Равелак замлъкна отново.
Дюбоа постави бавно стъклото в джоба си, поклати раздразнен глава и се обърна към вратата.
— По дяволите! — измърмори престъпникът след него. — Няма какво да се прави… Луд или екзекутиран!… Дай шишето насам!
Дюбоа се върна веднага. Извади отново шишенцето, отвори го и го подаде на Равелак. Той спря погледа си за момент на синята течност в стъклото и после го поднесе към устата си.
— Изпий го бързо! — подкани го лекарят.
. Равелак посегна да го изпие, когато изведнъж се сепна и хвърли към доктора остър поглед.
— Искаш да ме отровиш, хитрецо — процеди той, — сега разбрах плана ви! Помпадура и черният майор си въобразяват, че ще се отърват лесно по този начин от мен, като затворят завинаги устата на един опасен свидетел. Но нека знаят, че Равелак е много по-хитър, отколкото го мислят, за да се поддаде на такава уловка. Вземи си шишето. Няма да го изпия!
— Не!? — пошепна Дюбоа, без да мигне. — Добре.
Това спокойствие направи впечатление на престъпника. С едно бързо движение той поднесе шишето до устните си и го изпразни.
— Постъпи много разумно — отбеляза невъзмутимо доктор Дюбоа, вземайки шишето обратно. — Ще видиш, че не си излъган.
— Надявам се — отвърна Равелак с прегракнал глас. — А сега каквото ще да става.
Лекарят извади сребърна кутийка от джоба си, отвори я и взе от нея една таблетка.
— Вземи тази таблетка в устата си и я остави да се стопи бавно — нареди той на затворника. — Трябва да се неутрализира миризмата на лекарството, което ти дадох, защото колегите имат остро обоняние и биха могли да отгатнат причината за внезапното ти полудяване.
Дюбоа го успокои още веднъж и напусна килията. Пред вратата го очакваше пазачът.
— Е, господин докторе — запита той, — нали този човек е с напълно здрав разум?
— Все още — отговори Дюбоа, — но се опасявам, че в скоро време ще го загуби. Констатирах начало на лудост и ще отида при директора на затвора да му обърна внимание да бъде по-внимателен и да надзирава по-отблизо Равелак.
Дюбоа се отдалечи към кабинета на директора.
В течение на следващите часове Равелак не почувства никакъв ефект от опасното лекарство. Напротив, чувстваше се добре — здрав, почти весел. На разсъмване яде с голям апетит, после подкара една песен. Внезапно, обаче, се почувства уморен и се простря на сламеника.
— Добрият доктор — каза си той, — сигурно ми е дал слабо лекарство. Той не познава силната ми природа…
Заспа, прозявайки се. Но сънят му не беше никак спокоен. Сънуваше, че плава сред морето върху дъска и слънцето пали темето му. Или се виждаше влачен към гилотината и чувстваше острието на ножа върху врата си. Спа само час и внезапно се пробуди. Надигна се с мъка, потърка очите си и се огледа учуден наоколо.
Би се заклел, че не е в затвора… Намираше се в бедната стаичка, където живееше с майка си. А самият той не беше вече осъденият на смърт убиец на жени Равелак. Беше момчето Равелак, което прилежно помагаше на майка си, една бедна шивачка.
Той носеше готовата работа в магазина, носеше нова работа за следващата седмица, събираше парите и ги донасяше непобутнати на майка си. Да, до дванадесетгодишна възраст той беше честно момче. Но в същия двор с тях живееха родителите на Паулина — дългата Паулина, както я наричаха. Тя беше слабо русо момиче, което току-що бе навършило четиринадесет години. Денят, в който по католически обичай Паулина отиде за първи път да се причести, малкият Равелак я срещна на прага. Видя я в бели дрехи с голи ръце и не се знае защо му се прииска да я погъделичка под мишницата. Русата Паулина се засмя:
— Грозен си, вярно, грозен като маймуна, но си събудено момче…
Оттогава станаха приятели. Паулина работеше в една пералня, но вечер, когато се връщаше вкъщи, често биваше с Равелак, било на тавана, било в мазето. Там си разправяха един другиму, колко е весел животът в Париж и какво би могло да се прави с пари!
