му се скова от ужасно чувство за вина — бе готов едва ли не да коленичи, да се самоубие. О, мъжество. Признателност! Милосърдие! Наистина ли, изпаднал в сляпа ярост, бе способен да удари което и да е същество, изпречило се на пътя на любовта му? Какъв прилив на спомени и ад от угризения се разрази у него! При това заради съперница! Тя безумната, самотната, виновната за отдавна отхвърлена любов, сполетяна от лишения и обезобразена, а сега и тази жестокост! Алис се бе притиснала към него, в ушите му отекваха думите й „Скъпи, скъпи Рай, моят спасител, моят Рай“, а той едва ли не я мразеше — мразеше я дори повече от самия себе си. Стоеше ужасен и измъчен, а пред очите му бе неизличимият образ на това бледо и опръскано с кръв потрепващо лице с незрящите очи, на пода бе пръсната променената и побеляла коса, която някога бе черна като крилото на гарван, както обичаше да казва той. О, влудяваща картина на падение и на жестокост! Ето докъде бяха стигнали и двамата най-накрая.
Само че той бе притиснат от една неотвратима необходимост и попита, възпламенен от енергията на лицемерието:
— Алис, съкровище мое, скъпа моя, добре ли си?
— О, скъпи, да — задъхано отвърна тя.
— Не трябва да оставаш тук… тичай долу… тя е луда… тази жена е луда. Не стой тук нито минута повече!
Почти парализирана и зашеметена от ужас, Алис се понесе надолу по стълбите, мина покрай почтения Том, който се надигна, полузаспал, но съвсем облечен, само без палто.
— Тичай, Том, върви да помогнеш на господаря си, за Бога… Случи се нещо ужасно… — каза тя, докато минаваше, вдигнала разтрепераните си ръце.
— Къде, госпожо? — попита Том с хладно спокойствие, което й се стори ужасяващо.
— Горе, в стаята му… в моята стая. Върви, за Бога!
Том хукна нагоре, като затрополи шумно с подкованите си обуща, а Алис се спусна надолу и в основата на стълбите се натъкна на високата и слаба фигура на госпожа Тарнли. Възрастната жена се отдръпна до парапета и застина неподвижно, вперила в нея мрачен и проницателен поглед.
— О, добра ми Милдред! О, госпожо Тарнли, не ме оставяйте, за Бога!
— Защо е тази врява, госпожо? Какво е станало? — попита госпожа Тарнли, подкрепяйки с тънката си ръка разтрепераната млада жена, която се притисна до нея.
— О, госпожо Тарнли, вземете ме със себе си… изведете ме навън… Не мога да остана в къщата… Където и да е, само не в къщата…
— Добре, добре, слезте долу, елате с мен — каза тя по-нежно, отколкото възнамеряваше, внимателно наблюдавайки лицето й с ъгълчетата на очите си. Беше убедена, че причината за този ужас е старата кримка.
— Обгърнете с ръка рамото ми, госпожо… точно така… И аз ще ви прегърна през рамото, ако не смятате, че е твърде дръзко. Така, сега сте по-добре, нали? — Докато вървяха през коридора, тя попита: — Вие ли пищяхте?
— Аз ли? Сигурно… така ли беше?
— Ами да, доста силно пищяхте. Сигурно сте видели нещо. Какво може да ви е уплашило така?
— Ще говорим по-късно. Сега съм… ужасно зле. Да излезем.
— Както искате, госпожо — каза Милдред Тарнли, преведе я през кухнята и през външната врата излязоха на открито, но едва бяха стъпили на двора, когато младата жена я стисна силно и спря, отново обзета от ужас.
— О, Милдред, ако тя ни последва, ако ни настигне тук?
— Кой, госпожо, от кого се страхувате? От онази луда сляпа жена ли?
— О, Милдред, да, от нея. Къде да отидем, Милдред? Къде може да се скрия? Никъде не е безопасно.
— Напразно се страхувате толкова, госпожо. Е, защо се боите от нея? Тя е луда, не отричам, но освен това е сляпа и не може да ви проследи тук, дори и да си го е наумила. Тя не може да прескочи оградата, не може да мине през храсталака. А вие сте само по халат и нощница, а освен това сте и боса. Няма да изляза с вас така — върнете се да си вземете наметката и обувките.
