отвори своя граал и стражите им отнеха тютюна, алкохола и половината храна.
Фрайгейт имаше дълбоки порезни рани по главата и раменете си, които се нуждаеха от хирург, макар че кръвотечението беше спряло. Цветът на лицето му се беше подобрил, макар че изпитваше силни болки в гърба и бъбреците си.
— И така, вече сме роби — каза Фрайгейт. — Ти имаш доста пространни разсъждения на тема робството, Дик. Какво ще кажеш за това сега?
— Онова беше ориенталско робство — каза Бъртън. — Докато при това тук робът няма никакъв шанс да възвърне свободата си. Нито може да съществува някакво друго чувство освен омразата между роба и господаря. В Ориента ситуацията беше по-различна. Разбира се, като при всяка човешка институция и тя си имаше своите недостатъци.
— Непоправим си — каза Фрайгейт. — Не си ли забелязал, че повече от половината роби са евреи? Голяма част от тях са бивши жители на Израел от края на двайсетия век. Онова момиче там ми разказа, че Гьоринг използувал антисемитизма, за да успее да наложи граалното робство. Разбира се, че той си е съществувал в някаква задрямала форма и преди това, защото не би могъл да възникне от нищото. И след като вече укрепил добре властта си с Тулий, поробил и множество от бившите си поддръжници.
— Цялата работа е дяволска с това, че той, относително казано, не е истински антисемит. Самият той лично се е застъпвал пред Химлер и другите за редица евреи. Но той е нещо още по-лошо и от искрения антисемит. Той е опортюнист. В Германия съществуваше много силна антисемитска вълна; и ако искаш да направиш кариера, си длъжен да я възседнеш. Така че Гьоринг я възседна, точно както направи и тук. Антисемитите като Гьобелс или Франк вярваха искрено в принципите, които изповядваха. Вярно, антихуманни и нечовешки, но все пак принципи. Докато нашият едър шишко Гьоринг не даваше и пет пет пари за евреите. Те го интересуваха само дотолкова, доколкото можеше да се възползва от тях.
— Всичко това е много добре, но какво общо имам аз с това? О, ясно! Погледът ти говори повече от думите ти! Вече си готов да ми изнесеш и лекция по въпроса.
— Дик, възхищавам се от теб както от никой друг. Обичам те така, както един мъж може да обича друг. Щастлив съм да бъда до теб, както би бил щастлив и Плутарх, ако се озовеше в компанията на Тезей или Алкивиад. Но аз не съм сляп. Познавам слабостите ти, които не са малко, и ме боли за тях.
— Та коя от тях се проявява сега?
— Онази книга. Евреинът, циганинът и ислямът. Как си могъл да я напишеш? Документ на омразата, изпълнен с кръвожадни небивалици, народни приказки, суеверия! Ритуални убийства, Господи!
— Още не ми беше изстинал гневът от неправдите, които бях претърпял в Дамаск. Да те изхвърлят от собственото ти консулство, заради гнусните лъжи на враговете ти, сред които…
— Това не извинява лъжите ти за цяла група от хора — каза Фрайгейт.
— Лъжи! Писах само истината!
— Може да си мислил, че това е истина. Но аз идвам от епохата, където определено се знае, че всичко това е било лъжа. А и едва ли е имало нормален човек по твое време, който да е повярвал на измислиците ти.
— Това, което ти наричаш измислици, са факти — каза Бъртън. — Факт е, че еврейските лихвари в Дамаск даваха заеми на бедните с хиляда процента лихва. Факт е, че те причиняваха нечувани страдания не само на християните и мюсюлманите, но и на собствените се сънародници. Факт е, че когато враговете ми в Англия ме обвиниха в антисемитизъм, много евреи в Дамаск се вдигнаха в моя защита. Факт е, че протестирах срещу турците, когато продадоха дамаската синагога на гръцкия владика, за да я превърне на църква. Факт е, че отидох и убедих с барабан осемнадесет мюсюлмани да свидетелствуват в полза на евреите. Факт е, че защитих християнските мисионери от друзите. Факт е, че предупредих друзите срещу опитите на оная тлъста турска свиня Рашид Паша да провокира въстание, за да може после да ги изколи. Факт е, че когато ме изхвърлиха от консулския ми пост, поради лъжите на християнските мисионери и свещеници, на Рашид Паша, и на еврейските лихвари, хиляди християни, мюсюлмани и евреи ми се притекоха на помощ, макар и да беше вече късно.
