към едър мъж с благородни черти на лицето, на когото всички присъстващи почтително сториха път.
Аруула прецени, че красавецът все още не е видял дори трийсет лета. Въпреки това носеше скъпа верижка от кехлибар, перли и редки минерали, в средата на която се намираше обковано в злато парче камък, какъвто носеха всички отхвърлени.
И без тази надута украса беше ясно, че става дума за вожда. Бендраке излъчваше смесица от арогантност и превъзходство, каквито притежаваха само мъжете, които напълно съзнаваха своята власт.
Макар този тип веднага да й стана антипатичен, Аруула не можеше да отрече харизматичното му излъчване. С дългата си бяла одежда и откритата коса, която падаше до раменете му, Бендраке приличаше no-скоро на градски жрец, отколкото на княз на племе.
Хората с респект отстъпиха крачка назад. Като по някаква безмълвна заповед образуваха шпалир, който водеше направо към капака на двигателя на джипа. Борк скочи веднага долу и се поклони толкова ниско, че носът му почти докосна праха на площада.
— Я гледай ти, ако и това не е познато лице — гавреше се Бендраке със самодоволно хилене. — На какво дължим честта на твоето посещение, отхвърлени?
Борк преглътна презрителната забележка без окото му да мигне.
— Поздравявам те, велики Бендраке — каза той с робска покорност. — Върнахме се, за да те помолим да ни приемеш отново в кръга на твоето племе. Разбрахме, че вървиш по прав път и бихме искали да се поставим под твоята закрила.
Вождът не обърна внимание на молбата, сякаш изобщо не беше я чул. Вместо това мълчаливо провери дали са чисти ноктите му.
— Искате значи да се върнете при нас ли? — попита после с афектиран тон. — Всъщност имаш ли представа колко много ме оскърби твоето бягство? Как да ти повярвам отново? Може би още следващата седмица ще размислиш и пак ще ме изоставиш в беда!
Преди вождът да каже нещо отрицателно, Борк измъкна армейския пистолет от връзката на панталона си и насочи дулото към него.
— Донесли сме ти ценни подаръци, които ще служат на цялото племе — заяви той на Бендраке с гордост. — Това тук е мощно оръжие. Виж сам!
Аруула уплашено извика, когато видя как Борк освободи предпазителя. Преди да успее да се намеси, отхвърленият се завъртя и над главите на тълпата се прицели в един маймуночовек, който беше отдалечен само на десет крачки от него.
Изтрещя изстрел.
Изстреляният куршум се заби в рамото на скимаря, който беше запратен на земята от силата на удара. Отначало множеството се сепна уплашено от трясъка на експлодиращия барутен заряд. Но като видяха ранения скимар, който притискаше лапата си върху раната, избухнаха в смях. Някои зрители дори въодушевено изръкопляскаха.
Борк прие с усмивка израза на одобрение, докато единствен Бендраке не прояви никакво вълнение.
При вида на този недостоен спектакъл на Аруула почти й прилоша. Скимарите бяха третирани от надарените по-зле и от животни. При това зад онези уродливи тела стояха хора, които някога са сполетяни от същите промени като Маддракс.
Варварката си помисли с ужас, че беше убила няколко маймуночовеци, за да спаси Арак. Естествено, не й оставаше нищо друго, защото бездуховните същества щяха да се нахвърлят върху нея. Въпреки това съжаляваше, че се притече на помощ на Борк и фамилията му. Яростта на скимарите, които беснееха на автогробището, очевидно е била справедлива.
Когато ликуването на множеството отново се успокои, Бендраке взе думата.
— Хубава играчка си ни донесъл — обърна се вождът снизходително към Борк. — Но каква полза от това? Ако Меетор искаше да използваме гърмящи ръце, щеше да ни ги изпрати от небето. Не, нашето оръжие си остава духът.
Борк разочаровано втренчи поглед в димящото дуло. Преди да се усети, Бендраке отне автоматичния пистолет от ръцете му. Вероятно вождът не искаше да вижда това опасно оръжие в ръцете на противник. Борк вече се канеше да протестира, когато Бендраке се обърна към Аруула.
