Бернд Френц
Отхвърлените
Сламенорусото момче, което залиташе из високата до колене трева, беше към края на силите си. При всяко вдишване дробовете му пареха като огън, въпреки това отчаяно продължаваше да бяга. Трябваше да намери помощ, инак семейството му щеше да загине.
Мисълта за ужасните преследвачи го тласкаше напред, но при все това по едно време краката отказаха да му служат. Препъна се и се просна на земята. Оскъдният ландшафт се завъртя пред очите му. Задъхвайки се, остана да лежи между високите стръкове, за да попремине световъртежът в главата му.
Изведнъж — някакъв подозрителен шум. Момчето погледна уплашено нагоре. Взорът му беше твърде замъглен, за да открие нещо повече от няколко неясни привидения, въпреки това веднага разбра, че го бяха догонили…
Дори когато погледът на Арак се избистри, безформените призраци не загубиха нищо от ужасния си вид. Напротив. С всяко трепване на миглите си разбираше все по-ясно как грухтящите същества го обкръжават.
Видът на деформираните им черепи, както и непохватността, с която в приведена стойка размахваха дългите си ръце, допускаха да ги сметнеш за някакъв вид човекоподобни маймуни. Само разпарцаленото облекло върху окосмените им тела говореше, че са нещо повече от примати.
С олюляване се кандилкаха към него и барабанеха предизвикателно с юмруци по гърдите си. Предводителят на ордата държеше в ръцете си извит железен прът и го удряше заплашително в земята. Тъпият поглед на кръвясалите му очи даваше ясно да се разбере, че треперещото момче не може да разчита на никаква милост от него и събратята му.
Когато Арак видя, че кръгът на маймуночовеците все повече се затваря около него, изтощените му крака се раздвижиха като от само себе си. Скочи панически и се опита да избяга настрани. Може би зад следващото възвишение имаше някакво селище, в което можеше да намери помощ! Макар че момчето знаеше колко е малък шансът, насочи се направо към една пролука, която се беше отворила между двама грухтящи маймуночовеци.
Въпреки приведения си вървеж хората маймуни бяха по-бързи от инстинкта за бягство на Арак. С агресивно съскане една от полумаймуните се приведе и се втурна напред. Прокара широка просека в тревата, за да пресече пътя на бягащия към възвишението.
Арак мобилизира последните си резерви от енергия. Краката му летяха над твърдата земя, сякаш силите му не бяха отдавна изчерпани от дългото бягство. Всъщност успя да мине покрай приближаващия се с тежка стъпка маймуночовек, преди този да смогне да му пресече пътя. Недодяланата фигура се опита да сграбчи Арак, но косматите й лапи увиснаха празни във въздуха.
Ала триумфът на Арак трая кратко. Само на няколко крачки по-нататък една тъмна сянка се стрелна към него от другата страна и го сграбчи за краката.
Момчето отново се строполи на земята. Не можеше да се изправи отново, защото маймуночовекът беше стиснал пищяла му в желязна хватка.
Неподправеният страх умножи силите на Арак. Нанасяше бесни барабанни юмруци срещу маймуночовека, но масивният противник приемаше без видимо вълнение ударите, които се стоварваха по врата и лицето му.
Примирен, Арак падна назад и стисна черния каменен отломък, който носеше върху боядисаното в синьо кожено ремъче на врата си. При безизходното положение, в което се намираше, можеше да се надява единствено на помощта на амулета си. Тъкмо искаше да отправи гореща, отчаяна молитва към небето, когато зрителното му поле се затъмни.
Пет-шестима маймуночовеци се събраха около лежащото на земята момче и впериха в него изпълнени с омраза погледи. Въпреки заплашителното изражение на лицата им, недодяланите фигури спазваха крачка почетно разстояние от пленника си. Дори изкривената грамада мускули, която беше повалила Арак, отново се изправи със скок. Направи го почти така, сякаш се страхуваше от по-продължителен контакт с него.
