разлика от помещенията на партера и първия етаж, които гъмжаха от какви ли не работници, тук всичко беше все още непокътнато. Това беше истинска парадна зала, достойна за всеки аристократичен дворец, с богата, но строга наредба. Но тя навярно беше служила не само за развлечения и забави, тъй като точно срещу огромната камина от черен мрамор се издигаше подиум, покрит с персийски килим, който придаваше на цялото помещение вид на съдебна зала. И наистина, по времето, когато великите барони решаваха съдбините на кралството, тук неведнъж се бяха събирали величайшите издънки на родовете Лорен, Шеврьоз, Жоайоз, Омал, Елбьоф, Ньовер, Меркьор, Майен и Гиз. Единствено бъркотия като тази, която днес цареше в двореца на Гонзаг, би позволила на нашите юначаги да припарят до подобно място. Но веднъж добрали се дотук, те надали биха могли да намерят по-спокойно кътче.
Голямата зала запазваше своята неприкосновеност още за ден. Днес тук щеше да се състои тържествен семеен съвет и едва на следващия ден дърводелците, сковаващи клетките, щяха да я завладеят.
— Кажи ми още нещичко за Лагардер — рече Кокардас, когато стъпките, които бяха прекъснали разговора им, се отдалечиха. — Когато го срещна в Брюксел, сам ли беше?
— Не — отвърна брат Паспоал. — А ти, когато му налетя по пътя за Барцелона?
— И тогава не беше сам.
— А с кого?
— С една млада девойка.
— Красива ли беше?
— Прелестна.
— Странно, когато го видях във Фландрия, той също беше с някаква млада и красива девойка, много красива. Спомняш ли си я поне как изглеждаше, лицето й, дрехите?
— С лице, снага и носия на очарователна испанска циганка — отговори Кокардас. — А твоята?
— Скромна на вид, с лице на ангел и костюм на благородна девица.
— Странно! — отбеляза на свой ред Кокардас. — И горе-долу на каква възраст?
— На каквато днес би трябвало да е детето.
— Другата също. Каквото има да става, тепърва ще става, миличък. Към онези, които са на ред след нас, след господин кавалера Фаенца и господин барона Салдан, ние не смятахме нито господин Пейрол, нито принц Филип дьо Гонзаг.
В този миг вратата се отвори и Паспоал едва свари да отвърне:
— Ще поживеем, ще видим!
В залата влезе прислужник в парадна ливрея, следван от двама земемери. Той беше толкова улисан, че дори не погледна към нашите двамина храбреци, които незабелязано се шмугнаха в нишата на един прозорец.
— По-бързо! — подкани ги прислужникът. — За утре всичко трябва да бъде разчертано. По четири квадратни стъпки47 навсякъде.
Земемерите веднага се заловиха за работа. Докато единият размерваше, другият отбелязваше деленията с тебешир и нанасяше съответни поредни номера, първият от които беше 927.
— Какво, по дяволите, правят тия там, любезни? — полюбопитствува гасконецът, надзъртайки от укритието си.
— Нима наистина нищо не знаеш? — удиви се Паспоал. — Всяка от тези линии очертава размерите на една клетка, а номер 927 показва, че в дома на господин дьо Гонзаг има вече около хиляда клетки.
— И за какво служат тези клетки?
— Да правят злато.
Кокардас изумен се облещи. Брат Паспоал започна да му обяснява какъв грандиозен подарък е направил Филип Орлеански на своя сърдечен приятел.
— Как! — извика гасконецът. — Всяка от тези килийки струва колкото един чифлик в Бос или в Бри! Ах, любезни ми, любезни ми, нека здраво да се хванем за този достопочтен господин дьо Гонзаг!
Междувременно земемерите продължаваха работата си.
— Твърде широко разчертавате номера 935, 936, 937, човече — каза прислужникът. — Не забравяйте, че всеки дял струва злато!
— Каква благодат! — рече Кокардас. — Че толкоз ли са ценни тези хартийки?
— Да, и то толкова, че златото и среброто са на път да се обезценят — отвърна Паспоал.
— Прокълнати метали! Напълно си го заслужават! — сериозно заяви гасконецът, но веднага добави: — Дявол го взел, не знам дали е просто по стар навик, но аз все още питая слабост към пистолите!
— Номер 941 — обяви прислужникът.
— Остават две стъпки и половина — обади се размервачът. — Разчертано е погрешно!
— Не е голяма беда! — забеляза Кокардас. — Ще го вземе някой по-слабичък.
— Пратете столарите веднага след съвета!
— За какво ли ще се съвещават? — попита Кокардас.
— Ще се постараем да разберем. Когато човек е в течение на всичко, което става в един дом, работата му е в кърпа вързана.
При тази тъй благоразумна забележка, Кокардас погали Паспоал по брадичката, подобно на нежен баща, който се радва на зараждащата се интелигентност на своя любим син.
Прислужникът и земемерите си бяха отишли. Внезапно в преддверието избухна силна — врява. Чу се хор от гласове, които гръмко се надвикваха:
— На мен! Сега съм аз! Записал съм се! И не се пререждайте, моля!
— Ето че и други идват — отбеляза гасконецът. — Сега ще видим нещо ново!
— Тишина, за бога! Тишина! — заповяда нечий властен глас от прага на залата.
— Господин Пейрол — пошушна брат Паспоал. — По-добре да не се показваме.
Те се свиха в дъното на нишата и дръпнаха завесите.
В същия миг в залата влезе господин Пейрол, сподирен, не, по-скоро тласкан от гъста тълпа молители. Това бяха молители от много рядък и ценен вид: те гордяха от желание да дадат много пари в замяна на малко дим.
Господин Пейрол беше облечен в изключително пищен костюм, а сред дантелените талази, които покриваха мършавите му китки, проблясваха брилянти.
— Но моля ви, господа, моля ви! — рече той влизайки, като си вееше със своята кърпичка, везана с алансонски дантели. — Не прекрачвайте границите на приличието, вие наистина се самозабравяте!
— Ах, този негодник е просто великолепен! — въздъхна Кокардас.
— Бива си го! — съгласи се брат Паспоал.
И имаше пълно право. Пейрол наистина си го биваше. Бога ми, та той така ловко си служеше с бастуна, който държеше в ръка, за да отблъсква навалицата от оживели екюта. От лявата и от дясната му страна пристъпваха двама секретари, въоръжени с огромни тефтери.
— Запазете поне достойнство! — продължи той, отърсвайки няколко трошици емфие от малинските дантели на жабото си. — Та възможно ли е страстта за печалба чак толкоз да…!
И той направи толкова красив жест, че двамата учители по фехтовка, скрити като зрители в зарешетена ложа, изпитаха желание да изръкопляскат. Но търговците не можеха да бъдат залъгани лесно.
— На мен! — разкрещяха се те. — Аз съм първи! Аз съм на ред! Пейрол се спря и рече:
— Господа!
Веднага настъпи тишина.
— Моля ви да запазите малко спокойствие — продължи той. — Тук аз представлявам лично особата на принц дьо Гонзаг, аз съм неговият иконом. Някъде все още виждам покрити глави.
Тутакси всички шапки бяха свалени.
— Чудесно! — каза Пейрол. — Господа, ето какво имам да ви казвам.
— Ш-шт! Ш-шт! Слушайте! — разнесе се в тълпата.
— Канторите в тази галерия ще бъдат построени и предадени утре.
— Браво!
— Тази зала е единствената, която ни остана. Това са последните места. Всичко друго е разпродадено, с изключение на личните апартаменти на негово височество и покоите на госпожа принцесата. — При тези думи той се поклони.
