третата. Той полегна върху купчината си от сухи листа и трева и заспа въпреки приглушения шум от гласовете на мъжете и движението на телата около него.
Стори му се, че току-що беше затворил очи, когато Спрус докосна рамото му. Изправи се мигновено на крака, прозя се и се протегна. Другите всички бяха будни. След няколко минути започна да се оформя и първият облак. След десет минути цялото небе притъмня. Първата мълния за нощта раздра мрака и отразен от планинския склон до ушите им долетя грохотът на гръмотевицата.
Втора мълния удари наблизо. В блясъка й Бъртън зърна, че стражите се бяха сгушили под издадените покриви на бойниците по ъглите на стената. Бяха се увили с халати срещу студа и вятъра.
Бъртън пропълзя в съседната барака. Таргоф стоеше изправен до входа. Бъртън се изправи и запита:
— В сила ли е още планът?
— Знаеш много добре — каза Таргоф. Мълния освети гневното му лице. — Проклет Юда!
Той пристъпи напред, а след него още дузина. Бъртън не се колеба и за секунда; хвърли се напред. Но в същия миг долови странен звук. Мигновено се извъртя към вратата и надзърна навън. Следващата мълния изтръгна от мрака гледката на един страж захлупил лице в калта.
Таргоф отпусна юмруци като видя, че Бъртън му обърна гръб.
— Какво става, Бъртън? — запита той.
— Почакай — отвърна англичанинът.
Знаеше толкова, колкото и израелецът, но всяко непредвидено събитие можеше да им се окаже от полза.
При следващата мълния зърнаха приведената квадратна фигура на Кац върху дървената пътека по стената. Размахваше голяма каменна брадва срещу стражите, които се бяха скупчили в ъгъла образуван от двете съседни стени. Друга мълния. Стражите са проснати на пътеката. Мрак. При следващия блясък още един страж е заровил глава в калта, а останалите двама бягат панически по пътеката.
Поредната мълния им показа, че другите стражи вече се бяха ориентирали какво става. Тичаха по пътеките към него и гневно размахваха копия.
Кац ги игнорира, плъзна дълга бамбукова стълба в кладенеца и след нея хвърли наръч бамбукови копия. При поредния блясък го видяха да напредва към най-близките стражи.
Бъртън сграбчи едно копие и затича по стълбата. Израелците го последваха. Битката беше кратка и безпощадна. Оставаха само тия в стражевите кули по ъглите. Отнесоха стълбата в другия край на кладенеца и я спуснаха до вратата. За две минути мъжете се прехвърлиха от другата страна и отвориха вратата. Бъртън успя за пръв път да размени няколко думи с Кац.
— Мислех, че ни предаде.
— Кац не предава никога — изрече с укор той. — Знаеш, че те обичам, Бъртън-нак. Ти си приятел, моят вожд. Престорих, че ставам на тяхна страна, за да мога да ги излъжа. Не знам защо не го направи и ти. Ти не си глупав.
— Разбира се, че и ти не си — каза Бъртън. — Просто не можех да убия онези роби.
Мълния придружи повдигането на раменете на Кац.
— Това не ме тревожи — каза той. — Аз не ги познавах. А и чу какво каза Гьоринг. Те бяха обречени.
— Добре, че реши да ни помогнеш тази нощ — каза Бъртън.
Едва ли беше момент за водене на разговори на хуманна тема.
— Много подходяща нощ — каза Кац. — Голяма битка се води. Тулий и Гьоринг са много пияни и се сбиват. Бият се; техните хора се бият. Докато се трепят едни други, нахлуват онези кафяви хора от другата страна на Реката… как им казвате?… Онондагас, точно така. Лодките им пристигат точно преди да почне дъждът. Идват да отвличат роби. Или просто да убиват. И аз си мисля, сега моментът да освободя Бъртън- нак.
Дъждът спря така внезапно, както беше почнал. Бъртън долови крясъците и писъците долитащи от далечината, от брега на Реката. Барабаните гърмяха по цялото дължина на Реката в долината и от двата бряга. Той се обърна към Таргоф:
— Можем да побегнем, и вероятно ще успеем лесно, или пък да нападнем.
