— Не съм казал да не използваш колата, а, че трябва да пътуваме с рейса, когато можем.
— Чух.
— Добре тогава.
Тя се поколеба. Видях, че искаше да каже още нещо, но вместо това се обърна и излезе от стаята.
Почувствувах се ужасно. За първи път почти се бяхме скарали. Излязох от къщи и отидох пеша до автобусната спирка. Платих двете сметки, след което останах с шестнайсет долара. В края на седмицата Бил Холдън щеше да иска наема за бунгалото, но с малко късмет дотогава щях да притежавам петдесет хиляди.
Останалата част от деня прекарах на морския бряг, къпах се, излежавах се и гледах часовника, броейки минутите в очакване на времето, когато Одет щеше да се изкачи по стълбичките на верандата.
След осем и половина плажът опустя. Седях на верандата развълнуван като ученик на първата си среща.
Малко след девет тя се появи в мрака. Щом я видях, аз скочих от стола, глупаво развълнуван, с разтуптяно сърце, и когато се заизкачва по стълбите, я сграбчих, стиснах й ръцете, задърпах я към себе си.
После се стреснах.
Тя опря ръце на гърдите ми и силно ме отблъсна; полетях назад.
— Пази си лапите — каза Одет със студен, равен тон. — Като поискам да ме опипваш, ще ти кажа.
Мина покрай мен и влезе вътре.
Сякаш ме поляха със студена вода. Почувствувах се празен, ужасно нищожество. Поколебах се за миг, после влязох и затворих вратата.
Носеше сиво-сини панталони и бяла блузка на басти. Косата й беше хваната отзад с бяла панделка. Изглеждаше много привлекателна, както се беше свила на канапето.
— Не се самозабравяй, малкия — каза ми тя с усмивка. — Никоя жена не може да бъде изцяло твоя. Онази вечер ми беше забавно с тебе, ама сега никак не ми е забавно.
Това беше мигът на просветлението. Можех да я убия. Можех да я имам насила, но тези думи ме накараха да се видя отстрани. Бяха като игли, забодени в балон.
Седнах. С трепереща ръка запалих цигара.
— Добре че не съм ти баща. Наистина съм доволен от това.
Тя се закикоти, пое дълбоко дима от цигарата си и го изпусна през тесните си ноздри.
— Защо намесваш баща ми? Просто си бесен, защото не съм играчка в ръцете ти, както си мислеше. Всички приказват едно и също, всички глупави, неуспели мъже със сексуални апетитчета. — Тя приглади дългите си коси, като ме гледаше насмешливо — Свършихме с това, няма ли да говорим за работата?
Мразех я по-силно, отколкото си бях представял, че мога да мразя някого.
С усилие отворих куфарчето и извадих листовете, където бях написал въпросите. Толкова силно ми трепереха ръцете, че хартията шумолеше.
— Аз ще те питам — казах, едва овладял гласа си, — а ти ще отговаряш.
— Няма защо да се притесняваш толкова, малкия. Нали ти плащат добре.
— Млъквай! — изръмжах аз. — Не ми трябват евтините ти забележки. — Започнах да й задавам въпрос след въпрос. Защо е отишла в „Пиратската колиба“? Как е изглеждала стаята, в която е била затворена? Как е изглеждала жената, която й е носила храна? Видяла ли е някой друг освен нея в онази ферма? И тъй нататък, и тъй нататък.
Отговаряше бързо и гладко. Нито веднъж не се запъна, не направи нито една грешка.
Карахме така два часа. По време на целия напрегнат разпит тя изобщо не сбърка.
— Ще се справиш — казах накрая. — Ако не променяш нищо и внимаваш за клопки, ще се справиш.
Тя ми отвърна с насмешлива усмивчица.
— Ще внимавам за клопки… Хари.
Станах на крака.
— Е, добре, значи сме готови за събота. В девет и петнайсет ще бъда в „Пиратската колиба“. Знаеш какво да правиш.
Тя се протегна на диванчето и стана.
— Да, знам какво да правя.
Погледнахме се в очите, после изражението й се смекчи и тя с усмивка запристъпва към мен, онова нещо светеше в очите й.
— Бедничкото ми момче — каза Одет. — Опипай ме, ако искаш. Всъщност нямам нищо против.
Почаках, докато се приближи, и й зашлевих един през лицето. Главата й се извъртя на една страна. После й зашлевих още един.
Тя отстъпи назад, вперила поглед в мен, ръцете й притискаха пламналите бузи, тъмносивите й очи святкаха.
— Гад! — изкрещя пискливо. — Ще си платиш! Гадняр мръсен!
— Махай се! Преди да съм те ударил пак.
Тя отиде до вратата, като поклащаше стройните си бедра. Там спря и се вторачи в мен.
— Добре че не съм ти жена — каза тя. — Наистина съм доволна от това.
После изведнъж се закикоти и като се обърна затича под лунната светлина по твърдия влажен пясък.
Почувствувах се такова нищожество, че ми идваше да се самоубия.
Пета глава
I
Като се събудих сутринта, времето беше на дъжд. Бях изнервен и притеснен. Всички подсъзнателни опасения за тази работа с отвличането загъмжаха в главата ми. Единствено мисълта за парите успокояваше разклатените ми нерви.
— Довечера ще се върна късно — казах аз на Нина, която приготвяше закуската. — Работата по преброяването на колите свършва тази вечер.
Тя ме погледна с тревога.
— Ще се видите ли с Джон днес?
— В понеделник. Ако имаше да ми съобщава нещо, щеше да се обади по телефона.
Нина се поколеба, после попита:
— Ще започнеш ли работа при тях, Хари?
— Сигурно. Много зависи от заплатата.
— Джон каза, че плащат добре — усмихна се тя. — Толкова се радвам. Наистина се бях притеснила за тебе.
— И аз се бях притеснил — рекох безгрижно. — Довечера ще взема колата. Ще вали.
— Много малко бензин е останал, Хари.
— Няма нищо. Ще я заредя.
По-късно отидох в бунгалото. Тъкмо си сложих банския костюм и Бил Холдън се появи на вратата.
— Здравейте, мистър Барбър — каза той. — Ще останете ли за другата седмица?
— Предполагам. Може би не за цялата седмица, но поне до четвъртък ще остана.
— Искате ли да се разплатим за тази седмица?
— Да оставим за утре. Забравил съм си портфейла в къщи.
— Добре, мистър Барбър, бива за утре.
Хвърлих поглед към сивото, надвиснало небе.
— Май ще вали. Ще се топна, преди да е започнало.
Холдън каза, че според него нямало да завали веднага, но не позна. Едва бях излязъл от морето и закапаха първите капки.
