На Борк му стана болно, че и сестра му се отвръща от него, но нямаше време да показва, че е обиден.
— В степта никой от нас няма шанс да оцелее — просъска в отговор. — Скимарите са по-бързи от нас. Можем само да продължим да се крием от тях, докато се откажат да ни търсят.
— Или докато открият и убият всеки от нас — допълни Доран. За момент изглеждаше като че ли иска да се изплюе в краката на шурея си, но после се обърна към другите, които вече се катереха из бъркотията от тела на бръмбари.
Борк погледна след мъжете, жените и децата, които беше разочаровал.
— Ако успеем да удържим до вечерта, вероятно ще можем незабелязано да изчезнем в мрака — продължи да им нашепва окуражително. При това беше твърдо убеден, че никой от тях няма да оцелее и до следобеда.
Някакъв стържещ шум го накара да се обърне.
Борк ужасен се втренчи в тъмните привидения, които се катереха подир него по планината от бръмбари. Недодяланите фигури непрекъснато се блъскаха в превърналите се в скелети останки, въпреки това енергично се приближаваха към убежището. Ордата се предвождаше от някакъв мъжки със сива козина, който беше по-интелигентен от събратята си.
С копие или меч в ръка Борк би могъл да се изправи срещу Сивата козина. Смъртта на този звяр сигурно щеше да увеличи шансовете за оцеляване на рода му. Но Борк не беше обучен да се сражава. Никога не е притежавал оръжие и дори изведнъж такова да се окажеше в ръцете му, нямаше да знае как да го използва.
Негово оръжие винаги е бил духът, но при тези твари ползата от него беше слаба.
Така че му оставаше единствено да потърси спасение в бягство. Бързо изпълзя от убежището си и през няколко здрави скелета се прехвърли, преди да стигне до тялото на десетокракия, което минаваше като тунел през море от смачкани трупове на бръмбари. Предпазливо се метна във високото тяло на червея. Вътре вървеше опипом между ребрата на животното, без да подозира, че на тях някога са били закрепени седалките за пътници на градски автобус.
Борк никога не беше чувал за времето преди катастрофата, затова нямаше представа за техническия произход на останките от превозното средство, през което се придвижваше. Познаваше само гигантските насекоми като андрони или фреккойшери, които обитаваха този край. Тогава му се струваше логично, че при това струпване на празни скелети трябва да става дума за хитинови черупки на подобни същества. Нямаше представа, че той и родът му се намираха в гробище за стари автомобили.
Борк тъкмо се прекачваше през оголената рамка на челното стъкло, когато отпред чу уплашените писъци на сестрите си. Веднага след това прозвуча многогласният хор на тържествуващите маймуночовеци.
Противните твари ги бяха вкарали в капан!
„Проклета Сива гадино, за това си виновен само ти!“
Страхът заради жена му подтикна Борк да се движи по-бързо. Чевръсто се покатери през последните останки, преди да излезе на открито. Заслепен от яркото следобедно слънце, наложи му се да примига няколко пъти, преди да види двете си сестри, които се бяха вкопчили в мъжете си само на хвърлей камък разстояние.
Родът се намираше посред някакъв коридор, който водеше между две високи планини от натрупани бракувани автомобили. По покривите на най-горния пласт превозни средства скачаха пет-шест маймуночовека и предизвикателно се удряха в гърдите.
Зад Борк също прозвуча ликуващо грухтене, защото Сивата козина и ордата му стремително се приближаваха.
— Бързо, трябва да се изкачим нагоре! — извика Цила, която единствена не се беше вкаменила от страх. При това посочи някаква кула от автокаросерии, която стърчеше доста над останалото автогробище. Наплашените хора бяха вторачили нерешителни погледи нагоре.
— Хайде, побързайте! — изръмжа Борк на сестрите си, докато тичаше към тях. — Последвайте Цила, това е единственият ни шанс!
Заповедта на родовия им глава премахна вцепенението. Двете двойки с децата си покорно тръгнаха след Цила към подножието на кулата.
