и почти я накара да изпадне в безпаметство.
Мат усили движенията си, когато усети, че партньорката му отдолу се бунтува. Аруула още веднъж изпъхтя от блаженство, докато той с мощни движения свърши в нея. Тогава двамата, изтощени, се смъкнаха заедно върху постелята.
Мат взе своята спътница в обятията си. Аруула отпусна глава върху широките му гърди. В този момент на удовлетворяване всякакви думи бяха излишни и така двамата помълчаха известно време, докато заспят заедно.
Скоростната кутия на джипа изрева, когато Мат превключи на по-висока скорост, без да натисне съединителя докрай. Пилотът потисна някакво проклятие. По дяволите, какво беше станало с него? Днес караше като първия човек!
Възможно е това да се дължи на главоболието, което го преследваше цялата сутрин, може би също и от това, че мислите му кръжаха все около Аруула. И при най-добро желание Мат не можеше да си обясни защо миналата нощ беше изхвърлил зад борда всякакви морални съображения и беше спал с варварката.
Знаеше само, че беше фантастично и искаше по възможност по-скоро да сподели постелята си с нея. В мислите му отново изплува сцената, в която Аруула се протяга гола върху кожената завивка.
Матю поклати ядосано глава, за да прогони леконравната картина. Какво ставаше с него? Та инак той не беше дотам подчинен на инстинктите си!
Гласът на Борк го откъсна от мислите му.
„Твоята гърмяща ръка е послушна на всеки, който правилно може да я използва, нали?“ — попита той.
На Мат му бяха необходими няколко секунди, за да му стане ясно, че е разбрал въпроса на отхвърления! И още секунда, за да схване, че устните на Борк не се движеха. Гласът беше прозвучал непосредствено в мозъка му!
Но на Мат му се стори съвсем нормално Борк да разговаря с него по този начин. Изненадата му се смени със задоволство.
— Пистолетът е съвсем обикновено оръжие, с което не се борави много по-трудно, отколкото със стрелата и лъка потвърди Мат.
Борк кимна. И настоя:
„Покажи ми как функционира гърмящата ръка!“ — Отново гласът му се възприемаше директно от разума на Мат. И тонът му даваше ясно да се разбере, че това е заповед, а не молба.
Мат извади „Берета“-та от страничния джоб на униформата си и я подаде на отхвърления, който седеше до него на мястото до шофьора.
След сутрешната закуска двамата мъже бяха потеглили заедно, за да доставят няколко ездитни животни. Както се говореше, недалеч оттук имало село, в което можели да купят фреккойшери.
Докато Борк манипулираше с автоматичния пистолет, чийто предпазител беше спуснат, Мат караше по някаква камениста пътека в посоката, която му беше определил отхвърленият. При това му ставаше все по- трудно да съсредоточи едното си око върху управлението, а с другото да наблюдава движенията на Борк.
Отхвърленият непрекъснато натискаше спусъка, без да се произведе изстрел.
— Първо трябва да освободиш предпазителя — каза Мат. Макар че неравното трасе ангажираше цялото му внимание, обясни на Борк как да приведе оръжието в готовност за стрелба.
„По дяволите, защо обяснявам на този абсолютно чужд човек как функционира ютията ми“ — мина през ума му.
Веднага след това отново прогони мисълта. Борк и неговите хора бяха достойни за доверие! Тези бедни хора, които навсякъде бяха посрещани с презрение и омраза, имаха нужда от огнестрелното му оръжие много повече от него.
Мат с ръмжене разтърси глава, за да прогони болките в нея, които отново започнаха да го измъчват. Тогава спря и слезе с Борк, за да му демонстрира употребата на Беретата. Отхвърленят се оказа възприемчив ученик, който за кратко време схвана как действа пистолетът.
След като даде няколко пробни изстрела към някакъв стар дънер, Борк спусна предпазителя на оръжието и доволен го пъхна в колана на панталона си. Мат сметна, че е справедливо Борк да вземе пистолета му. И без това щеше да му го подари. Измъчван от болки в главата, пилотът отново седна зад волана и закара Борк в селото, където беше пожелал, чиито сгради вече се появиха като тъмни привидения на хоризонта.
Двайсет минути по-късно стигнаха до първите колиби, които бяха групирани около голям пазарен площад.
Един поглед към километража показа на Мат, че селището се намира на петнайсет километра от собствения им лагер.
Неколцина жители на селото, които се намираха пред къщите си, се уплашиха при появата на джипа. Тичаха неспокойно натам-насам и издаваха пронизителни звуци, които напомняха no-скоро за рева на подплашени животни, отколкото на езика на варварите. Накрая отделните хора се обединиха в голяма група. Навярно общата близост им вдъхваше сигурност спрямо странно ревящото чудовище, което се установи насред площада.
Мат беше свикнал с факта, че необичайният вид на джипа предизвиква възбуда. Но жителите на това място очевидно бяха много по-примитивни от варварските племена, с които се беше запознал досега. Отблизо тези хора изглеждаха далеч по-малко цивилизовани, отколкото предполагаше видът на строежите в селото им.
Докато косматите селяни с плоските си чела изглеждаха сякаш все още не са завършили стадия на ловците и събирачите на диви плодове, кирпичените къщи говореха за едно значително по-високо културно ниво.
Почти като онези маймуночовеци! И тяхното облекло не подхождаше на телесното им развитие! Естествено сравнението беше изсмукано от пръстите, защото с леките деформации на главите си подплашените селски жители в никакъв случай не изглеждаха като хора от каменната ера. „Въпреки това…“
Преди Мат да успее да продължи мисълта си, последва нова атака от болки, които заляха черепа му. С изкривено лице се обърна към Борк, който тъкмо беше уловил амулета на врата си.
— Сигурен ли си, че в това мизерно селце могат да се изкарат на пазара фреккойшери? — изграчи Мат. — Тези типове имат вид като че ли поколения наред са се женили само помежду си.
Устните на Борк се разтвориха в усмивка, защото разбра съвсем точно за какво намекваше пилотът. Без нищо да отвърне, отхвърленият скочи от седалката до шофьора и тръгна към жителите на селото.
Колкото повече се приближаваше до първобитните хора, толкова по-плътно се притискаха един към друг. Почти изглеждаше като че ли се страхуват от него, а не от джипа.
След известна врява в редиците на туземците накрая някакъв широкоплещест мъж беше изтикан пред ордата. Очевидно той беше главата на общината, макар че в тази си роля се чувстваше видимо угнетен. Непрекъснато се оглеждаше, търсейки помощ от останалите жители на селото, които страхливо се криеха зад широките му рамене. Същевременно с диви жестове му даваха да разбере, че трябва да вземе думата.
Накрая с примирено грухтене пое ролята си на говорител. Великанът се поизправи от приведената си стойка и отправи твърд поглед към Борк. Мат Дракс не можа да проследи последвалия разговор, защото не се осъществяваше по предишния начин, при който думите на Борк попадаха непосредствено в главата му.
„Как въобще беше възможно всичко това — просветна за кратко в разума му. — Как Борк…“
Мисълта му отмина така бързо, както се и беше появила. Мат се заслуша в разговора, без да разбира нито дума.
— Какво търсиш тук? — изломоти недружелюбно говорителят на селото, без да успее да потисне някаква боязлива вибрация в гласа си.
— Нужни са ни вашите фреккойшери! — заяви Борк с повелителен тон, стискайки амулета си. — Щом ни
