Следващите дни бяха бяха много напрегнати. Според приблизителни изчисления най-малко половината от 20 000 обитатели на кралството на Гьоринг бяха убити, смъртно ранени, отвлечени от Онондага, или бяха избягали. Тулий Хостилий очевидно бе в числото на последните. Оцелелите бивши пленници си избраха временно правителство. Таргоф, Бъртън, Спрус, Руак и още двама други образуваха изпълнителен комитет със значителни, макар и временни, пълномощия. Джон де Грейсток бе изчезнал безследно. По време на битката го бяха видели, и после се бе стопил в мрака.
Алиса Харгрейвз се премести да живее в колибата на Бъртън без да каже нито дума защо и как.
По-късно тя му обясни:
— Фрайгейт ми каза, че ако цялата планета е устроена като областите през които минахме, а и едва ли има причина да не му вярвам, тогава Реката трябва да е дълга най-малко 20 000 000 мили. Това е направо зашеметяващо, но нима не е такова и нашето Възкресение, всичко в този свят? В поречието на Реката трябва да живеят някъде около трийсет и пет милиарда до трийсет и седем милиарда възкръснали. Каква е вероятността да срещна съпруга си?
А освен това те обичам. Да, знам, че се държах, сякаш не беше истина. Но нещо стана с мен. Може би причината е в това, което преживях. Не мисля, че бих могла да те обичам на Земята. Сигурно щях да съм зашеметена от теб, но и малко уплашена. Там не бих могла да ти бъда добра съпруга. Но тук мога. Тук ще ти бъда вярна другарка, защото няма религиозна институция, която да ни свърже в законен брак. Това само по себе си е свидетелство за това, колко съм се променила. Да съжителствувам спокойно с мъж, който не ми е съпруг…!
— Вече не сме във викторианската епоха — каза Бъртън. — Как би нарекла времето, в което живеем? Епохата на меланжа? Смесената ера? Или ерата на крайречната култура, по-скоро на множеството крайречни култури.
— Ако не загине — каза Алиса. — Тя се роди от нищото; и може някой ден да си отиде по същия начин.
Определено зелената Река, тревистата равнина, обраслите в гори хълмове и непристъпните планини нямаха вид на декор от пиеса на Шекспир, помисли си Бъртън. Бяха осезаеми, реални, също като хората които го приближаваха в момента — Фрайгейт, Монат, Кац и Руак. Той излезе от колибата и ги поздрави.
Първи заговори Кац.
— Много отдавна, преди още да се науча да говоря добре английски, виждам нещо. Опитвам се да ви кажа, но вие не ме разбирате. Виждам мъж, който няма такова нещо на челото си.
Той посочи към средата на собственото си чело и към челата на другите.
— Знам — продължи Кац, — ти не можеш да го видиш. И Пит и Монат не могат. Никой не може. Но аз го виждам на всяко чело. Освен на челото на онзи мъж аз се опитвам да хвана преди много време. И след това виждам същото на друга жена, но не ви казвам нищо. Сега виждам трети човек който го няма.
— Кац иска да каже — намеси се Монат, — че може да възприема определени символи или характеристики върху челото на всеки един от нас. Той може да ги наблюдава само на ярка слънчева светлина и под определен ъгъл. Но всички около него са притежавали тези символи, с изключение на тримата, за които спомена.
— Изглежда, че спектъра, който той наблюдава, е по-широк от нашия — каза Фрайгейт. — Очевидно Този, който ни е дамгосал на челата, не е знаел за скритите възможности на представителите от вида на Кац. Което означава, че те не са толкова всемогъщи, колкото ни изглеждаха.
— Нито пък непогрешими — каза Бъртън. — Защото в противен случай нямаше да се пробудя в онова място преди да са ме възкресили. И така, коя е тази личност, която не носи дамгата си като нас?
Гласът му беше спокоен, но сърцето му биеше лудо. Ако Кац се окажеше прав, това означаваше че са открили агент на съществата, върнали към живот целия човешки род. Дали бяха толкова всемогъщи и в дегизирането?
— Робърт Спрус! — изрече Фрайгейт.
