малко.
Преди Кати да успее да му отговори, той я прегърна. Тя облегна глава на гърдите му и дочу забързаните удари на сърцето му. Искаше любовта й, но беше ли готов да й предложи своята. Не й бе известно. Но в момента това нямаше значение. Тя вдигна глава и го погледна в очите.
— Аз те обичам отдавна, Джон — прошепна тя и усети как ръцете му я притискат.
Той не продума. Държеше я здраво и се наведе да я целуне. Целувката му беше нежна като летен бриз, но влудяваща. Нежността се примеси с пронизваща тръпка и усещането бе неизпитвано от нея до тогава. Устните му бяха жадни и любещи.
— Любов моя — мълвеше Джон, — толкова дълго крия любовта си към теб дълбоко в себе си, без да имам смелост да я призная. Ти знаеш, че те пожелах в момента, в който те видях за пръв път, но не знаеш, че те обикнах скоро след това. Не ти го казвах, защото не се надявах на съответни чувства след всичко, което ти причиних. Наистина ли ме обичаш, Кати? — не можеше да повярва той.
— Да, Джон — отговори тя. — Много те обичам и трябва да призная, че щях да бъда много нещастна, ако ти не ме обичаше.
Доплака й се. Разговаряха цяла нощ, обясняваха си един на друг защо бяха крили любовта си и когато накрая Джон й подари диамантените фиби, Кати се разплака. Не толкова защото беше изумена от прелестта на подаръка, а защото Джон сподели, че ги е избрал, за да й напомни за първата им любовна нощ, когато тя прие жестокостта му и отвърна на неговото насилие така, че го обвърза завинаги като със здраво въже.
Джон целуваше мокрите й от сълзи бузи, поглъщайки солените капчици. Кати обхвана лицето му с ръце и притегли устните му към своите. Пожела го неудържимо и желанието й се предаде и на него. Той я грабна на ръце и я занесе в спалнята, свали внимателно дрехите й и я покри с целувки.
Джон усети как страстта я поглъща. Дишаше тежко. Целувките му я караха да тръпне и тя пусна ръка надолу по слабините му, докато го чу да се задъхва. Никога преди не си бе позволявала подобна дързост, но сега искаше да почувства възбудата, която предизвикваше у него и която заплашваше да удави и двамата.
Джон се разтресе от допира й и моментално проникна в нея. Правеше го съзнателно бавно, с мощни, но все пак нежни движения. Задоволяваше желанието й, после пак я възбуждаше, а тя стенеше в несвяст.
Когато се облече за сватбената церемония, Кати едва успя да овладее възторга си.
— Започвам нов живот — прошепна тя, докато се оглеждаше в огледалото. — Ще имам семейство.
Това бе нещото, за което винаги беше мечтала и винаги й бе отказвано. Беше обичана и желана и това я правеше още по-красива.
Малкият параклис беше пълен с цветя. Тази сутрин Кати още не беше виждала Джон. Госпожа Даниълс не й позволи, обяснявайки, че било хубаво булката да бъде очаквана и лицето й да не се вижда поне един цял ден. Кати не беше убедена, че трябва да я послуша, но решиха да се пошегуват с желанието й.
Преди двете с Каролин да потеглят към параклиса, Кати получи в стаята си малък букет бледорозови рози и една библия в бяла, кожена подвързия. На вътрешната страница имаше надпис с почерка на Джон. Той беше попълнил имената на двамата и на първото им дете на определените места. Тя се просълзи от радост.
Джон беше наел гувернантка да заведе Торн в църквата, а Кати и госпожа Даниълс бяха откарани с малка, бяла карета, покрита с бели цветя и бръшлян. Дори юздите на конете бяха окичени със зеленина и на двете жени им трябваха няколко минути, да се съвземат при вида на такова разточителство.
Джон чакаше при портите, за да придружи Кати по пътеката между редовете до свещеника. Тя беше радостна, че лицето й е скрито зад воала. Сълзите, които беше сдържала цяла сутрин, напираха в очите й и заплашваха да рукнат всеки миг.
Когато й помагаха да слезе от каретата, Кати затрепери от вълнение, но Джон я стисна здраво и неговото усмихнато, спокойно лице и вдъхна увереност за тържествения момент.
