дадете животните, веднага ви напускам.
При това искане през цялата орда премина възбудено роптание. В много гласове имаше призвук на облекчение, други жители на селото, напротив, реагираха агресивно.
— Фреккойшерите са ни необходими и на самите нас! — възмути се някакъв мъж от най-задната редица. — Как иначе ще прибираме реколтата си и ще я продаваме на близките пазари?
— Тогава ще носим стоките пак на гърба си — намеси се една жена с восъчножълта коса. — Главното е колкото е възможно по-скоро да се отървем от това проклето племе!
Одобрително мънкане подкрепи думите на русокосата, докато предводителят им с повелителен жест ги накара да млъкнат.
— Добре — обърна се великанът към Борк. — Можеш да вземеш толкова фреккойшери, колкото искаш. Но след това не желаем никога да виждаме теб и твоите хора.
— Имате думата ми — ухили се отхвърленият. — Определено не ми се е толкова много прищяло да се връщам в това негостоприемно място.
Докато Борк последва неколцина жители на селото до гигантските скакалци, Мат остана да седи апатично зад волана на джипа. Пък и защо ли трябваше да върви след мъжете? Неговият спътник, изглежда, имаше похват в тези неща.
Когато Борк не се виждаше, останалите селяни се приближиха до джипа. По лицата на мъжете, жените и децата се четеше ярост и презрение.
Това потвърди изказването на Арак, че семейството му навсякъде среща отказ. Но в изражението на лицата цареше страх. Сякаш първата им среща с отхвърлените ги беше изпълнила с такъв ужас, че не се осмелиха да откажат да изпълнят желанието на Борк.
Мат изобщо не се замисли за мотивите на жителите на селото. Всъщност в този момент изобщо не мислеше, а усещаше само някаква тъпа празнота в главата си.
Дори и не погледна, когато Борк се върна при джипа. Зад отхвърления се мъкнеха три фреккойшера, които бяха дотолкова питомни, че Борк нямаше нужда да ги води за поводите. Тъмнозелените гигантски скакалци, изглежда, инстинктивно долавяха желанията на новия си господар и винаги спазваха точно две крачки зад него.
„Сега можеш да се върнеш в нашия лагер — обяви Борк с гласа на мисълта си. — Ще те последвам с животните.“
Мат бавно кимна. Без да поздрави на сбогуване, запали „Хамър“-а. Макар и да въртеше волана като бесен, нужен му беше целият пазарен площад, за да обърне маневрената инак кола. След няколко включвания напред и назад успя да ориентира капака на двигателя в посоката, по която искаше да се връща. Включи грубо и със скърцане на първа скорост и потегли. Мина известно време, докато превключи подскачащата кола на по-висока скорост, но накрая с равномерна газ се върна обратно в лагера. Всъщност ставаше му все по-трудно да удържа колата на пътното платно.
Студена пот избиваше от всичките пори на Мат. Непрекъснато бършеше солената влага от челото си, за да не се стича в пламналите му очи.
„По дяволите — мислеше си той обезсилен. — Какво ли става с мен?“
Аруула си позволи дълъг, укрепителен сън. След сватбената нощ на булката се полагаше да седне на приготвена трапеза.
За варварката нямаше никакво съмнение в онова, което вчера се случи между нея и Маддракс. Пред нейния бог Вудан сега бяха двойка, която трябваше да дари на племето си много деца, за да осигури оцеляването на общността! Разбира се, за Аруула вече нямаше никакво племе. Беше напуснала своите братя и сестри, за да придружава Маддракс.
Тананикайки си, метна на раменете си някакво парче грубо изтъкан плат и излезе от палатката. Искаше да отиде до близкия поток, за да се измие. Навън я посрещна Арак, който очевидно я беше чакал доста време, докато се появи.
Когато Аруула видя как момчето слисано се втренчи в голите й гърди, бързо загърна кърпата пред шията си. Очевидно Арак беше по-близо до прага на мъжката зрялост, отколкото тя си мислеше.
