мърмореше:
— Този вагабонтин ще ни довърши!
За да стигне до малката стълба, на Лагардер му беше достатъчно да замахне с шпагата си, която застрашително блестеше на лунната светлина, и да извика:
— Назад, проклетници!
Всички неволно се отдръпнаха и той бързо изкачи степалата. Откъм полето долиташе тропотът на стремително препускащи коне. На последното стъпало Лагардер се спря, обърна надолу своето хубаво, осветено от луната лице и вдигна над главата си детето, което, само при вида му, веднага бе започнало да се усмихва.
— Да, ето я дъщерята на Ньовер! — извика той. — Ела, опитай се да я вземеш иззад шпагата ми, убиецо! Ти, който заповяда убийството, ти, който подло го уби в гръб! Който и да си, ръката ти ще пази моя белег. А когато настъпи денят на разплатата, ако ти не дойдеш при Лагардер, Лагардер ще дойде при теб!
ЧАСТ ВТОРА
I. Златния дом
Луи XIV беше покойник от две години, след като сам бе станал свидетел на залеза на две поколения наследници, Великия Дофин31 и Бургундския дук32. Престолът се падна на неговия правнук, Луи XV33, по онова време все още дете. Кралят-слънце беше изчезнал в небитието без да остави никаква следа, тъй като бе лишен дори от онова, което след смъртта не липсва никому. Отиде си по-злочест и от най-окаяния си поданик, без да успее да претвори в дело своята последна воля. Вярно е и това, че на някого претенциите му биха се сторили прекомерни: да искаш чрез собственоръчно написано завещание да се разпоредиш със съдбата на двайсет-трийсет милиона поданици не е никак скромна прищявка! Представете си тогава, докъде би могъл да стигне в претенциите си живият Луи XIV! Но както и да е, оказа се, че завещанието на покойния крал е само хартийка без никаква стойност. Скъсаха го без много-много да умуват и това не обезпокои никого, освен узаконените му синове.
По време на царуването на чичо си, Филип Орлеански се беше правил на палячо, подобно на Брут, но не и със същата цел. Едва-що на прага на траурната зала бяха извикали: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“, Филип Орлеански смъкна маската си. Учреденият от Луи XIV регентски съвет отиде по дяволите. Остана един-единствен регент, самият херцог Орлеански. Принцовете вдигнаха врява до възбог, херцог дю Мен34 се размърда, жена му, херцогинята, започна да плете интриги, но нацията, която изобщо не се интересуваше от тези напарфюмирани извънбрачни величия, остана спокойна. Ако се изключи съзаклятничеството на Селамаре35, с което Филип Орлеански се справи като ловък политик, Регентетвото беше общо взето мирна епоха.
В същото време това бе странна епоха. Не съм уверен дали може да се твърди, че е била компрометирана. Тук-там се намират писатели, които протестират срещу пренебрежението, с което обикновено се отнасят към нея, но мнозинството от драскачите се нахвърлиха отгоре и със смайващо единодушие. Историята и мемоарите са на едно мнение: няма друга епоха, в която човекът, сътворен от малко кал, да си е спомнял тъй добре за своя произход. Царуваше безпътицата и златото бе бог.
Когато чете за необузданата спекулация с хартийките на Ло36, на човек му се струва, че става дума за финансовите буйства в наше време. Само че тогава единствена примамка е била Мисисипи, докато днес сме изложени на много повече съблазни! Цивилизацията още не беше казала последната си дума. Тогава изкуството на Мамона едва прохождаше, но беше вече истинско дете-чудо. Сега сме месец септември на 171? година. От събитията, които описахме на първите страници на тази история, са изминали деветнайсет години. По това време изобретателят, основал Луизианската банка, синът на златаря Джон Ло от Лористоун, е на върха на своята слава и могъщество. Появата на неговите държавни облигации, учредяването на неговата Обществена банка и, най-накрая, на неговата Западна компания, преобразувана скоро след това в Индийска компания, го превръщаха в истинския министър на финансите на кралството, макар че портфейлът принадлежеше на господин д’Аржансон.
