С изненада и благодарност Шон откри, че Джойс е властна жена. Беше само на шестнадесет години, но нейното твърдоглавие и разглезеност постигната необходимото, за да прикриват неговата несигурност и тревога.
Те заедно се смяха на първата си среща, само две седмици преди сватбата, когато Джойс се бе навела над Шон и му бе прошепнала в ухото, че ако не се оживи малко, някой може да дойде и да го погребе. Джойс кипеше от живот и Шон не можеше да не й отвърне, дори против желанието си. Семейният им живот не беше страстен, но те се разбираха добре. Джойс се задоволяваше да бъде център на вниманието сред нюйоркското общество. Живееха заедно, но всеки имаше собствен живот. Това обаче не ги правеше нещастни.
Сега той отвори очи за първи път, откакто странната треска го бе повалила в безсъзнание и отново бе съживила тежките спомени.
— Госпожо Бейтс, госпожо Бейтс — извика Джойс надолу към дневната. — Моля донесете нещо за ядене. Господин Камерън се събуди.
Шон се остави да го измият и избръснат преди Джойс да му донесе таблата с храната, която бе поръчала. Все още не беше оздравял напълно, но тя знаеше, че блуждаещият му поглед не се дължи на последиците от инфекция. Тя често бе виждала този поглед и знаеше, че единствено времето може да помогне и да върне Шон временно в настоящето. Ужасът на спомените бе повалил Шон за последен път преди няколко години и тогава Джойс искрено се надяваше, че този път ще е последен.
След като узна, че баща му е дошъл в съзнание, Джон нахлу в стаята. Усмивката му говореше, че наистина се радва. Той си мислеше, че баща му ще превъзмогне странната болест, която така жестоко го бе мъчила през последните няколко дни.
Джон беше бдял до леглото всеки път, щом майка му разрешаваше. Въпреки че Кати идваше често да сменя бельото, да носи прясна вода и кърпи, да поддържа огъня, Джон не беше разговарял с нея. Тревогата за здравето на баща му поглъщаше изцяло вниманието му.
Кати също се тревожеше за господаря на къщата. Тя не беше общувала продължително с него и можеше само да се досеща за същността му. Изглеждаше мил и кротък човек, напълно откъснат от къщните работи. Явно се бе оттеглил преди години от напрегнатия живот и бе прехвърлил товара на имението върху Ричард, заедно с цялата отговорност по управлението му.
Сега Джон бе поел всичко и макар да го бе чувала неведнъж да иска съвет от баща си, старият Камерън демонстративно не желаеше да бъде въвличан в каквато и да било дейност или да поема отговорности.
След безумното суетене и потискащата тишина, съпътствала заболяването на Шон, къщата се върна към нормалния си ежедневен ритъм. Всички така явно се въздържаха от прекалена деятелност, че Кати бе обзета от леност. Доставяше й удоволствие да се разхожда на воля наоколо и да говори свободно, без да снишава гласа си.
Две седмици след оздравяването на Шон, Джон отплава за Англия. Изглежда никой не знаеше каква точно работа има там, но приеха, че сделките му изискват неговото присъствие.
Кати стоеше на брега и се наслаждаваше на слънцето и свежия въздух, когато Джон приближи до нея. Той тихо се отпусна върху пясъка толкова близо, че телата им почти се докоснаха.
— Утре заминавам за Англия — каза тихо Джон. — Няма да се върна преди Коледа. Искам да знаеш, че ще ми липсваш.
Кати не знаеше какво да му отговори. Джон я беше изненадал с новината си.
— И ти ще ми липсваш — със запъване каза тя. Беше се съвзела бързо от смущението. — Родителите ти ще пътуват ли с теб?
— Не — отговори той. — Татко още не се чувства съвсем добре, а мама не би го оставила сам. Важно е, Кати — промърмори той нежно, — в противен случай не бих тръгнал. Поне не сега.
Без да каже нищо повече, той хвана ръката й и я поднесе към устните си.
— Надявам се да те заваря тук, като се върна? — прошепна Джон и пусна ръката й.
— Ще бъда тук — отговори Кати.
