старото ви село.
— Добре — съгласи се Цила. — Така поне момчето ще се спаси, ако не се върнеш навреме. Но как ще избягаш оттук? Фреккойшерите се приземиха в коремите на скимарите.
— За щастие джипът не става за ядене. Но вие трябва да ме прикривате с огън, за да стигна до него — отговори Аруула. Не подозираше колко точно беше улучила смисъла на думите…
Нощта с новата луна се беше спуснала като черно покривало над къщите, въпреки това Аруула успя на светлината на факлите да различи контурите на джипа. Пред превозното средство се поклащаха натам- насам тъмни фигури, чиито очи отразяваха светлината на неспокойния пламък. Почти изглеждаше като че ли маймуночовеците се досещаха, че тя е намислила нещо. Аруула здраво стисна ножницата на меча си. Беше добре отново да усети в ръката си вярното си оръжие.
— Сега — прошепна варварката, докато с лявата си ръка протегна факлата към седналите мъже.
Доран и Корак запалиха сламата в своите амфори. После ги засилиха и запратиха запалителния комплект наляво и надясно от пътя, който водеше към джипа. С фучене се запали разпръснатият наоколо бензин, който освети двора по призрачен начин.
При вида на пламъците маймуночовеците веднага се пръснаха на всички страни.
Площадът още не беше се опразнил напълно, когато Аруула скочи долу и се изправи на твърдата земя. С меча в дясната ръка и с факлата в лявата се понесе бързо към джипа, следвана плътно от Арак.
Двамата бегълци вече бяха изминали половината от пътя, когато ги забелязаха първите скимари. Веднага приматите нададоха адски рев, за да насочат вниманието на събратята си към враговете. Но преди още да се формира някаква атака, непосредствено пред краката им полетяха две други запалителни бомби. Заслепени, скимарите се отдръпнаха назад, вместо от безопасно разстояние да заобиколят пламтящите локви.
Придружена от яростния вой на приматите, Аруула стигна до джипа, в който се метна със скок откъм мястото до шофьора. Хвърли меча на задната седалка, забалансира сръчно върху седалките и с факлата описа полукръг, за да освети наоколо.
Внезапно един маймуночовек, който се беше спотаил в мрака откъм мястото на шофьора, се изправи. С грухтене скочи и се улови здраво за горния ръб на вратата.
Тъкмо искаше да скочи в джипа, когато Аруула тикна горящата факла в гърдите му. Сивата козина със съскане се омаза като черно стърнище. Приматът с вой се хвърли назад. Стовари се на земята и завъргаля трескаво горната част на тялото си в праха, за да загаси пламъците.
Неколцина от събратята му, които също искаха да се нахвърлят на джипа, се поколебаха при вида на тази гледка. Аруула хвърли факлата в краката им и се наведе над ключа. Въпреки треперещите си ръце беше й необходим само един кратък миг, за да запали колата.
Междувременно Арак също беше скочил в джипа и с двете си ръце размахваше факлата в кръг.
— Елате ми само, зверове! — крещеше той с пълно гърло. Ще опърля козината на всички ви!
Треперливата нотка в гласа му показваше, че момчето ръмжи повече за да си даде кураж, отколкото да заплаши противниците.
— Дръж се здраво! — извика му Аруула, потегляйки назад. Трескаво завъртя волана, за да излезе през откритата страна на двора. С пукот прегази факлата, която преди малко беше хвърлила на земята. Аруула караше направо към маймуночовеците, които все още стояха като втрещени.
Когато колата се приближи, сред създанията внезапно настана оживление. С грухтене понечиха да се качат върху капака на двигателя, но подцениха скоростта на превозното средство и бяха отхвърлени назад. Викове от болка се смесиха с рева на нападателите. Останалите скимари избягаха с крясъци от стоманеното чудовище.
Варварката с облекчение натисна педала на газта и с буксуващи гуми се понесе напред.
Скоро остави далеч зад себе си селището и тези, които го бяха обсадили. Отдъхвайки си, намали скоростта, защото без светлини — фаровете на колата отдавна вече не функционираха трябваше да кара внимателно през нощта.
— Накъде? — осведоми се от Арак, който се беше вкопчил за багажника между останалите четири туби.
