прегърна своя любим, който дори с помрачения дух на скимар беше разбрал неволята й и се застъпи за нея. Сега отхвърлените нека правят с нея каквото щат. С воин като Маддракс до себе си би тръгнала щастлива към смъртта.
Борк и другите мъже всъщност нямаха вид на такива, които искат да отмъстят за смъртта на вожда си.
По лицата им no-скоро се четеше страх. Не от разгневената варварка, която, изтощена, клечеше на пода, а от нещо, което през всичките изминали седмици ги възпираше да се изправят срещу Бендраке.
Когато първите писъци от страх стигнаха до ушите им, знаеха, че са се потвърдили най-лошите им опасения.
— Скимарите! — каза със задъхване ужасеният Корак. — След смъртта на Бендраке никой вече не може да ги контролира. Ще унищожат всички ни.
През тесния процеп на прозореца Аруула погледна навън към площада, на който се разиграваха ужасни сцени. Робите навсякъде се бяха пробудили от летаргията си и сега си отмъщаваха на своите мъчители. Отхвърлените бягаха презглава наоколо, за да избегнат лапите на маймуночовеците, но някои не бяха достатъчно бързи.
Аруула успя да види как трима скимари нападнаха една жена и я убиха с голи ръце. Друг един сграбчи за краката червенокосо момче и разби главата му от стената на къщата.
Никой не се притече на помощ на изпадналите в беда хора, защото всеки се стремеше да запази първо собствения си живот. Който беше достатъчно бърз, покатерваше се на някой от покривите на къщите и изтегляше стълбата, който пък беше твърде бавен — заплащаше с живота си.
Сигурно щеше да има много повече жертви, ако маймуночовеците действаха координирано, вместо да спорят за главите на мъртвите. Аруула се озадачи защо скимарите посягаха към мозъците на жертвите си. Дали не се ръководеха от инстинкта си? Дали в главите на отхвърлените нямаше нещо, което можеше да върне мутацията им в обратна посока?
Докато варварката беше потънала в мисли, Борк грабна „Берета“-та, която беше на пода до трона на Бендраке. Отхвърленият трескаво търсеше възможност за бягство.
— Трябва да излезем на покрива и да потърсим семействата си — реши най-сетне той и започна да изправя стълбата. Доран и Корак го последваха, но последният се спря още веднъж на стъпалото и се обърна.
— Хайде, идвай де! — извика към Аруула.
Варварката беше изненадана, че той, видите ли, се е загрижил за нея, но не беше готова да остави сам изпадналия си в безсъзнание спътник. Без да обърне внимание на настояванията на Корак, сложи Маддракс в скута си. Когато отпусна ръката си от главата му, направи невероятно откритие! Мястото, където беше притиснала дланта си върху слепоочието му, отново изглеждаше нормално!
Отначало помисли, че очите й са й изиграли номер. Но нямаше никакво съмнение. От окосмена топка месо лявото му ухо си беше възвърнало първоначалната форма!
Тя отвори ръката си и погледна верижката с амулета, която беше откъснала от Бендраке.
Регресивното развитие можеше да се дължи само на амулета!
Едва сега на Аруула й направи впечатление, че камъкът в ръката й беше странно топъл на пипане и леко я гъделичкаше. Когато стисна отломъка между палеца и показалеца си, почувства ясно как вибрира без външна намеса.
От него излизаше някаква тайнствена сила!
— Идвай най-сетне — настоя Корак, който беше пристъпил до нея. — Трябва да сложим край на враждата помежду си и да се защитаваме заедно срещу тези зверове. Ти си добър воин.
Значи натам духаше вятърът! Но човекът имаше право.
Аруула кимна.
— Помогни ми да изнесем Маддракс нагоре — настоя тя.
Корак я погледна невярващ. В крайна сметка Мат се беше превърнал в неконтролируем неандерталец.
— Знам как можем да му върнем първоначалния вид — обясни лаконично Аруула. — Сега най-сетне ми помогни да го вдигнем.
