И Одет си отиде, като ме остави в леглото, засрамен и ядосан на себе си и изпълнен с омраза към нея.
Щом чух, че вратата на бунгалото се затвори след нея, аз станах и спрях магнетофона. Извадих лентата и я сложих в кутийката й. Взех душ, отидох в дневната и изпих една след друга две чаши чисто уиски. Но нито душът, нито уискито ми помогнаха да потисна онова мръсничко чувство, което изпитвах, не намалиха и вината ми, че съм изневерил на Нина, докато тя работеше до изнемогване, за да ни издържа и двамата.
Сега тръгнах бавно от гаража към къщи, извадих ключа и отворих входната врата. Часовникът в коридора показваше единайсет и десет. Откъм хола дочух гласа на Реник и внезапния смях на Нина.
Спрях, изпълнен с колебание.
С Реник бяхме близки приятели от двайсет години. Бяхме ходили заедно на училище. Някога беше добър, честен полицай, а сега бе станал специален сътрудник на областния прокурор, важен пост за нашия град, имаше и голяма заплата. Ако се окажеше, че този план за отвличането нищо не струва, той пръв щеше да бъде замесен в разследването, а аз добре знаех, че не е глупак. Беше един от най-умните и проницателни следователи в града. Покрай работата си във вестника се бях запознал с всичките — Реник ги превъзхождаше. Ако той се заемеше с разследването, щях да си имам неприятности.
Овладях се, прекосих коридора и отворих вратата на хола.
Нина украсяваше голяма саксия, поставена на работната й маса. Реник се бе отпуснал в едно кресло и я наблюдаваше, между пръстите му гореше цигара.
Като ме видя, Нина пусна четката и изтича към мен. Обви шията ми с ръце и ме целуна. При докосването на устните и изпитах неприятно чувство. Все още помнех пламенните животински ласки на Одет. Нежно я отблъснах и с ръка около кръста й пресилено се усмихнах на Реник, който тъкмо се надигаше от креслото.
— Е, здрасти, Джон — казах аз и стиснах ръката му. — Забравихме се.
Полицаят винаги си е полицай. Гледаше ме втренчено и объркано, явно се досещаше, че нещо не е наред. Раздруса здраво ръката ми, а усмивката му бе крива като моята.
— Не съм виновен, Хари — каза той. — Цял месец бях във Вашингтон. Току-що се върнах. Как си? Чувам, че си намерил работа.
— Ами може да се нарече и така — отвърнах аз. — Все пак е по-добре от нищо.
Отпуснах се в едно кресло. Нина седна на страничната облегалка и сложи ръка върху моята, а Реник се върна на мястото си. Погледът му беше все така изпитателен, изучаващ.
— Виж какво, Хари, не можеш да продължаваш така — рече той. — Трябва да си оправиш положението. Мога да уредя оная работа с Медоус, ако искаш.
Гледах го, без да мигна.
— С Медоус ли? Какво да уредиш?
— Той ми е началник. Вече ти казах, че съм говорил с него за теб. Трябва ни човек за информационния отдел — ти си роден за тази работа.
— Така ли? Аз пък не съм съгласен. След това, което онези нищожества направиха с мен, няма да работя за градската управа и милиони да ми дават.
Нина ми стисна ръката.
— За бога, Хари, бъди разумен! — каза Реник. — Оная банда я няма вече. Това е голяма възможност за теб. Не знаем още каква ще е точно заплатата, но ще получаваш добри пари. Медоус е в течение на твоя случай, знае и каква репутация имаш като журналист. Ако ни отпуснат средства за още една заплата, мястото е твое.
Мина ми през ум, че това е възможност да се откажа от този номер с отвличането и да се установя на постоянна работа. Поколебах се, като си помислих за петдесетте хиляди долара. С тази сума можех сам да си бъда господар.
— Ще помисля — отвърнах. — Може онази банда да си е отишла, обаче аз все още не съм готов да се продам на градската управа. Все пак ще помисля.
— Не ти ли се струва все пак, че трябва да приемеш? — разтревожено попита Нина. — Работата е по вкуса ти, пък и…
— Казах, че ще си помисля — отвърнах рязко. Реник изглеждаше разочарован.