Регентът, чийто буден ум беше прекомерно разглезен най-вече от неговата образованост, а след това й от всевъзможните злоупотреби, се остави да бъде съблазнен и то, както твърдят, напълно съзнателно, от прелестните химери на тази финансова поема. Ло твърдеше, че няма никакво отношение към златото, но ще превърне всичко в злато.
В действителност дойде ден, когато нито един спекулант, нито един жалък Мидас37, не можеше да си купи дори хляб с хартиените милиони, натрупани в сандъците му. Но разказът ни няма да обхване провала на предприемчивия шотландец, още повече, че той не фигурира сред нашите герои. Ще станем свидетели само на триумфалното задвижване на неговия механизъм.
През септември на 1717 година новите акции на Индийската компания, наричани „дъщерите“, за разлика от „майките“, които бяха по-стари, се продаваха с петстотин процента премия.
„Внучките“, появили се на бял свят няколко дни по-късно, се радваха на същата популярност. За пет хиляди туренски ливри38, броени в прелестни звънки екю, нашите предци купуваха парче сива хартия, върху което бе изографисано обещанието, че срещу представянето му тутакси ще им бъдат изплатени хиляда ливри. След три години тези импозантни парцали струваха едва петнайсет су39 стотицата. Използуваха ги за навиване на косата и всяка дребна домакиня, накъдрена като пуделче, можеше да си позволи разкоша да държи петстотин- шестстотин хиляди ливри под нощната си шапчица.
Филип Орлеански проявяваше към Ло прекомерна благосклонност. Мемоарите твърдят, че тя съвсем не е била безкористна. След всяко свое нововъведение Ло изплащаше съответен откуп, тоест пая на кралския двор. Знатните велможи си оспорваха тази стръв с отблъскваща алчност.
Абат Дюбоа40, тъй като той стана архиепископ на Камбре през 1720 година, а кардинал и академик едва две години по-късно, та абат Тийом Дюбоа изпитваше към акциите искрена и трайна привързаност, без значение дали са майки, дъщери или внучки.
Няма да се разпростираме върху нравите на епохата, за тях е писано предостатъчно. Кралският двор и градът невъздържано си отмъщаваха заради онази привидна строгост на нравите, с която се отличаваха последните години от царуването на Луи XIV. Париж се беше превърнал в голяма кръчма, в същински вертеп и прочие. Ако би било възможно една велика нация да бъде компрометирана, то Регентството можеше да се оприличи с неизличимо петно върху честта на Франция. Но под какви бляскави победи идният век щеше да потули тази едва забележима кална пръска!
Беше мрачна и студена есенна утрин. По улица „Сен Дени“ на групи се изкачваха дърводелци, столари и зидари, понесли инструментите си на рамо. Те идеха от квартал „Сен Жак“, където живееха повечето надничари, и всички, или почти всички, свиваха зад ъгъла на малката уличка „Сен Маглоар“. Някъде към средата на улицата, почти срещу църквата със същото име, която по онова време още се издигаше насред енорийското гробище, разтваряше криле портал с аристократична външност, увенчан с отрупани със скулптури пиньони, който разделяше на две висока зъбчата стена. Работниците минаваха през портала и влизаха в широк павиран двор, заобиколен от три страни с внушителни великолепни сгради. Това беше бившият дворец Лорен, обитаван по времето на Лигата41 от дук дьо Меркьор42. При Луи XIII той беше преименуван в двореца Ньовер. Сега го наричаха двореца на Гонзаг. Тук живееше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг. След регента и Ло, той безспорно беше най-богатата и влиятелна личност във Франция. Гонзаг се разпореждаше с имуществото на Ньовер на две основания: преди всичко в качеството си на роднина и вероятен наследник, а след това и като съпруг на вдовицата на последния херцог дьо Ньовер, госпожица Орор дьо Кайлюс.
Освен това този брак му донесе и огромното богатство на Кайлюс Резето, който беше последвал двете си жени на оня свят.
Ако тази женитба удиви читателя, ние ще му припомним, че замъкът Кайлюс беше уединен, далеч от всички градове и в него като пленнички се бяха поминали две жени.