Скимарите скоро забелязаха, че жертвите им искат да избягат. Възбудено заподскачаха по покривите на колите. Някои от тях чупеха съсипаните каросерии, за да хвърлят острите парчета надолу.
Борк разбра, че трябва да направи нещо, за да даде повече време на семейството си. Подтикнат от някаква внезапна искра от находчивост, започна да грухти като маймуночовеците и също така да се бие в гърдите.
Слисани, неандерталците се спряха. Досега бяха виждали отхвърлените само като жертви, които не използват никакво външно насилие. Сега, види се, един от тях искаше да отправи предизвикателство.
Борк се възползва от объркването, за да се присъедини към семейството си. Но едва-що беше отминал редиците на маймуночовеците, и изненадата им премина в неудържим бяс. Яростно събаряха надолу цели коли. Неколцина неандерталци скочиха след Борк, за да го разкъсат с голи ръце.
Страхът даде криле на краката му, но ловките маймуночовеци го настигаха толкова бързо, че не беше възможно да се добере до подножието на кулата.
Вече усещаше във врата си горещото дихание на преследвачите си, когато една от планините железории, разтърсена от вилнеещите полумаймуни, се свлече. От грамадата с трясък се откъснаха няколко от по-долните коли, после цялата планина се събори с грохот. Тежките шасита се завихриха във въздуха като топки за игра и погребаха под себе си скимарите, които се бяха осмелили да се спуснат в ямата.
Борк подскочи в последния момент нагоре по колите, където беше избягало семейството му. Едва успя да се вкопчи здраво за едно — червено някога — Алфа Ромео, когато зад него тежък Мерцедес се стовари на земята. И смачка преследвача на Борк, който тъкмо искаше да го сграбчи за краката и да го смъкне в бездната. Тежката каросерия размаза деформираното тяло, преди да продължи да се смъква по- нататък.
Сътресението накара Алфата под ръцете на Борк да потрепери, но за щастие солидно изработената преди столетия конструкция издържа. След като люлеенето престана, отхвърленият бързо се закатери нагоре. Захващаше се за издадените напред капаци на двигателите и останалите без стъкла странични врати, за да се добере бързо до върха.
Върху някакъв „фиат“ си отдъхна за малко и се огледа към оцелелите маймуночовеци, които възбудено скачаха около събарящите се останки от коли. Неколцина скимари бяха получили тежки охлузвания, но агресивността им не беше намаляла ни най-малко.
Без да обръщат внимание на кървящия си събрат, който се мъчеше да се освободи от останките, трима маймуночовеци скочиха над развалините към кулата от автомобили, където се бяха добрали отхвърлените.
Към Борк се протегнаха няколко ръце, за да му помогнат. Наред с тези на Цила, особено яките ръце на Доран бяха онези, които го вдигнаха нагоре. Пред лицето на безбройните скимари, които прииждаха към тях от всички страни, предишните им караници бяха забравени. Сега ставаше въпрос за самото им оцеляване!
Първите скимари вече се катереха по останките, за да се доберат до шестимата възрастни и Двете деца, които страхливо се бяха притиснали един към друг.
— Направи нещо най-сетне — скара се на брат си Йола в смъртната си уплаха. — Та ти си най-силният между нас!
Борк кимна. Сестра му беше права, вече нямаше друг изход. Сега можеше да им помогне единствено дарбата им — подаръкът от техния бог в камъка. Обгърна амулета на врата си и се помоли на Меетор, преди да събере сили за предстоящото нападение.
Непосредствено под него се катереше маймуночовек. Вече беше толкова близо, че можеше да се различи един стар белег, който минаваше напряко през лявата половина на лицето му.
Борк не биваше повече да се бави. Трескаво потърси съзнанието на лицето с белега. Тогава се стрелна като копие в него. Като светкавица навлезе в гънките на чуждия мозък, опипа ги и потърси честотата на вибрациите на скимарите. Тогава се намеси ментално, за да подчини примитивния разум под свой