— Ще изтребя зверовете които ни поробиха — каза Таргоф. — Наблизо има още затвори. Изпратих хора да им отворят вратите. Останалите са много далеч, не можем да се доберем бързо до тях; разположили са ги на половин миля един от друг.
Успяха да завладеят блокхауса, където почиваха свободните от наряд стражи. Робите се въоръжиха и напреднаха към мястото на битката. Групата на Бъртън беше на десния фланг. Още не бяха изминали и половин миля, а земята вече беше покрита с трупове и ранени, бели и кафяви.
Беше избухнал пожар въпреки тежкия дъжд. Разгарящите му се пламъци хвърляха силна светлина и видяха, че гореше дългата сграда. Гъста маса от биещи се тела го обкръжаваше. Бегълците напредваха по равнината. Внезапно една от отбранителните линии се пропука и защитниците побягнаха към тях, преследвани от индианците с победоносни викове.
— Ето го и Гьоринг — каза Фрайгейт. — Тоя път шкембето ще му изяде главата.
Той посочи с ръка и Бъртън видя дебелия германец отчаяно да размахва ръце и крака след хората си, но все повече и повече изоставаше от тях.
— Не ми се ще да го оставяме на индианците — каза Бъртън. — Той се полага на Алиса.
Дългокраката фигура на Кампбел бягаше най-отпред и Бъртън запрати копието си в него. На шотландеца копието сигурно му се беше сторило като изскочило от нищото. Опита се да го избегне, но беше късно. Кремъчният наконечник се заби между рамото и ребрата му и той се строполи на земята. Опита се след миг да се изправи, но ритникът на Бъртън го изпревари.
Очите на Кампбел се извъртяха; кръв протече от устата му. Посочи с усилие към друга рана, зейнала от другата му страна точно под ребрата.
— Ти… вашата жена… Уилфреда… ми го направи — изрече с усилие той. — Но аз я убих, кучката…
Бъртън поиска да го запита къде е Алиса, но Кац го изпревари, като стовари боздугана си върху главата му крещейки неразбрано на родния си език. Бъртън вдигна копието си и затича след Кац.
— Не пипай Гьоринг! — изкрещя му той. — Той е мой!
Кац не можа да го чуе, защото вече се биеше с двама Онондагас. Бъртън зърна Алиса тъкмо когато притичваше край него. Пресегна си и я сграбчи, като я завъртя към себе си. Тя изпищя и се опита да се изтръгне. Бъртън й изкрещя; тя изведнъж го позна и рухна в ръцете му, като се разрева. Бъртън се опита да я успокои, но се безпокоеше, че Гьоринг може да избяга. Той я пусна и се затича към германеца, като запрати копието си. Върхът му обели кожата на главата на Гьоринг; той изпищя, спря и се обърна, като затърси копието, но Бъртън връхлетя отгоре му. Стовариха се на земята и се затъркаляха вкопчени един в друг, като всеки се мъчеше да докопа гушата на другия.
Нещо го удари по главата; замаян, той отслаби хватката си. Гьоринг го отблъсна и се хвърли към копието. Сграбчи го, изправи се и пристъпи към проснатия Бъртън. Бъртън се опита да се изправи, но краката сякаш се бяха превърнали в памук и всичко около него се люлееше. Гьоринг внезапно залитна когато Алиса го подкоси отзад, и падна напред. Бъртън направи още едно усилие, откри, че вече може да стъпва малко по-стабилно и отново се хвърли върху Гьоринг. Гьоринг се вкопчи в гърлото му и двамата отново се затъркаляха по земята. Изведнъж нещо ожули до кръв рамото на Бъртън и върхът на нечие копие се заби в гърлото на Гьоринг.
Бъртън се изправи, издърпа копието и го заби в шкембето на Гьоринг. Гьоринг се опита да се изправи и седне, но падна и умря. Алиса рухна на земята и заплака.
На разсъмване битката беше към края си. Робите се бяха освободили от всички затвори. Войниците на Гьоринг и Тулий се топяха между притисналите ги Онондагас и бившите вече пленници роби като зърно между воденични камъни. Индианците, които вероятно бяха организирали атаката за да заграбят още пленници и граалите им, започнаха да се оттеглят. Наскачаха в еднодръвките си и канутата и загребаха към отсрещния бряг. Никой не изрази желание да ги преследва.
17