— Не, не, не, Милдред, ще изляза така — извика ужасената млада дама и едновременно с това забързано пое към вратата към двора.
— Е, щом сте си наумили — последва я възрастната жена, — но поне си загърнете раменете с това.
Тя я загърна със собствения си шал и двете заедно излязоха насред самотните гори, които се ширеха нагоре от долчинката на Каруел, криеха сред зеленината си по-дълбоката клисура отстрани на Грейндж и след като се разширяваха и сгъстяваха, навлизаха в гористите сенки на долчинката.
ГЛАВА 37
ПРАТЕНИК
Алис не бе стигнала далеч, когато започна силно да трепери — междинното състояние, през което природата нормализира нервите на човек след силно и истерично напрежение.
Въздухът бе мек и спокоен, а леката сивота на утрото вече променяше мрака в особен сумрак.
— Скоро ще се оправите, скъпа — каза старата жена необичайно благо. — Не може да стане нищо по- лошо от онова, което вече се е случило. Като се върнем, ще ви приготвя чаша чай.
Под големите стари дървета до обраслата с бръшлян стена, ограждаща двора имаше каменна пейка, на която старата Милдред настани Алис.
— Така, така, починете си малко, отдъхнете си. Хм, сега пък плач — добре, поплачете си, щом искате. Ако е станало, каквото подозирам, по-добре благодарете на Бога, вместо да плачете.
Алис продължи да се тресе от конвулсивни ридания, като от време на време мяташе див поглед към портата на двора и стискаше ръката на старата жена. След няколко минути пристъпът отмина и тя продължи да плаче тихичко.
— Значи вие извикахте, така ли, госпожо? Нещо ви уплаши ли?
— Аз… почакай малко и ще ви разкажа… Беше ужасно… ужасно…
— Няма от какво да се боите тук, госпожо, нали съм с вас, а и вече се съмва. Освен това мога да се досетя какво е станало. Видели сте онази жена, нали? Старата кримка, госпожо… Е, гледката наистина може да уплаши всеки… Прилича на призрак… бяло лице, сляпа, същински дявол.
— Коя е тя? Как е дошла? Опита се да ме убие. О, госпожо Тарнли, толкова съм уплашена! — възкликна Алис и отново се разплака.
— Опита се да ви убие ли? Много се радвам, много се радвам, защото така ще се отървем от неприятностите, госпожо. Гледай ти! Наистина ли вдигна ръка срещу вас?
— О, да, госпожо Тарнли, беше ужасно! Спасих се по чудо. Не знам как, само Божията милост — отвърна Алис, притисната към госпожа Тарнли и разтреперана.
— О, момичето наистина е уплашено. Доста ви е минало през главата тази нощ, господарке, няма да я забравите. Младите хора обичат удоволствието, живота и самите себе си твърде силно, че да тормозят главите си с мисли за смъртта и за Страшния съд, ако Бог в милостта си не ги събуди от съня и от греховете им. „Стани, ти, който спиш“, така казва Библията и призовава силно пияния посред тъмна доба и докато домът му гори, така казва пасторът. Той е добър човек, макар че съм виждала и по-добри от него някога от амвона в Каруел. Така че всичко е за хубаво и вместо да плачете, трябва да прославяте Бог, задето ви е събудил от съня на тялото и ви е накарал да се замислите за Него и да се видите, каквато сте наистина, а не според ласкателствата на съпруга ви и собствената ви суета. Извинете ме, обаче истината си е истина, а Божията истина е над всички. А кой ще ви я каже, ако онези, които можете да чуете, не си отварят устата, а господарят Чарлс не престава да си блъска главата над проблема.
— Той е толкова благороден и винаги е бил моят ангел хранител. О, госпожо Тарнли, тази нощ щях да загина, ако не беше той. Той е най-добрият ми приятел, толкова е щедър и благороден.
— Е, това е хубаво — студено отвърна госпожа Тарнли. — Но според мен нещо трябва да се направи с онази дива котка там. Желязото трябва да се кове, докато е горещо, а пък нея няма да я укротят лесно — сигурно ще си тръгне, когато всичко приключи и напълни джобовете си с пари. Това е грях, след като толкова много честни души са в нужда, така че май ще е най-добре да взема всичко в ръцете си и да я прогоня, както тя иска да прогони по-свестни жени от нея.
