дом“, както вече го наричаха.
Всеки влизаше в двореца когато му скимне и кажи-речи безпрепятствено. Целият партер, а и целият първи етаж, с изключение на покоите на госпожа принцесата, бяха изцяло преустроени, за да приемат търговци и стока. Навсякъде се носеше задушливата тръпчива миризма на рендосан бор; от всички страни долиташе оглушителният тропот на чуковете. Лакеите вече не знаеха кого да слушат, а посредниците по продажбата просто не бяха на себе си.
На парадното каменно стълбище, заобиколен от цял щаб търговци, стоеше някакъв благородник, натруфен с кадифе, коприна и дантели, чиито ръце бяха отрупани с пръстени, а на врата му висеше великолепен златен пандантив. Това беше Пейрол, доверено лице и личен съветник на домакина. Не беше много остарял. Беше все същата мършава, охтичава и изгърбена особа, чиито изпъкнали и стреснати очи плачеха за модата на очилата. Той също си имаше ласкатели и напълно го заслужаваше, тъй като Гонзаг му плащаше щедро.
Към девет часа, в момента, когато навалицата постепенно намаляваше най-вече поради онази досадна зависимост от апетита, на която се подчиняват дори спекулантите, двама души, по чиято външност човек едва ли би могъл да ги вземе за банкери, прекрачиха прага на широката порта няколко крачки един подир друг. Макар че входът беше свободен, двамата юначаги не изглеждаха особено убедени в правото си да влязат. Първият твърде зле прикриваше безпокойството си под арогантно държане; вторият, напротив, се стараеше да изглежда колкото се може по-незабележим. И двамата носеха шпаги, от същите онези дълги шпаги, заради които човек можеше да помирише дуелиста от левги разстояние.
Трябва да признаем, че тази порода вече почти не беше на мода. Регентството беше изкоренило практиката да се наемат изкусни дуелисти. Вече навсякъде, дори и във висшето общество, се избиваха помежду си единствено с мошеничества. Очевиден прогрес, който безспорно подчертаваше благодушието на модерните нрави.
Междувременно нашите двама храбреци се смесиха с тълпата и докато първият действуваше най- безцеремонно с лакти, другият с гъвкавостта на котка се провираше между групите, твърде заети, за да му обърнат някакво внимание. Наглецът, който си пробиваше път, отърквайки протритите си лакти в толкова нови манта, носеше внушителни свадливо щръкнали мустаци, продънена широкопола шапка, ниско нахлупена над очите, подризница от биволска кожа и панталони, чийто първоначален цвят беше неразгадаем. Стърчащата рапира повдигаше опърпаните поли на собственото наметало на дон Цезар де Базан. Нашият нов познайник идваше от Мадрид.
Другият, плахият и стеснителен почитател на шпагата се задоволяваше да излага на показ само три русоляви косъма, стърчащи под закривения му нос. Шапката без периферия се мъдреше на главата му като гасило върху свещ. Вехтото манто, пристегнато с помощта на кожени ремъци, закърпеният панталон и разпраните ботуши допълваха костюма му, на който повече би прилягала една лъскава мастилница, отколкото шпага. При все това тя беше налице и, също тъй скромна като притежателя си, кротко го почукваше по глезените.
След като прекосиха двора, нашите юначаги почти едновременно се озоваха пред вратата на централното преддверие и докато крадешком се оглеждаха един друг, през ум им мина една и съща мисъл.
— Ето един нещастник — рече си всеки от тях, — който надали е дошъл, за да купи Златния дом.
II. Две привидения
И двамата имаха право. Надали Робер Макер и Бертран44, предрешени като дуелисти от времето на Луи XIV, като дрипави и гладни наемни убийци, биха изглеждали по-различно. При все това Макер изпита известно съчувствие към своя колега, от когото забелязваше само един неясен профил, потулен зад вдигнатата яка на мантото му, която прикриваше вероломно отсъствуващата риза.
— Е, не сме изпаднали чак толкоз ниско! — заключи той.
В същото време Бертран, който не можеше дори да зърне лицето на своя събрат, скрито зад чорлава и къдрава като на негър коса, го жалеше от все сърце:
— Клетият, та той душа бере! Мъчително е да видиш човек на шпагата в такова окаяно състояние. Аз поне все още пазя приличие.
И той хвърли удовлетворен поглед върху останките от костюма си. Стигайки до подобно заключение, Макер добави сам за себе си:
— Аз поне не карам хората да ме съжаляват!
И той се изпъчи, дявол го взел, по-горд дори от Артабан45 в дните, когато тази благовъзпитана особа е имала нов костюм.
На прага на преддверието се появи лакей с високомерно и нагло изражение на лицето. И двамата едновременно си помислиха:
— Този нещастник няма да мине!
Пръв се приближи Макер.
— Идвам да купувам, обеснико! — заяви той с ръка на шпагата, изопнал се като остен.
— И какво ще купувате?
— Каквото ми хареса, негоднико! Я ме погледни добре! Аз съм приятел на господаря ти и човек заможен, гръм да те порази дано!
Той пипна лакея за ухото, завъртя го и минавайки покрай него, добави:
— Та това е повече от очевидно, дявол да го вземе!
Лакеят направи пълен кръг около себе си и се озова лице с лице срещу Бертран, който учтиво смъкна гасилото от главата си.
— Друже — рече му с поверителен тон Бертран, — аз съм приятел на господин принца и идвам във връзка с… някои финансови въпроси.
Все още зашеметен, лакеят го остави да мине.
Макер вече се намираше в първата зала и хвърляше наляво и надясно пренебрежителни погледи.
— Не е лошо — отбеляза той. — В краен случай човек би могъл да се настани и тук!
Зад гърба му, Бертран си рече:
— Струва ми се, че господин дьо Гонзаг се е обзавел твърде добре за италианец!
Те се намираха в два противоположни края на залата, когато Макер забеляза Бертран.
— Виж ти! — възкликна той. — Но това е просто невероятно. Разрешили са на този мил момък да влезе! Ах, дявол го взел, каква осанка! — И той се разсмя от все сърце.
— За бога — помисли си Бертран, — но той ми се подиграва? Кой би допуснал подобно нещо? — И като го загърби, за да се посмее до насита, добави: — Той е просто възхитителен!
Виждайки го да се смее, Макер се сепна и се замисли:
— В крайна сметка, тук не се знае кой пие, кой плаща. Този палячо може и да е видял сметката на някой посредник нейде по уличните ъгли. Нищо чудно да е напълнил джобовете! Дявол го взел, иде ми да завържа познанство с него!
— Кой знае? — разсъждаваше в същото време Бертран. — Тук навярно се навъртат всякакви субекти. Пък и не расото прави монаха. Възможно е вчера щастието да се е усмихнало на този таласъм. И ако допуснем, че в скъсаните му джобове подрънкват сума прелестни екю? Ще ми се да го опозная малко по- отблизо.
Междувременно Макер вече се приближаваше.
— Благородни господине… — рече той и сдържано се поклони.
— Благородни господине… — подхвана в същия миг Бертран, превивайки се до земята.
И двамата се изправиха едновременно като пружини. Произношението на Макер беше поразило Бертран; гъгнивият носов речитатив на Бертран бе накарал Макер да трепне.
— Гръм да ме порази! — извика той. — Не ще и дума, та туй е онзи нехранимайко Паспоал!
— Кокардас! Кокардас-младши! — отзова се тутакси нормандецът, чиито навикнали на сълзи очи вече се навлажняваха. — Нима наистина те виждам пак?
— От кръв и плът, любезни ми, кълна се! Прегърни ме, съкровище, мое!
