— Тя е луда, нали, госпожо Тарнли? — попита Алис.
— А след като е луда, мястото й е в лудницата, а ако не е, дали ще се намери достатъчно високо бесило за нея, опасна никаквица такава! Защото така или иначе, дяволът се е вселил в нея и колкото no-скоро я настигне наказанието и легне в ковчега, толкова по-бързо ще преборим дявола и свестните хора ще си отдъхнат.
— Щом е луда, това обяснява всичко. Имам чувството, че никога няма да мога да вляза отново в къщата. О, госпожо Тарнли, не ме оставяйте сама. Небеса, какво е това?
Не беше нищо особено — госпожа Тарнли се бе изправила, защото вратата към двора се бе отворила, някой бе излязъл и се оглеждаше.
Беше момичето Лили Доджър, което стоеше и се оглеждаше наоколо под короните на високите дървета.
— Нищо, госпожо, само детето… Лили Доджър. Доволна съм, че стана така, защото сега ще я накарам тихичко да дойде. Ей, Лили, глупачке, ела насам… виждаш ли ме?
Момичето затвори вратата зад гърба си и се приближи с ококорени очи и със сериозно изражение. Беше се стреснала и събудила от шумовете, изпълнили къщата, беше навлякла дрехите си и след като бе мярнала фигурата на госпожа Тарнли да минава покрай прозореца, я бе последвала.
Госпожа Тарнли направи няколко крачки към нея, повика момичето с пръст и то се приближи.
— Трябва да отидеш в Кресли Комън, момиче, в Уикфорд. Знаеш ли къде е Уикфорд?
— Да, госпожо, знам.
— Трябва да отидеш там през селото и да повикаш господин Марк Тофам. Нали знаеш къде е къщата на Марк Тофам със зелената врата, в края на моста?
— Да, госпожо Тарнли, знам я.
— Кажи, че трябва да дойде тук в Грейндж… заради убийство, добре запомни… А после иди при господин Родни от другата страна на реката, господаря Родни от Райдел. Нали знаеш къде е къщата му?
— Да, госпожо — отвърна момичето, очите му се разшириха още повече, а по лицето му се изписа смайване.
— Ще кажеш на господин Родни, че тук се случва нещо лошо, че за малко не е било извършено убийство, че си казала на полицая Марк Тофам и че се надяваме той да дойде лично, за да оформи документите и да изпрати затворника, където му е мястото. Тук сме почти само жени, затова се налага Том Клинтън да пази престъпницата, нали разбираш, а също да пази и нас, защото няма кой да ни закриля. А сега тичай момиче, вържи си бонето и дим да те няма. Иди там възможно най-бързо и не бързай да се връщаш, понеже те сигурно ще те докарат, надали ще дойдат пеша. В Райдел сигурно ще ти предложат закуска, ама ако не го направят, ето ти два пенса да си купиш малко хляб в града. Ясно ли е?
— Да, госпожо.
— Нали няма да сбъркаш нещо?
— Не, госпожо.
— Тогава направи, каквото ти казах. Тръгвай — отпрати я госпожа Тарнли с властен жест.
Със свито от страх сърце, защото не знаеше още какви опасности я дебнат, Лили Доджър изтича в двора, за да вземе бонето си, и надникна през прозореца на кухнята, но на бледата сивкава светлина не видя нищо друго освен предмети.
Колебливо повдигна резето с пръст и се вмъкна в познатия проход, сякаш изследваше обитавана от призраци къща. Беше треперила от страх в леглото си, когато пронизителни и далечни писъци от ужас бяха проникнали през коридорите и стените в нейната спалня. От време на време си казваше „Бог да ни е на помощ!“ и се ослушваше, смразена от странно усещане за надвиснала опасност, свързано във въображението й с непознатата, посетила стаята й и прогонила спокойния й сън. Скочи от леглото, навлече паникьосано дрехите си, прекръсти се, закопча се и завърза връзките, ослуша се и отново се прекръсти. Когато видя госпожа Тарнли да минава покрай прозореца, придружена от още някой, когото тогава не разпозна, и боейки се повече от това да остане сама в опустялата къща, отколкото от гнева на госпожа Тарнли, тя последва суровата си закрилница.
Сега, когато прекосяваше кухнята на пръсти, стиснала в ръка сламеното си боне, тя изведнъж чу гневни викове и до нея през отварящите се и затварящи се врати стигнаха думи, които увеличиха ужаса й и подсилиха любопитството й.
