— Ти! — изкрещя тя. — Не е твоя работа какви са плановете ми. Ти причиняваш страдание на цяло едно семейство. Ти почти си унищожил майка си със самото си присъствие и затова се опита да унищожиш и мен. Жалко, че не ти, а брат ти загина във войната. Той правеше Мелиса много щастлива. А ти ми причини само болка.
Тя се върна до вратата, отвори я широко и закова поглед върху изуменото му лице.
— Моля те, остави ме — каза тя. — Много съм уморена и няма какво повече да обсъждам с теб.
Джон тръгна към нея много бавно и няколко секунди изучава лицето й. Очите й горяха от ярост. После той продължи навън към коридора и се обърна да я погледне още веднъж. Лицето му беше строго, а шепотът му — едва доловим.
— Ако знаех, че толкова ме ненавиждаш, Кати, щях да си остана в Ню Йорк. Дали ще повярваш или не, но аз дойдох в Париж само и единствено заради теб. Аз се заблуждавах, че не съм ти безразличен, че поне малко ти липсвам. Явно съм сгрешил и за двете. Не се притеснявай, няма да ти се наложи да понасяш присъствието ми. Няма повече да те безпокоя.
Той се обърна и бавно тръгна към стаята си. Тихо затръшна вратата след себе си.
„Сега пък аз обърках всичко — упрекна се Кати. — Той сигурно ще си тръгне на сутринта и никога повече няма да го видя. Какво ще ми остане тогава? Детето ми няма баща и никога няма да познае любовта на двама родители. О, защо не се сдържах? Защо трябваше да го обиждам по този начин? Правя грешка след грешка. Никога ли няма да се науча?“
Тя тихичко заплака. Знаеше, че Джон не може да се ожени за нея, защото вече има друга съпруга, но твърдо реши, че ако някога го срещне отново и той я помоли, тя ще отиде да живее при него. За нещастие, такава възможност нямаше вече да се появи. Той беше убеден, че тя го ненавижда. Тя се беше постарала добре да му го внуши. Защо?
След като вече беше прогонила Джон, Кати се предаде на безизходицата си. Беше си причинила страдание поради собствената си глупост. Съвсем съзнателно беше отпратила единствения мъж на света, когото желаеше.
Малко преди изгрев тя се надигна от стола, в който беше заспала, свита на кълбо. Болеше я главата, но тази болка не можеше да се сравни с душевната. Обичаше го. Не разбираше какво я бе накарало да избухне. Сега й се искаше да си вземе думите обратно. Но това не беше възможно. Реши, че няма причини да се самосъжалява, този път душевната болка бе изцяло нейно дело. Беше получила болезнен урок.
Госпожа Даниълс не беше заспала дълбоко и бе чула почти всичко, случило се между тях. Тя разбираше, че Кати бе пазила тези думи дълбоко в себе си през всичките дълги месеци и сега, след като се бе освободила от тях, можеше да погледне по-ясно на бъдещето си. Тъй като бе явно, че тя не желае да създава подобна връзка с Джон, възрастната жена се надяваше, че след този разговор тя ще бъде способна да вземе решение и ще намери някой, когото да обича. Искаше да й помогне, доколкото й позволяваха силите, но преди това трябваше да я остави да изясни истинските си чувства и желания. Госпожата реши да й даде това време.
Тримата слязоха заедно на закуска. Трапезарията беше празна. Кати знаеше със сигурност, че няма да види Джон там, но въпреки това изреди с поглед масите. Валеше силен дъжд и явно хората в Париж оставаха до късно в леглата си в такова време.
Торн изяде всичко на масата и добре изцапа покривката, докато госпожа Даниълс обясняваше на Кати, че иска осъществи пътуването до Шотландия, което бе планувала.
— Отлагах това, мила моя, защото тук имаше толкова неща да се видят, но наистина ми се ще да посетя роднините на мъжа си. По-добре би било да се възползвам от хубавото време, а не да чакам да падне снегът. Сега наистина е най-доброто време.
Каролин допи кафето с мляко и сложи ръка върху тази на Кати.
— Зная, че ти не искаш да тръгваш точно сега, но ми се иска да взема Торн със себе си, ако ми позволиш. Знаеш колко много обича да се вози на файтон, който подскача по камъните.
