тела се записват и отново се унищожават. След което записите биват възпроизвеждани отново, този път от устройства, поместени под земята. Преобразувателите на енергия в материя, които вероятно черпят енергия от разтопеното ядро на планетата, ни възкресяват на повърхността, в близост до някой каменен олтар. Не знам защо не го правят на същото място, където сме загинали. Но не знам също така и защо всичките ни косми са остригани или оскубани, или защо на мъжете не им растат бради и мустаци или защо мъжете са обрязани и защо жените възкръсват девствени. Или защо въобще възкръсваме. Каква е целта им? Този, който ни е пренесъл тук, не иска да се покаже и да ни обясни постъпката си.
— Работата е там — каза Фрайгейт, — работата е там, че ние не сме същите хора, които сме били на Земята. Аз умрях. Бъртън умря. Вие умряхте, Херман Гьоринг. Всички умряха. И ние не можем да оживеем.
Гьоринг засмука шумно лулата си, изгледа Фрайгейт, и после каза:
— Защо да не можем? Аз не съм ли жив? Или вие го отричате?
— Да! Отричам го — в известен смисъл. Вие сте жив. Но не сте онзи Херман Гьоринг, роден на 12 януари в мариенбадския санаториум в Розенхайм, Бавария. Вие не сте онзи Херман Гьоринг, чийто кръстник е бил доктор Херман Епенщайн, евреин, приел християнството. Вие не сте онзи Гьоринг, наследил фон Рихтхофен след смъртта му и продължил да води ескадрилите му срещу съюзниците дори и след края на войната. Вие не сте Райхсмаршалът на Германия по времето на Хитлер, нито беглеца арестуван от лейтенант Джеръм Н. Шапиро. Епенщайн и Шапиро, а? И вие не сте онзи Херман Гьоринг, който се самоуби, като глътна калиев цианид по време на процеса срещу него за престъпления срещу човечеството!
Гьоринг натъпка лулата си с тютюн и каза меко:
— Изглежда знаете доста за мен. Това ме ласкае. Поне не съм забравен.
— Определено не сте - каза Фрайгейт. — Вие имахте репутацията на зловещ клоун, на пораженец, и на блюдолизник.
Бъртън беше силно изненадан. Не беше и предполагал, че момъкът ще намери толкова смелост в себе си да се изправи срещу човек, от когото зависеха живота и смъртта му. Може би желаеше и предизвикваше смъртта.
А може би залагаше на любопитството на Гьоринг.
— Разяснете ми какво имате предвид — каза Гьоринг. — Не говоря за репутацията ми. Всяка изключителна личност трябва да е готова всеки миг, че безмозъчната тълпа ще я отхвърли или разбере погрешно. Обяснете ми защо не съм същия човек.
Фрайгейт леко се усмихна и каза:
— Вие сте продуктът, хибридът на запис и преобразувател на енергията в материя. Вие сте били създаден с всичките спомени на мъртвия Херман Гьоринг, като всяка клетка от тялото ви е била копирана! Вие притежавате всичко, което е имал и той. И затова си мислите, че сте Гьоринг. Но не сте! Вие сте копие, и това е всичко! Първоначалният Херман Гьоринг се е превърнал в молекули, разнесени в почвата, по въздуха и оттам в растенията и обратно в плътта на животните и хората и оттам наново като екскремент, и така нататък!
А вие, който сте тук пред мен, сте толкова истински, колкото е истински гласът, записан на диск или магнитофонна лента, вибрации, напуснали гърлото на даден човек и записани и преобразувани от електронно устройство, което после ги възпроизвежда.
Бъртън схвана аналогията; той беше виждал грамофона на Едисън в Париж през 1888 година. Направо настръхна от уверенията на Фрайгейт.
Широкоотворените очи и почервенялото лице на Гьоринг сочеха, че и той се беше почувствувал оскърбен до дъното на душата си. Той запита, заеквайки:
— И защо им е притрябвало на тези същества да се занимават с копия?
Фрайгейт повдигна рамене и отговори:
— Не знам.
Гьоринг се надигна от стола си и размаха бясно мундщука на лулата си под носа на Фрайгейт.
— Лъжеш! — изкрещя той на немски. — Лъжеш, мръсно куче!