— Ако поискаш, ще имаш пари — каза Паулина един ден на Равелак. — Не донасяш ли всяка седмица по дванадесет — четиринадесет франка на майка си?
— Да, но това са нейни пари.
— Какво от това! Майка ти сигурно има икономисани.
— Да, има сто и тридесет франка под часовника на скрина.
— Сто и тридесет франка! Че какво ще прави старата с тези пари? Знаеш ли какво, маймунке? Бихме могли спокойно да прекараме една весела седмица, ако вземеш тези сто и тридесет франка изпод часовника, а покрай тях и парите от идната седмица. Ще можем да си поиграем на мъж и жена, ще се разходим с файтон, ще отидем на театър и ще обядваме в ресторант.
Русата Паулина беше добила голямо влияние над малкия Равелак. Следващата събота вдовицата Равелак напразно очакваше своя син. Родителите на Паулина също ругаеха и кълняха, защото и тяхното момиче не се върна вече вкъщи. Обаче не беше изчезнало само момичето. Вдовицата Равелак откри, че покрай парите от събота бяха изчезнали и икономиите й от толкова горчив труд.
Между това децата прекарваха чудесно. След една седмица откраднатите пари бяха изхарчени до сантим. Чудноватата двойка, която се представяше за брат и сестра от Марсилия, беше изхвърлена от хотела, където се бе приютила. Сега спяха вече в Булонския лес на благоуханната трева. Спяха наистина добре, но гладуваха.
— Вече трябва да крадем — разсъди русата Паулина.
Казваше „ние“, но оставяше Равелак сам да оперира. И Равелак крадеше.
Вечер, когато се срещаше с Паулина, й даваше всичко, което прибереше, но, чудна работа, докато той не можеше да задигне друго, освен неща от пазара или кошовете, Паулина всяка вечер показваше пет или шест франка, за които казваше, че не ги е откраднала.
Една вечер госпожицата не дойде на срещата. След две седмици Равелак я видя във файтон заедно с плешив господин. Носеше хубаво лятно облекло и сламена шапка с цветя…
Когато престъпникът стигна в спомените си дотук, започна да плаче горчиво. Равелак ревеше обхванат от такова странно отчаяние, че му идеше да си разбие главата в стената. Ах! Паулина!… Срещнал я беше още веднъж след дълги години. Тая среща беше бурна. Междувременно той бе вече преминал през цялата школа на престъпленията. Завладян и от разцъфтялата му страст, три жени вече бяха станали негови жертви.
Тогава, една вечер, минавайки по улица „Фигаро“, среща богато облечена дама. Тя се взря в него и възкликна:
— Ти ли си, наистина, маймуно?
Беше Паулина. Не го остави на мира. Трябваше да отиде у дома й. На втория ден жената беше намерена убита в леглото й. По шията й имаше следи от десет човешки пръста. Беше удушена.
— Умряла, при упражнение на професията си — казваха тъжно полицейските служители в дисекционната зала, прибирайки трупа й…
…Пазачът до вратата дочу дълъг рев. Влезе в килията и завари затворника да се гърчи и търкаля по пода. Оковите му дрънчаха злокобно. С накъсани, понякога нечленоразделни думи той оплакваше миналия си живот. Доктор Дюбоа беше повикан веднага. Той нареди да се махнат веригите на затворника. В подобно състояние не можеше да става и дума за бягство. Заръча само проформа едно безполезно лекарство и напусна затвора. Изкачвайки стълбите, се усмихна доволен от резултата на своето лекарство.
Умственото сътресение на Равелак премина бързо в друг стадий… Сега беше сякаш силно пиян, изпаднал в делириум.
— Махнете тая гадина от мене! — викаше той с прегракнал глас, свивайки се в един кът на килията. — Милиони гадини лазят по мене и се завират под кожата…
Каква мръсотия е в тая къща. Залейте я с вода, нека потъне!… Ах, бързо, сега един паяк, още един… десет… петдесет…. сто… хиляди… една вълчица се хвърля отгоре ми…не, една мечка… ах! Хванете я… хванете слона! Лази ми по краката, ще ги строши! Помощ, загубен съм.
Ревейки колкото му глас държи, той се хвърляше по пода. Устните му се покриха с бяла пяна. Равелак