— За да се предпазим от прибързани заключения — обади се Монат, — нека да приемем, че този пропуск е бил рожба на случайността.
— Ще го разберем — изрече заплашително Бъртън. — Но защо са тия символи? Защо ще ни дамгосват?
— Вероятно с цел бързо установяване на самоличността или пък номерация — отвърна Монат. — Кой може да знае, освен Тях?
— Да отидем при Спрус — каза Бъртън.
— Първо ще трябва да го заловим — каза Фрайгейт. — Кац направи грешка сутринта, като се изтърва пред него, че знае за символите. Това стана по време на закуска. Аз не бях там, но другите казаха, че Спрус побелял. След няколко минути се извинил и тръгнал нанякъде. Оттогава не са го виждали. Изпратихме да го търсят нагоре и надолу по брега, отвъд Реката и сред хълмовете.
— Това е равносилно на самопризнание — каза Бъртън.
Гърдите му се задушаваха от бяс. Дали не ги бяха превърнали в белязани говеда за някакви много зловещи и смътни цели?
Същият ден следобяд барабаните възвестиха, че Спрус е заловен. Три часа по-късно го изправиха пред масата на съвета в новопостроената приемна зала. Зад масата седеше съветът. Заседанието се провеждаше при затворени врати, защото членовете му бяха преценили, че материята е по-добре да се обсъжда без странични хора. Но Монат, Кац и Фрайгейт бяха допуснати вътре.
— Упълномощен съм да ви заявя — изрече Бъртън, — че ние сме решили да не се спираме пред нищо, докато не научим истината от вас. Никой от хората тук не е привърженик на методите на мъчение с цел изтръгване на истина. Ние презираме и ненавиждаме всеки, който си служи с тези нечовешки методи. Но ние чувствуваме също така, че при нашия случай имаме пълното право да се откажем от тези принципи.
— Принципите никога не се изоставят — изрече с равен глас Спрус. — Целта никога не оправдава средствата. Дори и придържането към принципите да води към поражение, смърт или невежество.
— Залогът е твърде голям — каза Таргоф. — Аз, който съм бил жертва на безпринципни хора; Руак, който е бил изтезаван неколкократно; всички ние сме единодушни, че ако се наложи, ще използуваме огъня и ножа. Решени сме да открием истината на всяка цена.
— А сега ни кажете от Тези, които ни възкресиха ли сте?
— Ако ме изтезавате, това ще означава че с нищо не сте по-добри от Гьоринг и пасмината му — каза Спрус. Гласът му забележимо бе започнал да трепери. — Но в действителност, вие сте още по-лоши и от него, защото принуждавате себе си да си служите с неговите методи, за да изтръгнете нещо, което може изобщо да не съществува. Или даже и да съществува, не струва тази цена.
— Кажете ни истината — изрече Таргоф. — Не лъжете. Знаем със сигурност, че сте агент; вероятно на Онези, които са създали всичко това.
— В онова каменно огнище гори огън — посочи Бъртън. — Не започнете ли веднага да говорите, то … бавният огън ще бъде най-малкото зло, което ще изпитате. Познавач съм на китайските и арабски методи на мъчение и мога да ви уверя, че те са много изобретателни, когато решат да изтръгнат истината от когото и да било. И нищо не е в състояние да ме спре да ги приложа при вас.
Спрус изрече с пребледнял и изпотен вид:
— Може да се лишите от вечния живот, ако го сторите. Най-малкото ще ви отхвърли далеч, много далеч от желаната цел.
— Коя е тя? — запита Бъртън.
Спрус го пропусна край ушите си.
— Не издържаме на болка — промърмори той повече на себе си. — Много сме чувствителни.
— Ще говорите ли? — запита Таргоф.
— Дори и изходът чрез саморазрушение е много болезнен; прибягва се към него само при крайна необходимост — продължи да си мърмори Спрус. — Дори и като знам, че пак ще оживея.
— Поставете го над огъня — каза Таргоф на двамата мъже, които държаха Спрус.
— Изчакай малко, Таргоф — проговори Монат. — Спрус, нашата наука беше много по-напред от земната. Така че моето предположение има по-голям шанс да се окаже вярно. Бихме могли да ви спестим
