В последния момент Мат вдигна „Берета“-та и се прицели между хлътналите очи на маймуночовека.
Едва след като куршумът проби деформирания череп, съществото се строполи на колене. С един последен рефлекс се опита да запрати железния боздуган към Мат, но металът с дрънчене се стовари върху джипа.
Мат веднага се извърна към останалите маймуночовеци, които бяха проследили бесния напад на предводителя си. Но очевидно никой от тях не желаеше да отмъщава за смъртта му. Като видяха, че и най- силният от групата не можа да излезе срещу ужасното оръжие на чужденеца, обърнаха се с грухтене и офейкаха.
— Още веднъж се справихме — обърна се той с облекчение към спътницата си. Но Аруула отдавна беше изтичала, за да види лежащото неподвижно на земята момче.
На пръв поглед изглеждаше, че русокосият е мъртъв. Но когато Аруула се приближи, той внезапно скочи и се опита да избяга. Едва когато забеляза, че не беше някой от маймуночовеците, отново се успокои. С облекчение се отпусна отново в тревата и погледна варварката със смесица от страх и надежда.
— Тума за фееза. Надявам се, че си добре, малкият — поздрави го на езика на странстващите народи.
Веждите на Русия перчем се смръщиха недоволно.
— Казвам се Арак, а не Малкият — отговори на диалект, близък до нейния език. След кратка пауза допълни значително по-меко: — Без вашата помощ сигурно бях загубен.
Устните на варварката се разтеглиха в усмивка.
— Наричат ме Аруула — представи му се и тя. — Определено не исках да те ядосвам, Арак. Напротив, бих искала да разговарям с теб. За пръв път срещам някого, който също може да подслушва!
„Можеш да говориш с мислите си като мен ли?“ Аруула се намръщи болезнено, защото думите кънтяха в главата й, сякаш момчето беше изкрещяло в ухото й.
— Моля те, недей — възпротиви се тя. — Не съм свикнала да разговарям с някого по този начин. Твърде е силно за мен.
Арак кимна като че ли знаеше това нещо.
— Само трябва малко да се поупражняваш, тогава ще установиш колко силно можеш да чуваш някого другиго — обясни й с бащински тон.
В този момент пристъпи Мат и Аруула му разказа какво е научила до този момент.
— Попитай го какво прави сам в тази затънтена местност — помоли Мат и Аруула предаде въпроса на Арак.
Той се стресна, сякаш му е хрумнало нещо изключително важно.
— Семейството ми — прошепна той. — То все още е в гробището на бръмбарите! Скимарите искат да ги убият! Трябва да им помогнете, моля ви!
— Скимари ли?
— Маймуночовеците.
— Защо тези зверове ви преследват с такава омраза? — осведоми се Аруула.
— Защото сме отхвърлени — обясни Арак тъжно. — Където и да отидем, навсякъде ни посрещат с враждебност. Затова стоим далеч от човешките селища. Но тази сутрин внезапно започнаха да ни преследват тези безмозъчни скимари. Затова родителите ми и другите избягаха в едно голямо гробище за бръмбари. Успяхме да се укрием в празните черупки на мъртвите животни, но маймуночовеците търсят навсякъде. Само въпрос на време е, докато намерят убежището. Промъкнах се, за да търся помощ. Но няколко от тези зверове са забелязали бягството ми и са тръгнали по следите ми. Аруула преведе на Мат.
— Защо се държат така враждебно към семейството ти? — поиска да разбере от момчето.
Арак вдигна рамене и прошепна:
— Не знам. На никого нищо не сме сторили.
Аруула инстинктивно почувства, че момчето скри от тях нещо важно. За момент пред духовните й очи замъждука накъсана картина, на която се различиха Арак и маймуночовеците. Но последователността беше твърде кратка, за да може Аруула да научи нещо повече от мъглявата представа за току-що видяното.