— Вместо да вдигаш такъв шум, би трябвало да ми представиш този гост, когото си довел със себе си — упрекна го с неискрена усмивка. — Никога преди не съм виждал такава красота и въпреки това, изглежда, притежава нашите сили.
— Не е надарена! — потвърди разпалено Борк. Веднага разбра, че може би Аруула е желаният подарък, който щеше да направи възможно завръщането на фамилията му в племето. Припряно обясни: — Силите й далеч не са толкова големи като нашите, но има имунитет срещу нашия контрол и не се променя в безмозъчен звяр.
Бендраке пристъпи към джипа и огледа варварката. Ухилен, опипа с поглед всяка педя от закръгленото й тяло.
— Надявам се престоят ти в моето племе да ти хареса — измърка с тон, който вероятно смяташе за прелъстителен. — Домът ми е винаги отворен за теб!
Аруула с най-голямо удоволствие би заплюла вожда в лицето, но знаеше, че трябва да сдържа чувствата си. Насилието в момента не би й помогнало с нищо. Не, тя трябваше да действа разумно, точно както би го сторил Маддракс.
— Благодаря много за поканата — отвърна Аруула с усмивка, която беше поне толкова снизходителна, колкото хиленето на Бендраке — гадно. — Но, мисля, че спътникът ми ще е против това да споделям постелята си с някой друг.
Устните на вожда се извиха нагоре в подигравателна усмивка, когато погледна към русия скимар, който все още киснеше върху фреккойшера.
— Скоро ще установиш, че приятелят ти никога вече няма да е този, който е бил някога — изкиска се тихо Бендраке. — Все някой ден ще се наситиш на грухтенето му и тогава ще си потърсиш спътник, който носи у себе си същата дарба като тебе. Някой, който е силен и когото можеш да погледнеш. Щом работата стигне дотам, ще дойдеш при мен. Но не ме карай да чакам прекалено дълго, защото може би вече няма да те искам!
С тези думи вождът се обърна и се върна у дома си. Изобщо не погледна към Борк, което последният сметна, че означава приемането им отново в племето. Въодушевен се обърна към фамилията си, но никой от тях не споделяше радостта му.
А Аруула, напротив, стоеше като вкаменена в джипа.
„Маддракс никога вече няма да бъде такъв, какъвто е бил някога! — отекваше в мислите й. — Не, това не бива да стане. Трябва да има някакъв път за връщане назад. Та аз го обичам!“
Главата й отчаяно се оброни върху волана.
Когато Аруула отново вдигна очи, тълпата пред превозното средство се беше разпръснала. Макар че някои от надарените все още любопитно поглеждаха към нея и фамилията на Борк, повечето жители на селото предпочетоха да обсъждат последните събития между четирите стени у дома си.
— Добре ли си вече? — прозвуча плах глас до нея. Беше Арак, който я гледаше виновно.
— Съжалявам, че си толкова тъжна — извини се той. — Ако не беше ме спасила, това нямаше да се случи!
— Не е твоя вината за онова, което става тук — утеши го варварката, която полека-лека възвръщаше старите си сили. Пъргаво скочи от колата и жадна за дела, заглади кожената си дреха. Трябваше да действа по възможност най-бързо, преди състоянието на Маддракс да стане още по-критично.
Варварската част у нея естествено би грабнала меча, но, първо, Борк беше прибрал оръжието й и, второ, трябваше да узнае още много неща за това странно племе, преди да предприеме нещо.
— Всъщност смяташ ли, че е справедливо да превръщате хората в такива уродливи същества, за да ги държите като роби? — попита тя Арак.
Юношата поклати гузно глава.
— Преди сме живяли в мир с ненадарените — защитаваше се той със запъване. — Когато прадедите на нашите бащи получили небесния подарък, не знаели, че могат да навредят на други хора, когато влияят върху мислите им, с цел да вършат по-изгодна търговия. Другите племена обаче скоро забелязали, че се
