— Не знам дали е срамно, но във всеки случай е предпазливо. А знаеш ли историята на нашите съучастници в събитията в рова на Кайлюс? — Паспоал зададе въпроса почти шепнешком.
— Да, да, знам я — побърза да отговори гасконецът. — Оня вагабонтин беше казал: „Всички ще загинете от моята ръка“.
— И думите стават дела. По време на нападението бяхме деветима заедно с капитан Лорен, главатарят на ония пладнешки разбойници. Тях изобщо не ги слагам в сметката.
— Деветима майстори на шпагата! — замислено рече Кокардас. — Всички се изправиха на крака още там, в крепостния ров, изпосечени, покрити с рани, целите в кръв, но живи.
— От тях първи си отидоха Щаупиц и капитан Лорен. Щаупиц беше от знатен произход, макар че имаше вид на селяндур. Капитан Лорен беше военен и кралят на Испания го назначи за командир на лолк. Щаупиц загина под стените на собствения си замък, недалеч от Нюрнберг; загина от удар с шпага, ето тук, между очите!
Паспоал сложи пръста си на споменатото място. Кокардас неволно повтори жеста му и додаде:
— Капитан Лорен загина в Неапол от удар с шпага между очите, точно тук! Бог да ни е на помощ! За онези, които знаят и помнят, това е знакът на отмъстителя.
— Всички други преуспяха — Продължи Паспоал, — тъй като в щедростта си господин дьо Гонзаг забрави единствено нас. Пинто се ожени за една мадона от Торино, Матадора държеше школа по фехтовка в Шотландия, а Жоел дьо Жюган си купи имение някъде накрай Бретания.
— Тъй, тъй — съгласи се отново Кокардас. — Живееха си спокойно и на широка нога. Но Пинто беше убит в Торино, а Матадорав Глазгоу.
— Жоел дьо Жюган падна убит в Морлекс — продължи брат Паспоал. — И всички от същия удар.
— Ударът на Ньовер, дявол го взел!
— Ужасният удар на Ньовер!
Те се умълчаха за миг. Кокардас повдигна клепналата периферия на шапката си, за да изтрие плувналото си в пот чело.
— Остава Фаенца — наруши след малко той мълчанието.
— И Салдан — додаде брат Паспоал.
— За тези двамата Гонзаг направи много. Фаенца е кавалер.
— А Салдан е барон. Но и техният ред ще дойде.
— Рано или късно, но все някога ще дойде и нашият ред! — промърмори гасконецът.
— Нашият също! — повтори Паспоал и потръпна.
Кокардас се изпъчи.
— Ха, че какво пък! — възкликна той с тон на човек, който спокойно приема ударите на съдбата. — Да ти кажа ли, любезни ми? Когато ме тръшне на паветата, или на тревата, с онази дупка между веждите, тъй като отлично знам, че с него на глава не се излиза, ще му река както някога: „Ей, немирнико! Само ми подай ръка и, за да умра доволен, прости на стария Кокардас!“ Това ще бъде всичко и, гръм да ме порази, ако не стане точно така!
Паспоал не можа да прикрие една недоверчива гримаса.
— Аз също ще се постарая да ми прости — рече той, — но все пак, толкоз късно…
— Поне ще опитаме, миличък! Междувременно, той все още е в изгнание и можем да бъдем сигурни, че поне в Париж няма да го срещнем.
— Безспорно! — отвърна нормандецът с доста неуверен вид.
— В крайна сметка, това е единственото място в света, където има най-голяма вероятност да го избегнем. Тук дойдох точно заради това.
— Аз също.
— А освен това, за да напомня на господин дьо Гонзаг за себе си.
— Все пак той ни е длъжник.
— Салдан и Фаенца ще ни покровителствуват.
— Докато и ние станем знатни велможи като тях.
— Дявол го взел! Каква изискана двойка ще бъдем, любезни!
Гасконецът направи дълбок реверанс, а нормандецът най-сериозно заяви:
— Дворцовият костюм ми стои превъзходно.
— Когато потърсих Фаенца продължи Кокардас, — ми отговориха: „Господин кавалерът не приема посещения“. Господин кавалерът! — повтори той, повдигайки рамене. — Не приемал посещения! Още помня времето, когато го карах да се върти като пумпал.
— Когато почуках на портата на Салдан — прекъсна го Паспоал, — един грамаден лакей ме изгледа твърде непочтително и заяви: „Господин баронът не приема“.
— Ха! — извика Кокардас. — Ние също ще имаме грамадни лакей, по дяволите, и искам моят да бъде нахален като слуга на палач.
— Ах, да имах поне една гувернантка! — въздъхна Паспоал.
— Не се отчайвай, любезни, и това време ще дойде! Доколкото разбирам, още не си се виждал с господин Пейрол.
— Не, искам да говоря лично с принца.
— Казват, че вече е натрупал милиони!
— Милиарди! Това е Златния дом, както всички го наричат. Аз не съм особено тщеславен, тъй че, ако се наложи, ще стана и банкер.
— Пфу! Сребролюбец! Моят съдружник?! — Такъв беше първият вик, изтръгнал се от благородното сърце на Кокардас-младши. След като поразмисли обаче, той добави: — Жалко падение, наистина, но ако е вярно туй, дето го разправят, че тук може да се забогатее, тогава, гълъбче…
— Дали е вярно? — извика въодушевено Паспоал. — Та нима не знаеш?
— Чух доста неща, но аз не вярвам в чудеса!
— Този път ще се наложи да повярваш! Тук просто гъмжи от чудеса. А случайно да си чул за гърбавия от улица „Кенкампоа“?…
— Онзи, дето давал в заем гърбицата си на жирантите.
— Той не я дава в заем, а под наем и разправят, че за две години бил спечелил милион и половина ливри.
— Невъзможно! — извика гасконецът и избухна в смях.
— И то дотолкова възможно, че скоро щял да се жени за някаква графиня.
— Милион и половина ливри! — повтаряше Кокардас. — И то с една най-обикновена гърбица! Боже милостиви!
— Ах, друже мили! — пламенно възкликна Паспоал. — С теб пропиляхме по тази земя доста от най- хубавите си години, но най-сетне щастието ни се усмихна. Представи си, трябва само да протегнеш ръка, за да вземеш. Същинска манна небесна. Утре луидорите няма да струват повече от шест су парчето. Когато идвах насам, видях някакви сополанковци, които играеха на ашици с екюта от шест ливрп.
Кокардас се облиза.
— Ама че работа! — рече той. — Я кажи, момчето ми, колко ли би могъл да струва в това благодатно време един изкусен удар с шпага, и то нанесен според всички правила на изкуството?
И той изпъчи гърди, тупна шумно с десния си крак и яростно се стрелна напред, нанасяйки въображаем удар с шпага.
— По-тихо! — възпря го Паспоал и му намигна. — Някой идва насам. — После се приближи и прошепна в ухото на бившия си работодател: — Според мен, все още струва — доста скъпо, а преди да мине и час се надявам да узная цената от устата на самия господин дьо Гонзаг.
III. Търгът
Залата, където тъй задушевно беседваха нашите двама приятели, нормандецът и гасконецът, облагороден с провансалец, се намираше в централната част на главното здание. Нейните прозорци, обрамчени с тежка тапицерия от Фландрия, гледаха към тясна затревена ивица, оградена с дървена решетка, която отсега нататък помпозно щяха да величаят като „градината на госпожа принцесата.“ За