Корак се подчини, защото нямаше време за дълги спорове. Заедно довлякоха изпадналия в несвяст скимар до стълбата, която водеше към покрива, и с мъка го измъкнаха до люка. Борк стоеше на края на покрива и непрекъснато стреляше по маймуночовеците, които се тълпяха пред къщата и гледаха втренчено нагоре, крещейки и размахвайки юмруци. Но бяха твърде много, за да може да избие всички оттук. Освен това мунициите в оръжието бяха ограничени, доколкото беше известно на Аруула.
— Престани! — смъмри тя бясно стрелящия човек. — Не бива да изпразваш докрай огнената ръка! И по-късно ще ни потрябва.
Борк само кимна намръщено. Аруула пристъпи до него на края на покрива. Под краката й се разкри картина на ужасите. Навсякъде лежаха обезглавени трупове на жители на селото. Варварката преброи почти двайсет мъртви. Това беше кажи-речи половината племе. Но повечето отхвърлени все още бяха твърде шокирани, за да осъзнаят размера на загубите.
Големият кръвен данък, изглежда, беше посмекчил и агресивността на маймуночовеците, защото сега се бяха събрали около фреккойшерите. Гигантските скакалци ровеха неспокойно с мощните си задни крака, когато внезапно бяха заобиколени от всички страни, но въжетата, за които бяха завързани, им пречеха да избягат. Тогава цялата орда маймуночовеци се нахвърли и сляпо заудря по покритите с козина тела. Фреккойшерите нададоха уплашени пискливи звуци, когато паднаха на земята и бяха изпотъпкани от безброй боси крака.
Аруула отвърна поглед от ужасяващата гледка. Предпочиташе да се погрижи за Маддракс, докато враговете им даваха време за отдих. Беше само въпрос на време, когато отново щяха да посветят вниманието си на оцелелите.
Аруула притискаше амулета върху различни части от тялото на изпадналия в безсъзнание Маддракс — и всеки път стигаше до едно и също заключение: каменният отломък имаше лечебен ефект, при който мутацията претърпяваше обратно развитие.
Всъщност скоро стана ясно, че силата на черния отломък е твърде малка, за да върне Маддракс напълно и трайно в някогашния му вид. Но може би амулетът щеше да е достатъчен, за да го извади от състоянието на несвяст, в което изпадна след атаката на Бендраке.
Аруула постави камъка на челото на спътника си. После извади триъгълна кърпа от страничния джоб на камуфлажния му панталон и я завърза около главата му, за да не се загуби отломъкът.
— Вярваш ли, че това ще помогне? — осведоми се Арак състрадателно.
Момчето беше успяло да се спаси с майка си върху един от другите покриви и по съседните къщи дотича до баща си.
— Малко — отговори Аруула. — За да се излекува, ще имам нужда от по-голям амулет.
— Подаръкът на боговете е много по-голям — заяви разпалено момчето. — Пет пъти по-голям, отколкото мога да обхвана с ръце!
— Това… нещо, което е паднало при вас от небето, значи е камък? — осведоми се Аруула.
— Така изглежда външно — потвърди Арак. — Но подаръкът е по-различен от всеки друг камък, който някога съм виждал. Цветът му е такъв, какъвто няма да срещнеш никъде! И е много по-тежък и по-твърд от обикновен камък. Бащите ни с големи усилия го откъртили и докарали до нашето селище.
Варварката се почеса замислено зад ухото си.
— Колко голяма е тази светиня? — попита тя.
Арак вдигна ръцете си нагоре и ги задържа малко над главата си.
— Приблизително толкова широк — обясни той, — но много висок и тежък. Никакъв фреккойшер не можеше да го носи, затова го оставихме.
Аруула отиде до края на плоския покрив и посочи надолу.
— Ще може ли да се хване в джипа? — попита тя.
Момчето кимна.
— Ако се постави изцяло върху него. Защо толкова се интересуваш?
— Ако докараме светинята тук, може би ще успеем да възвърнем предишния вид на Маддракс и на