— Натам — каза със задъхване момчето, което беше подозрително пребледняло около носа.
Аруула зави в указаната й посока и продължи на северозапад. Несъзнателно ускори темпото. Не биваше да закъснява, инак Маддракс беше загубен.
След известно време Арак се покатери напред на мястото до шофьора. Със сигурното си чувство за ориентация насочваше варварката по някакъв обрасъл отовайи, който водеше към старото му село.
След като пътуваха часове наред, Аруула изведнъж почувства някаква странна вибрация, която отприщи у нея необикновено чувство за сила. Колкото повече следваше пътеката, толкова по-свежа и силна се чувстваше.
Накрая напуснаха отовайия и стигнаха до голям кратер, издълбан посред равната местност. Невярваща, Аруула обиколи кръглата пропаст, в чийто край изглеждаше, че някаква чернота трепти като живо същество, докато стигна до кирпичените строежи, в които племето на Арак беше живяло допреди няколко луни. Изоставените къщи бяха вградени отчасти в стръмните стени на кратера, само най-горните сгради стърчеха над равнината.
Аруула различи някакъв издаден, тесен, коничен стълб, чиято симетрична форма не можеше да е с естествен произход. Обелискът беше издигнат на най-горния покрив, който стърчеше на около два метра над ръба на кратера, за да сочи към жилището на Меетор — към небето.
Междувременно Аруула чувстваше тялото си като един-единствен, оголен, непрестанно гален нерв. Усещаше ясно, че част от вълните, които вибрираха в тялото й, идваха от извисилия се над нея стълб.
Чувство за възвишеност обзе варварката, когато спря джипа. Изведнъж разбра защо отхвърлените смятаха себе си за избран народ, който е получил божествен подарък. Аруула погледна със страхопочитание към обелиска. Почти насила трябваше да откъсне очи от него, но накрая загрижеността й за Маддракс победи омайващото излъчване на небесния камък. Решително се съсредоточи върху предстоящата й задача. Маневрира с джипа известно време натам-насам, докато задната му страна не застана плътно до къщата, върху която беше издигнат олтарят на Меетор. После с Арак се покатериха на покрива, за да вдигнат стълба от фундамента му.
Когато докосна обелиска, той завибрира по същия тайнствен начин като амулета, само че излъчваната сега сила беше многократно по-голяма. Аруула благоговейно погали топлата повърхност, но за религиозен екстаз просто нямаше време.
Маддракс имаше нужда от нея.
Заедно с Арак се нахвърлиха задъхано върху камъка, докато той с хрущене се наклони настрани. Съвместно изтърколиха стълба до края на покрива и го пуснаха надолу.
Под налетялата върху него тежест джипът подклекна със скърцане, без обаче да получи някакви сериозни повреди. Създадената за военни цели конструкция беше предвидена за далеч по-големи натоварвания.
Аруула трескаво закрепи обелиска с едно въже.
Преди отново да се метне зад волана, с джобното фенерче на Маддракс освети кратера. Черната скала, която лежеше долу в бездната, изглежда, просто поглъщаше светлинния лъч. Но и без да вижда метеорита, тя чувстваше силата, която той излъчва.
За съжаление варварката нямаше време да се занимава повече с чудноватия подарък на Меетор. Трябваше да се връща колкото е възможно по-бързо при Маддракс, преди скимарите да нападнат него и племето на Арак.
Зората потопи пуебло-строежите в яркочервена светлина като някакво мрачно предсказание за кървавия край, който очакваше отхвърлените. През цялата нощ с помощта на запалителните бомби успяваха да държат скимарите на разстояние, но накрая запасът им се стопи само до две пълни амфори.
За щастие след полунощ приматите бяха прекратили атаките си. Затова пък в мрака непрекъснато се чуваше шум от цепене и влачене, като че ли нещо приготвяха. При пукването на зората Корак пръв откри какво означаваше тази нощна активност.
Навсякъде из двора имаше големи купове камъни. Вероятно скимарите ги бяха насъбрали в околните поля и ги бяха донесли тук. Освен това се виждаха и няколко изтръгнати с корените дървета, чиито стволове