Побърза да излезе от къщата, мина покрай господарката си и Милдред Тарнли, връзвайки бонето си под брадичката, и подчинявайки се на нетърпеливото нареждане на госпожа Тарнли: „Тичай момиче! Размърдай се!“, тръгна с бърза крачка, с която не след дълго щеше да прекоси Кресли Комън.
Старата Милдред успокоено забеляза това. Знаеше, че девойката с широки рамене и с кафяви очи е проницателен и прецизен пратеник и след като стана свидетел на опасното усложняване на положението, тя се зарадва, задето съдбата им бе предоставила толкова кратък и бърз начин да се спасят от жената, смутила спокойствието им.
— Елате, госпожо, че тук ще настинете ужасно. Вече всичко е утихнало, а аз ще се погрижа в кухнята да сме на сигурно място. Освен това господин Чарлс е в къщата, Том Клинтън е горе и всички са в безопасност. Пък и кой дава и пет пари за сляпата дива котка? Не и аз, със сигурност. Старата Милдред Тарнли няма да й позволи да върши глупости в собствената й кухня, след като мога да я думна с ръжена по главата. Някаква си дърта сляпа вещица! Колкото и да съм стара, мога да се справя с шест като нея и да ги катурна на земята една след друга. Вие не се измъчвайте от това, госпожо, ще залостя вратите към прохода и към килера, дори ще ги заключа, ако речете. Ще накарам старата Дулчибела да остане с вас и ще видите, че е по-малко вероятно да видите този звяр в кухнята, отколкото тук. Ето я и госпожица Крейн, наднича от прозореца си — каза тя и посочи към Дулчибела. Ехо, госпожице Крейн, слезте долу да постоите с господарката си!
— Слава богу! Тя там ли е? — възкликна старта жена.
— Слезте долу, госпожо, моля ви. Тя е съвсем добре и ще се радва да ви види.
Главата на старата Дулчибела тутакси изчезна от прозореца.
— Ей, сега ще слезе, госпожо, а когато дойде — защото не искате да оставате сама, — аз ще отида да залостя здраво вратите на кухнята.
— И добре я претърсете, госпожо Тарнли, кухнята и вътрешната стаичка, за да сме сигурни, че никой не се е скрил там, нали? Моля ви, направете го, нали мога да разчитам на вас?
— Уверявам ви, че там няма никой.
— Въпреки това проверете, моля ви — възкликна Алис.
— Добре, госпожо, само се успокойте. Няма защо да се страхувате, няма да й оставя никакъв шанс, а и съвсем скоро ще я отведат на сигурно място, ще я пъхнат в килията. А вие не се плашете напразно, бъдете спокойна, защото няма от какво да се страхувате, а ако се измъчвате за нищо, ще се съсипете, така да знаете.
Докато тя говореше, се появи старата Дулчибела с много загрижено изражение, заклатушка се към младата си господарка и от време на време вдигаше ръце и очи към небето, докато се приближаваше. Когато пристигна, направи тържествен благодарствен жест и каза:
— О, дете мое, дете мое, слава на Бога, че си добре. За малко да припадна, когато влязох в стаята ти преди малко и сварих всичко с главата надолу и изпоцапано, а в стената бе отворена нова врата. Направо не знаех къде се намирам… На пода имаше облян в кръв човек и до него на пода лежеше голям нож със зелена дръжка… Бог да ни е на помощ! А острието беше изкривено и окървавено. Никога не съм била толкова уплашена. Имах чувството, че ще припадна, не знаех какво да очаквам и направо щях да се строполя на пода от страх. Скъпото ми дете, безценното ми, Бог да те пази! Ето те тук боса и полуоблечена. Трябва да влезеш вътре скъпа, ще умреш от студ.
— Почти нищо не си спомням, Дулчибела, само едно… О, толкова съм уплашена!
— Влез вътре, скъпа ще умреш, ако стоиш тук без дрехи. Какво се случи, скъпа, кого видя?
— Една жена, страховита сляпа жена, която влезе през новата врата. Никога преди не съм я виждала.
— О, скъпа! О, скъпа госпожице Алис! Не мога да повярвам. Благодаря на Бога, че в края на краищата сте добре. Значи нея съм чула да пищи толкова силно… и онези отвратителни думи, които не съм чувала друг път да изрича устата на жена. Бог да ни е на помощ!