— Е, добре. Още не е сигурно, че ще ни отпуснат бройката, но ако стане, ще трябва бързо да решаваш. Има други двама, които напират за това място.
— Винаги е така — казах аз. — Благодаря за предложението, Джон. Ще ти се обадя, като реша.
Той сви безпомощно рамене, после се изправи.
— Добре. Аз трябва да тръгвам. Минах само да ти кажа. Звънни ми.
Когато той си отиде, Нина каза:
— Нали няма да отхвърлиш това предложение, Хари? Трябва да…
— Ще си помисля. Хайде да лягаме. Тя сложи ръка на рамото ми и рече:
— Ако им отпуснат бройка, искам да се хванеш там на работа. Не можем дълго да продължаваме така. Трябва да вземеш решение.
— Ще ме оставиш ли сам да си уреждам живота? — отрязах аз. — Казах, че ще помисля и край.
Влязох в спалнята, прибрах магнетофонната лента в едно чекмедже и се приготвих за лягане.
Чувах как Нина се суети из кухнята, раздига. Настаних се в леглото.
Отново поставих от едната страна на везните предложението на Реник, а от другата — петдесетте хиляди долара на Рея. Може би нямаше да отпуснат средства за тази длъжност. Може би отвличането щеше да се провали. Трябваше да почакам. Може би с малко късмет щях да пипна и службата при Реник, и парите на Рея.
Влезе Нина. Престорих се, че спя. С полуотворени очи наблюдавах как се съблича. Легна до мен и загаси лампата. Когато се приближи, аз се отдръпнах. Чувствувах се такъв негодник, че не можех да понеса да ме докосне.
Следващият ден бе четвъртък. На Нина й трябваше колата, за да занесе някои съдове в магазина. Нямаше с какво да се занимавам, затова се мотаех из бунгалото и непрекъснато си мислех за Одет.
Първоначалното ми чувство на вина вече се бе стопило. Предишната вечер, докато се прибирах с колата, бях решил, че като се срещнем, случилото се няма да се повтори. Това бе първото ми прегрешение, друго нямаше да има, но тази сутрин в бунгалото изведнъж се оказа, че мисля по друг начин.
Вече си казвах, че ако се любя пак с Одет, това няма да навреди на Нина. Трябваше да се въздържа първия път, сега вече беше късно. Веднъж като го направиш, свършено е. Дори започнах да си въобразявам, че грубите, животински милувки на Одет са ми доставили удоволствие и с времето взе да ми се струва, че с нетърпение очаквам утрешната вечер.
По-късно отидох в банката и депозирах магнетофонната лента при другата, после се отправих към плажа и до вечерта се къпах и се пекох на слънце, а мисълта за Одет постепенно ме завладяваше.
На следващата сутрин, като закусихме, Нина попита:
— Какво реши за предложението на Джон?
— Още нищо не съм решил — отвърнах аз. — Обмислям го.
Тя ме изгледа втренчено и аз не издържах на погледа й.
— Е, докато вземаш решение, можеш да платиш трите сметки, които дойдоха. Нямам пари. — Тя остави квитанциите на масата. — От бензиностанцията отказват да ни дадат бензин, докато не си платим сметката. За електричеството също трябва да се плати, иначе ще останем без осветление. И сметката от бакалницата трябва да се уреди. Вече няма да ни дават на кредит.
От стоте долара, които ми беше дала Рея, бяха останали шестдесет. Можех поне да платя сметката от бакалницата и сметката за електричеството.
— Ще платя тези — казах аз. — В гаража трябва да почакат. Имаме ли бензин?
— Резервоарът е пълен до половината.
— По-добре да пътуваме с рейса, когато можем.
— Утре трябва да занеса четири саксии. Не мога с рейса.
В гласа й ясно се долавяше нотка на раздразнение, която не бях забелязвал друг път. Погледнах я. Беше с лице към мен, в тъмните й очи светеше разочарование и гняв. Угризенията на съвестта ядосаха и мен.