Фрайгейт се сви, сякаш очакваше отново да го блъснат по бъбреците с дръжката на копие, но изрече:
— Не лъжа. Разбира се, не ви задължавам да ми вярвате. Не мога да докажа нищо. Но ви разбирам добре как се чувствувате. Аз знам, че съм Питър Джейръс Фрайгейт, роден 1918 година, умрял 2008 година от новата ера. Но логиката ми казва, че аз съм само същество, притежаващо спомените на онзи Фрайгейт, който никога не ще възкръсне от мъртвите. В известен смисъл съм син на оня Фрайгейт, умрял завинаги. Не плът от плътта му, не кръв от кръвта му, но разум от разума му. Аз не съм човекът, роден от жена в онзи несъществуващ вече свят на Земята. Аз съм извънбрачното дете на науката и една машина. Освен ако…
— Да? Освен ако какво?
— Освен ако няма някое същество, прикрепено към човешкото тяло, същество, което всъщност е самият човек. Имам предвид, че то съдържа всичко онова, което представлява личността, и когато тялото бъде разрушено, това същество продължава да съществува. Така че ако тялото бъде възстановено, това същество, съхранявайки същността на личността, може отново да бъде прикрепено към тялото. Съдържайки всичко, което е съдържало и предишното тяло. Така че първоначалната личност отново е жива, а не някакво копие.
— За Бога, Пит! — извика Бъртън. — Да нямаш предвид душата?
Фрайгейт кимна и каза:
— Нещо подобно на душата. Това, за което неграмотните имат смътна представа и му казват душа.
Гьоринг се изсмя гръмогласно. Бъртън беше готов и той да се изсмее, но не искаше да подкрепя да никаква цена Гьоринг.
След малко Гьоринг се успокои и каза:
— Дори и тук, в един свят, резултат на чистата наука, любителите на свръхестественото не ги свърта на едно място. Е, стига вече за това. Да се върнем на по-практичните и наложителни неща. Я ми кажете, променихте ли си решението? Готови ли сте да се присъедините към мен?
Бъртън го изгледа злобно и каза:
— Не мога да изпълнявам заповедите на човек, насилник на жени; плюс това уважавам израелците. Предпочитам да съм роб с тях, отколкото свободен с вас.
Лицето на Гьоринг се втвърди и той изрече грубо:
— Много добре. Така и предполагах. Макар че се бях надявал… имам неприятности с римлянина в последно време. Ако той надделее, тогава ще видите колко съм бил милостив към вас, пленниците. Вие не го познавате. Ако не бях аз, всяка вечер по един от вас щеше да се гърчи над огъня за наслаждение на очите му.
Към обяд ги закараха на работните им места на хълмовете. Нито единият, нито другият имаха възможност да говорят с Таргоф или с някой от другите роби; бяха ги отделили в друга група. Не посмяха открито да го повикат, защото щяха да ги накажат жестоко.
Вечерта, след като се върнаха в бараките, Бъртън разказа на останалите какво се беше случило при Гьоринг.
— Най-вероятно Таргоф няма да ми повярва и думичка. Той си мисли, че сме шпиони. Но дори и да не е съвсем сигурен, пак няма да поеме рискове. Така че ни чакат неприятности. Много лошо, че се случи така. Трябва да изместим плана за бягство тази вечер.
Нощта течеше без усложнения. Израелците избягваха Бъртън и Фрайгейт всеки път щом се опитваха да ги заговорят. Звездите изгряха и кладенецът се обля в ярка светлина, не по-слаба от пълнолуние на Земята.
Затворниците останаха в бараките си и разговаряха тихо с долепени глави. Не можеха да заспят въпреки смъртната си умора. Стражите трябва да бяха усетили глухото напрежение, макар че не можеха да видят или чуят мъжете в колибите. Крачеха напред и назад по бойниците, спираха се на разговор едни с други, и се вглеждаха надолу в оградената площ под светлината на звездите и насмолените факли.
— Докато не завали, Таргоф няма да предприеме нищо — каза Бъртън.
Издаде заповеди. Фрайгейт трябваше да поеме първа смяна на поста; Робърт Спрус втората, а Бъртън