Седма глава
януари, 1865 година
Времето беше студено. Войната между Севера и Юга продължаваше вече четвърта година. Кати и госпожа Бейтс ходеха всяка седмица да носят хранителни продукти на съседите. Запасите от храни на Камерън бяха неизчерпаеми благодарение на това, че собствените им риболовни кораби докарваха в крайбрежния дом големи количества и ги складираха там. Носеха се слухове, че сраженията се водят в Джорджия и че много от полковете се отбраняват при страхотен недостиг от оръжия и провизии. Единственото успокоение бе, че те поне бяха по-добре екипирани от войниците на Конфедерацията.
Зимата бе винаги студена, но тази година в щата Мейн бе необичайно студено. Бяха раздали допълнително топли дрехи на работниците на открито, но с всеки изминал ден те се нуждаеха от още. Кати също поиска разрешение да си ушие рокля от голямо парче сив вълнен плат, което бе намерила на тавана. Тя я направи с дълги ръкави и плътен корсаж и я носеше всеки ден. Джойс й позволи, защото самата тя копнееше за вълнени рокли с дълги ръкави, за да я пазят от смразяващите ветрове, които непрестанно духаха откъм океана.
Плажът, който Кати толкова обичаше в топло време, бе станал мразовит и неприветлив. Сега тя прекарваше времето си главно в четене и шиеше за госпожа Бейтс и за себе си.
Джойс Камерън се отегчаваше до сълзи. Почти всеки ден валеше сняг и мъжете едва смогваха да разчистят пътеката от къщата до оборите.
Джон се завърна от Англия и Шон, вече напълно оздравял, му помагаше в работата, но само за да се спаси от скуката. Бяха се заели да поправят подовата настилка в преддверието. Макар че работата можеше да се възложи на някой майстор дърводелец, Джон пожела сам да я свърши. От години Шон не бе работил физическа работа и мускулната треска, която получи докато помагаше, направо го очарова.
— Заминаваме за Ню Йорк още днес! — извика Джойс Камерън. — Няма да остана в тази къща и минута повече! Опаковала съм целия багаж и съм уредила файтон да ни закара до гарата след час. Бързо! — изкомандва тя. — И да се приготвите преди да е заваляло отново.
Шон се усмихна на жена си и се съгласи, че няколко месеца в Ню Йорк ще им се отразят добре. Потеглиха веднага, Кати се радваше на доброто настроение на господарката.
Джон беше заминал в града предния ден, когато снежната виелица поутихна и едва ли щеше да се върне преди здрачаване.
— Не можем да го изчакаме — заяви Джойс точно преди да тръгнат. — Предай му това писмо, ако обичаш.
Тя се загърна в пелерината си и оправи качулката.
— Кажи му, че ще му пиша веднага щом пристигнем там.
Джойс излезе от къщата и се качи във файтона с лекотата и грацията на младо момиче. Щеше да види приятелите си. Те й липсваха, а също и бляскавите развлечения на Ню Йорк дори във военно време.
Джон Камерън се върна малко преди бурята да се разрази. Беше се погрижил цялата прислуга с изключение на готвачката, госпожа Бейтс, Кати и Джесика — другата камериерка, да бъдат прехвърлени в града. Те нямаха работа и Джон постоянно ги виждаше да се щурат наоколо и да си намират нещо за вършене.
Самият той бе отегчен от дългата зима, но имаше много грижи покрай складовете и затова реши да прехвърли част от персонала там.
За по-малко от час всички бяха готови и потеглиха. Бързаха, за да избягат приближаващата виелица. От дълго време в къщата цареше спокойствие, но сега, когато тя почти се обезлюди, не беше необходимо дори да се приготвя вечеря. Кати и госпожа Бейтс седнаха в кухнята да пият шоколад.
Мелиса и децата бяха заминали преди седем месеца, но все още и двете усещаха липсата им. Кати често мислеше за тях и се надяваше, че някой ден ще дойдат да им гостуват. Знаеше, че Джойс е получила няколко писма от Мелиса след отпътуването й за Англия, но тя нищо не спомена за тях и дори госпожа Бейтс нямаше новини.
