регентът ще бъде представен от трима измежду най-висшите държавни сановници: председателят на трибунала дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и заместник-председателят д’Аржансон.
— Дявол да го вземе! — обади се Шаверни. — Нима ще се решава наследяването на короната?
— Маркизе — сухо го сряза Гонзаг, — разговорът ни ще бъде сериозен, така че ни пощадете!
— Братовчеде, а случайно да ви се намират няколко книжки с картинки, за да се позабавлявам, докато вие сте сериозен? — поинтересува се Шаверни, прозявайки се преждевременно.
Гонзаг се усмихна, за да го накара да млъкне.
— За какво става въпрос, принце? — попита дьо Монтобер.
— Става въпрос да ми докажете вашата преданост, господа — отвърна Гонзаг.
— Готови сме! — разнесе се всеобщ възглас. Принцът се поклони и се усмихна.
— Поканих всички и специално вас, Навай, Жирон, Шаверни, Hoce, Монтобер, Шоази и Лавалад, в качеството ви на родственици на Ньовер; вас, Ориол, като пълномощник на нашия братовчед дьо Шатийон; вас, Таран и Албре, като довереници на двама Шателюкс…
— Щом няма да става дума за престолонаследието на Бурбоните, значи ще се разисква наследството на Ньовер, така ли? — прекъсна го отново Шаверни.
— Ще бъдат решени проблемите, свързани с имотите на Ньовер, както и някои други спорни въпроси — отвърна Гонзаг.
— Но, братовчеде, за какво са ви притрябвали имотите на Ньовер, след като печелите — по милион на