Тя внимателно се опита да подслуша мислите на отхвърления. Вместо по-нататъшни видения до нея достигна кратковременна болка, сякаш докосваше със сетивата си нещо мрачно, предизвикващо отвращение. Веднага след това усети как съзнанието на Арак се затвори за нейната намеса.
Аруула не знаеше нито как той го прави, нито пък можеше да обясни с думи онова, което се случи между тях. Само се досещаше, че невзрачното момче контролира силите си много по-добре от нея.
Външно Арак си придаваше безобиден вид, като че нищо не се е случило.
— Ще дойдете ли с мен да помогнете на семейството ми? — помоли се той.
Мат замислено се почеса по главата. От една страна, искаше да продължи да търси изчезналите си другари, от друга страна, не можеше просто, да изостави на произвола на съдбата момчето и неговите хора.
— Къде се намира гробището за бръмбари? — осведоми се той с помощта на Аруула.
Арак посочи с ръка на северозапад над обраслата с трева степ.
— Е, добре, това е почти в нашата посока — каза Мат.
Варварката кимна в знак на съгласие. Тя искаше на всяка цена да помогне на момчето. Дори и само за да разбере дали цялото му семейство има дарбата да подслушва. Може би тези отхвърлени дори принадлежат към собствения й народ, от който е била отвлечена като дете.
Тримата се върнаха заедно при джипа. Когато стигнаха до колата, Мат бързо се метна зад волана.
— Мисля да поема следващата част от пътя — обяви той. Беше се наситил предостатъчно на шофьорското изкуство на Аруула за дни напред.
— Идват — прошепна ужасена Йола. — Онзи със сивата козина преди малко ни откри!
Борк тъкмо се канеше тихичко да изтърси някакво проклятие, но от треперещите му устни не излезе и най-слаб звук. Страхът буквално беше завързал гърлото на главата на рода. При това не знаеше кое го плаши повече: това, че се приближаваше цялата орда или че някои маймуночовеци притежаваха нещо като разум, което ги правеше двойно по-опасни.
Когато Борк обгърна с поглед хората наоколо, видя недоволни лица. Знаеше, че другите го смятат виновен за неволята си. В крайна сметка негова беше идеята да се оттеглят от Бендраке и от племето.
Как би могъл да предвиди, че ще загубят контрол над всичко?
Но това беше безразлично за неговите сестри и за съпрузите им. Виждаха само, че са принудени да се навират дълбоко в някаква планина от тела на мъртви бръмбари, за да избягат от маймуночовеците, които от тази сутрин бяха по петите им.
Убежището представляваше тяло на особено голямо насекомо, погребано под тези на много по-дребни свои събратя, така че до тях проникваше съвсем малко дневна светлина.
— Сега идват и от тази посока — изсъска им отгоре жена му. Цила беше заела наблюдателен пост в някакво намиращо се отвън тяло, но сега бързо слизаше към тях по кухите скелети.
— Трябва да се оттеглим назад, това е последната ни надежда — заяви тя с решителен глас. Както често пъти се случваше, макар и Борк вече да не ги помнеше, тя пое водачеството на рода. С остри думи подтикваше пред себе си изпадналите в летаргия мъже и жени:
— Хайде, горе главите. Защо инак Арак ще е проучил този път за бягство?
— За да може по този начин самият той да офейка — измърмори злобно Доран. — Твоят син именно е разбрал овреме, че е по-добре да не се доверява на баща си.
— Дръж си езика зад зъбите — изсъска Борк предупредително. Не че думите на Доран го нараниха кой знае колко, а защото трябваше да предотврати хората от рода му от страх да не се хванат един друг за гушите, вместо да действат заедно. — Синът ми пое голям риск върху себе си, за да ни доведе помощ. Би трябвало да се покажем достойни за него, като направим всичко възможно да останем живи, докато се върне. Бягайте през десетокракия навън и се опитайте да се скриете в някоя друга планина от трупове. Най-добре ще е да се разделим, така шансовете на отделните хора за оцеляване ще са по-големи.
— Сигурно искаш да се отделиш и да ни изоставиш за храна на тези зверове? — изфуча Йола.