— Всичко ли е наред? — осведоми се момчето, чиито бузи придобиха розов оттенък. — Донесох ти малко месо от шасе и корени, защото не дойде да се нахраниш.
Аруула се подсмихваше на смущението у момчето, което й поднесе дървена паница, в която димеше каша от сварени луковици и месо. Арак явно я харесваше, затова му благодари за любезността.
— Ще ме придружиш ли до потока? — попита го тя.
Арак беше въодушевен от това предложение. Естествено, че искаше да остане при своята спасителка, за да си поговори с нея. Бодро заприказва и заразказва за другите деца във фамилията, които — по негово мнение — цялата сутрин вършили щуротии.
Аруула слушаше усмихната, защото също се стремеше да проведе един разговор с Русия перчем. С удоволствие би попитала Арак за някои неща, на които не би могъл да отговори в присъствието на родителите си.
— Защо всъщност сте напуснали клана си? — осведоми се варварката направо, когато стигна до потока. — Та вие би трябвало да знаете, че навсякъде ще ви отблъскват.
Словоизлиянието на Арак рязко прекъсна.
Аруула погледна млъкналото момче, което изведнъж се загледа смутено в земята. Когато тя смъкна кърпата от раменете си, то, макар и да погледна изненадано, веднага отмести свенливо поглед.
Варварката се престори, че не е забелязала реакцията му. С грациозни движения се наведе над бълбукащия поток, загребваше и изливаше освежителната влага върху тялото си. После стри няколко листа от сапунче, които носеше със себе си, и мълчаливо се насапуниса с кремавата субстанция на растението.
С крайчеца на очите си можеше да види, че Арак непрекъснато поглежда крадешком към нея, но измъченият вид на лицето му показваше ясно, че вече не можеше истински да се наслади на гледката на разголените й гърди.
Накрая юношата не издържа на потискащата тишина.
— Баща ми се скара с вожда Бендраке — обясни той.
— Защо? — попита Аруула, която отново изплакна пяната от тялото си.
— Заради нашите сили! — обясни Арак. При това я погледна сякаш се разбираше от само себе си, че може да става дума само за тях. — Ти определено знаеш как стават тези неща. Колко бързо всичко се обръща срещу някого. Бендраке стигна в дързостта си дотам, че сам се промени, казваше татко. Затова се махнахме оттам. Но сами сме твърде слаби, затова трябва да се върнем обратно.
— Охо, не толкова бързо — прекъсна Аруула несвързания му брътвеж, докато се бършеше с грубата кърпа. — Сега ми разкажи нещата едно подир друго — какво толкова е дръзнал да направи този Бендрике?
Преди Арак да успее да отговори, сепна го яростният крясък на майка му.
Тогава Цила дотърча и залепи на сина си две оглушителни плесници, преди гневно да го отпрати обратно в лагера. Момчето унизено избяга оттам, докато майка му се обърна агресивно към Аруула.
Варварката продължи съвсем спокойно да се бърше. Макар и да съжаляваше, че Арак трябваше да отнесе шамарите, знаеше обаче добре, че не може да се очаква да се стигне до сбиване с мършавата жена.
Цила също беше наясно за съотношението на силите им, затова се задоволи да мята ядовити погледи към варварката.
— Вие, диваците, може би нямате чувство за срам — изръмжа побесняла тя, — но ако още веднъж те заваря полугола при сина ми, ще ти издера очите!
Аруула си спести отговора на тази празна заплаха. Варварката чувстваше ясно, че оскъдното й облекло не е истинската причина за раздразнението на Цила. В действителност отхвърлената се опасяваше, че доверчивият Арак би могъл да изтърве нещо, което е по-добре да остане скрито за чужденците. Емоциите й бяха толкова ясни, че Аруула без мъка ги подслуша.
Цила усети, че е направила грешка. Веднага след това пак затвори чувствата си. Колкото и да се мъчеше Аруула, вече не успя да долови нищо.
Замислено загледа след отдалечаващата се ядосана майка. Арак може и да беше мило момче, но