— Мисля, че това е прекрасна идея — отговори Кати и кимна в знак на съгласие. — И без това се нуждая да остана малко сама, за да подредя мислите си. Кога смяташ да заминеш?
— Ами още днес, разбира се — отвърна госпожа Даниълс с усмивка. — Веднага щом си стегна багажа и ти приготвиш Торн за път.
Кати не искаше да си признае, но почувства облекчение при мисълта за малко лично време, без непрекъснато да наглежда Торн.
Госпожа Даниълс бе избрала най-подходящия момент да го отведе. В сегашното си състояние тя и без това нямаше да бъде полезна нито на него, нито на скъпата си приятелка. Трябваше да избистри чувствата, гъмжащи в нея. Изведнъж се бе почувствала много уморена и депресирана. Несъмнено беше човек, който не може да понася несигурността и недомлъвките. Трябваше или да сложи край на отношенията си с Джон или пък да се разкае възможно най-скоро, а за това трябваше да остане сама със себе си. Липсваше й всякаква активност, но добре знаеше, че щом вземе решение относно по-нататъшните си действия, тя ще се възвърне.
Госпожа Даниълс и Торн хванаха следобедния влак до Единбург през Лондон. От Единбург щяха да вземат дилижанса до долината, където живееше семейство Даниълс. Всичко стана с такава бързина, че Кати осъзна самотата си едва когато влакът напускаше гарата.
Върна се в хотела и силите й толкова бързо я напуснаха, че докато се качи до стаята си й се зави свят. Усети, че припада и дори не можеше да извади ключа от чантата си. Опита да се задържи на крака, но не успя. Срути се на земята пред вратата.
Когато отвори очи, лежеше на леглото си, а Джон беше надвесен над нея.
— Как се чувстваш? — попита той приглушено.
— Какво се случи? — попита тя и се огледа за Торн и госпожа Даниълс. После си спомни, че тези двамата отпътуваха за Шотландия.
— Ти припадна. Намерих те пред вратата — отвърна Джон.
— О — пророни Кати. — Искам да стана — каза тя и направи опит да се надигне.
Джон лекичко я бутна обратно в леглото и сложи мокра кърпа на челото й.
— Почивай си — нареди й той. — Лекарят току-що си тръгна. Той е на мнение, че си преуморена. Аз обаче не му повярвах. Мисля, че организмът ти реагира на снощния ни неприятен разговор.
Той се усмихна дразнещо, а тя не се сдържа да не му отвърне. Очевидно се опитваше да я ободри.
— Съжалявам, ако съм те притеснила — промърмори Кати. — Ей сега ще се оправя. Можеш да си тръгваш, ако желаеш.
Джон тръсна глава от изумление.
— Какво те кара да мислиш, че би могла изобщо да ме притесняваш?
— Ами след това, което ти наговорих снощи, не бих те обвинила, ако не ми проговореше никога повече.
— Ти просто се ядоса. Знам това. Знам също, че аз бях причината. Изглежда не мога да боравя правилно с думите. Готов съм да забравя, ако ми позволиш — прошепна той усмихнато.
— Ти не искаш да си отидеш? — попита Кати с недоверие.
— Защо си мислиш, че искам да си отида от теб? От доста време те търся. Както ти казах снощи, нямам намерение да ти досаждам, ако ти не желаеш. Но аз искам да бъда с теб. Мислех си, че съм го казал достатъчно ясно. Преминах през много неща, за да те намеря.
Джон приседна на ръба на леглото, взе ръката й и нежно я целуна.
— Сега, когато двамата сме сами, Кати — каза той с усмивка, — и ти си безпомощна, ще ти кажа всичко, което исках да кажа предишната нощ. Но не и преди да ми кажеш какво точно мислиш за мен.
— Съжалявам за това, което казах, Джон — започна Кати. — Просто не знам какво ме накара да го изрека. Наистина не исках да те огорчавам.
— Няма значение — каза Джон. — Сега ти си тук и аз няма да те пусна, докато не кажа всичко, което имам за казване. Разбираш ли?
— Да — отговори му тя. — Какво е то, Джон?
Той се приближи и тя отправи поглед към красивото му, мъжествено лице. „Колко мил и внимателен можеше да бъде, помисли си тя. Защо става така, че на моменти ме дразни толкова?“
Джон докосна бузата й и заговори направо.