Факт е също това, че не съм длъжен да давам обяснения за постъпките си на тебе или когото и да било другиго!
Фрайгейт беше избрал наистина най-неподходящия момент, за да повдига най-несъществения въпрос в момента. Вероятно се опитваше да прехвърли вината си за страха и гнева, които изживяваше в момента, на Бъртън. Или вероятно считаше, че неговият кумир наистина го беше предал.
Лев Руак седеше до тях с глава сгушена между ръцете му. Той вдигна поглед и изрече:
— Добре дошли в концентрационния лагер, Бъртън! За пръв път сте от другата страна на мрежата. А аз се чувствувам почти като у дома си. Бях в нацистки концлагер, и успях да избягам. Бях в комунистически концлагер, и успях да избягам. В Израел ме заловиха арабите, но и от тях успях да избягам.
И от тук навярно мога да избягам. Но къде? В друг лагер? Те нямат край. Човечеството не е спирало да си ги строи и е пъхало в тях вечния си затворник, евреина, или който и да е. Дори и тук, където всички започваме нов живот, където всички религии, всички предразсъдъци би следвало да бъдат смлени върху наковалнята на Възкресението, нищо не се е променило.
— Затваряй си устата — изръмжа един мъж до Руак.
Косата му беше червена и силно къдрава, очите сини, и лице което, което можеше да се нарече и красиво, ако не беше счупения му нос. Беше висок над шест фута с тяло на борец от тежка категория.
— Дов Таргоф, имам чест — изрече той със стържещ оксфордски акцент. — Последно занятие командир от Израелските военноморски сили. Не обръщайте голямо внимание на този човек тук. Той е от старите евреи, песимист, мрънкало. Предпочита да хленчи до стената на плача вместо да се изправи и да се бие като мъж.
Руак малко остана да се задави от бяс.
— Ти, арогантен сабра4! Аз воювах и убивах! И не съм мрънкало! А какво правиш ти тук, храбри войниче? Не си ли и ти роб като нас?
— Историята е стара колкото света — обади се една жена. Беше висока и тъмнокоса, и вероятно щеше да изглежда красива, ако не беше толкова измършавяла. — Пак старата история. Воюваме помежду си, докато враговете ни завладяват. Също както воювахме и ние, когато император Тит обсаждаше Ерусалим и избихме повече от нашите хора, отколкото римляни. Също като…
Двамата мъже се завъртяха към нея и тримата спориха шумно, докато не дойде един страж и не ги нашиба с пръчка.
След малко Таргов просъска през подутите си устни:
— Не издържам повече. Скоро, много скоро… тая свиня е моя.
— Имаш ли план? — запита го възбуден Фрайгейт, но Таргов не му отговори.
Скоро преди зазоряване робите бяха разбудени и закарани до каменния олтар. Отново им оставиха необходимия минимум храна. След като се нахраниха, ги разделиха на групи и ги отведоха до работните им места. Бъртън и Фрайгейт бяха откарани на северната граница. Работеха заедно с още хиляда такива като тях и цял ден превиваха гръб под палещото слънце. Единствената им почивка беше когато по обяд ги отведоха до каменния олтар да се нахранят.
Гьоринг имаше намерение да издигне стена между планината и Реката; също така възнамеряваше да изгради втора стена която да покрива цялата дължина от десет мили на езерния бряг и една трета в южната част.
Бъртън и останалите трябваше да изкопаят дълбок ров и после да издигнат преграден насип от пръстта. Това беше много тежка и непосилна задача, защото разполагаха само с мотики. Корените на тревата се сплитаха в гъста и жилава мрежа, която можеше да се разсече само след продължителни удари с мотиката. Пръстта и корените се изсипваха върху дървени гребла и после се товареха върху големи бамбукови шейни. Шейните се извлачваха върху насипа, където пръстта се изтърсваше и трамбоваше, за да стане стената още по-висока и по-сбита.
През нощта стадото роби се връщаше обратно в дървения затвор. Повечето от тях падаха и направо заспиваха от преумора. Но червенокосият израелец Таргоф коленичи до Бъртън.
— Лозницата не е винаги безплодна — изрече той. — Чух за сражението, което сте устроили. Чух също и за отказа ви да се присъедините към Гьоринг и неговата свиня.
— А какво чувате за недостойната ми книга? — запита Бъртън.