За момент изглеждаше като че ли маймуночовеците се бояха да наранят момчето. Тогава Арак разбра, че само очакват някого.
В същия момент в кръга пристъпи предводителят с железния прът. С ръмжене замахна с примитивното оръжие над чорлавата му глава.
Арак страхливо впи пръсти в острите ръбове на амулета, докато между тях не потече тънка струйка кръв. Без да движи устните си, изпрати отчаян зов за помощ…
Матю Дракс се опираше с всичка сила в арматурното табло на люшкащия се военен джип, който трополеше през осеяното с дупки пясъчно трасе. Погледна отчаяно към Аруула, която беше стиснала настървено волана и беше настъпила докрай педала за газта на „Хамър“-а.
— Превключи! Трябва да превключиш! — извика Мат към своята загърната в плъхови кожи спътница. Големи усилия му струваше да надвика рева на мотора, който безнадеждно виеше на трета скорост. Въпреки това, изглежда, Аруула го чу. Без да сваля крака си от педала на газта, натисна съединителя с левия и силно блъсна скоростния лост напред, сякаш искаше да забие лъскавия си меч в някакъв противник.
Скоростната кутия се подчини със скърцане на бруталната манипулация на шофьорката.
На Мат му се прииска да си запуши ушите, но предпочете да се подпира с двете ръце, за да не си блъсне главата в нещо. В този момент болезнено му липсваха предпазните колани, чиято текстилна структура се беше разпаднала през последните няколко столетия, докато останалите части на превозното средство бяха устояли на дългия престой в запълнения с моторно масло канал.
Когато Аруула отпусна рязко съединителя, Мат с все сила се опитваше да се задържи при опърничавите подскоци на джипа.
— Отпусни крака си от газта! — изръмжа той, докато рязкото ускорение отново го притисна към седалката.
Варварката послушно намали скоростта, конвулсивно стискайки волана, за да насочва джипа по следата. Погледна тържествуващо към Мат.
— Мисля, разбрала как функционира — заяви тя гордо.
Пилотът кимна страдалчески, преди да отговори:
— Гледай, моля те, напред и се опитай за известно време да запазиш тази скорост.
Разочарована от хладната му реакция, варварката гледаше напред и нарочно мина през две дълбоки дупки, така че Мат отново беше подхвърлен в седалката.
С оглед на болките в опашната си кост Мат междувременно съжали, че предложи на Аруула да я учи да шофира. Мислеше си, че в бъдеще по-бързо ще могат да се придвижват, ако се сменяха зад волана на джипа.
Освен това искаше да разсее варварката от последните съпътстващи абстиненцията й явления, които се дължаха на консумираните мутирали плодове в Рим.
Но очевидно беше надценил способностите й. Дори и след многочасови упражнения на нея й липсваше финият усет за боравене с техниката. Все още третираше машината като ездитно животно, над което трябваше да наложи волята си.
Но може би Мат просто трябваше да й даде повечко време. В последна сметка знанията за двигателя с вътрешно горене означаваха за Аруула културен скок, все едно да пъхнеш самобръсначка в ръката на средновековен човек. Като човек от XXI век, естествено, за Мат беше много по-лесно да се приспособи към културното ниво на тази епоха. Макар че сигурно не беше леко да приеме, че така да се каже, от минута на минута обичайната му среда отстъпва място на този… кошмарен свят. Как е могло да се случи, на това Мат Дракс и след осем седмици не успя да намери никакъв логичен отговор.
В други области, напротив, красивата варварка, която както и преди го наричаше „Маддракс“, показваше интелигентност над средната, която я издигаше далеч над съвременниците й. Така например тя научи английски език значително по-бързо, отколкото Мат усвояваше примитивното, съставено от всякакви древни езици словесно богатство на варварите.
Вероятно способността й бързо да схваща нещата имаше връзка с телепатичната й дарба, която вече на няколко пъти беше забелязал у нея. Почти изглеждаше, че тя чувства смисъла на думите му.
Не, красивата му спътница със сигурност не беше глупава. Въпреки това той трябваше да внимава и да