Тя напрегнато слушаше думите на свещеника. Бързината на церемонията я изненада. Толкова често в сънищата си беше шептяла това „Да!“, че й се стори, че вече е полагала брачната клетва и тази не се отнася до нея. Стоеше вдървено до Джон и едва когато той повдигна воала и леко я целуна, тя се върна към действителността и осъзна какво се е случило. Мечтата й се беше сбъднала.
Целият хол в апартамента на Джон беше изпълнен с кошници с цветя, а масата бе отрупана с толкова много храна, та Кати си помисли че Джон би могъл да покани половината Париж да се нахрани.
Гости на празненството бяха не богатите и известни личности на града, а служителите на хотела. Беше поканил лично всеки един да сподели радостта им и бе уредил да бъдат освобождавани от служебните си задължения по няколко наведнъж, за да поздравят новобрачната двойка.
Нарекоха ги „лудите американци“, но това само ги развесели, а Кати не можеше да си обясни какво го бе подтикнало към такъв жест. Той не беше поканил нито една знаменитост на празника, но въпреки това получиха много благопожелания от хотелския персонал. Всичко беше чудесно и Джон бе успял за пореден път да я изненада.
Кати си помисли, че странностите на съпруга й в младежките му години навярно са докарвали до лудост майка му, имайки предвид специалните изисквания на Джойс по отношение представянето им в обществото. Сигурно бе предизвиквал смут със странното си поведение, но несъмнено той се ръководеше от собствените си разбирания, а не от правила и условности.
За медения им месец се погрижи Джон. Кати знаеше само, че ще пътуват първо по суша, а след това по море до няколко пристанища. Кати си взе всички дрехи, за които прецени, че може да й потрябват, и очакваше с нетърпение усамотението на каютата.
Чувстваше се пълноценна — най-после се беше приобщила някъде и се радваше на това скъпоценно усещане. Джон я обичаше и това бе повече, отколкото имаше право да иска.
Когато приключи с багажа, Кати падна на колене. Не беше се молила от дълго време, но сега изпитваше необходимост да се помоли.
— Благодаря ти, Господи — прошепна тя, — Ти ми даде повече, отколкото заслужавах и аз покорно Ти благодаря.
Молитвата й бе кратка, но тя изпита огромно облекчение, че се е отблагодарила на всевишния, комуто дължеше щастието си.
Почукването на вратата я изтръгна от вглъбяването. Тя отвори бързо. Беше Джон, а до него носачът, дошъл да отнесе багажа им до файтона, който чакаше пред хотела. Кати потръпна от вълнение, като ги видя. Тя беше притежание на Джон, но не като прислужница, а като съпруга. Нямаше да бъде никога повече самотна и нямаше нужда да се бори с трудностите на живота съвсем сама. Не можеше да скрие щастието си и Джон стисна ръката й, като едновременно с това я целуна по челото.
— Побързай — смъмри я той добродушно. — Заради теб може да изпуснем връзката. Надявам се, че няма да бъдеш от онези жени, които трябва непрекъснато да бъдат подканвани, за да бъдат точни.
Кати привърши бързо последните приготовления и те излязоха заедно, нетърпеливи да потеглят. Госпожа Даниълс и Торн ги чакаха във фоайето на хотела. Кати се натъжи, че трябва отново да го остави, толкова скоро след пътуването му до Шотландия. Бяха прекарали заедно само една седмица и отново се разделяха.
Госпожа Даниълс беше настояла те и Джон да заминат сами.
— Нали не искате всички да разберат, че вече имате дете, а пък току-що сте се оженили? — попита тя.
Кати разбираше, че тя е права, но въпреки това й се доплака. Сбогуваха се набързо и преди Кати да има възможност да се осведоми за плановете на Джон, той й помогна да се качи във файтона и потеглиха.
Още докато напускаха града, Кати бе обзета от доволство, че е съпруга на мъжа, когото обича. Тя се улови, че го наблюдава така, сякаш го вижда за първи път. Въпреки големия му ръст, движенията му бяха плавни като нейните. Джон държеше ръката й и често й се усмихваше, докато файтонът подскачаше и се друсаше по пътя. Когато стигнаха до пристанището, нощта вече падаше. Корабът трябваше да ги откара към Средиземноморието.
