кутия най-сетне бе излязла от строя. Някое зъбчато колелце бе изгубило последния си зъб и аз се бях залостил тука с един полицай на десет крачки от мен и с трупа на Одет в багажника.
Не можех нито да помръдна, нито да измисля нещо. Само стоях, стиснал кормилото, и не знаех какво да правя.
Зелената светлина се смени с червена.
Полицаят свали шапката си и почеса бръснатата си глава. Луната освети грубото му червендалесто лице. Беше от старата школа — около петдесетгодишен. Бе видял цялата грозота и поквара на света, бяха го мразили и продължаваха да го мразят онези, които и той мразеше. Такъв човек по-скоро ще ти създаде неприятности, отколкото да те избави от тях.
Бавно дадох на заден ход с надеждата, че колата ще се придвижи поне от средата на пътя до бордюра, но тя не мръдна.
Червената светлина се смени отново.
Ченгето слезе от тротоара и се приближи.
— Тук ли смяташ да прекараш нощта? — каза с груб полицейски глас, който много подхождаше на лицето му.
— Май е пострадала скоростната кутия — рекох аз.
— Аха? И какво ще правиш сега?
— Няма ли някъде наблизо сервиз?
— Тук аз задам въпросите. Питам те какво се готвиш да правиш?
— Някой ще ме изтегли — казах аз, като се стараех да овладея гласа си.
— Аха! А тая бракма тук ли ще стои, докато търсиш някой да те изтегли?
— Може би ще ми помогнете да я избутаме до бордюра?
Той почеса голямото си червено ухо с палката и ме изгледа накриво.
— Аха! — Изплю се на пътя. — Приличам ли ти на някой балама, дето помага на разни нещастни тъпанари да си бутат колите? Едно ще ти кажа: мразя колите, мразя и тъпанарите, дето имат коли. Разкарай тая проклета таратайка от средата на пътя или ще ти съставя акт, задръстваш движението.
Слязох от колата и се опитах да я избутам, но там имаше лек наклон и не можах да я помръдна. Напъвах се, докато целият плувнах в пот, а полицаят се бе вторачил в мен, наклонил кръглата си като топка глава на една страна.
— Имаш пилешки мускули — каза той и тежко се повлече към мен. — Окей, спокойно. Смятай, че съм ти съставил акта. Дай да ти видя книжката.
От усилието да избутам колата бях останал без дъх. Подадох му шофьорската си книжка, имах достатъчно ум в главата си да му връча и чисто новичката си журналистическа карта. Той се втренчи в нея, после в мене, после отново в картата.
— Какво е това?
— Работя за областния прокурор Медоус — отвърнах аз. — Подчинен съм пряко на лейтенант Реник.
— Реник ли? — той килна шапката на тила си. — Защо не каза така? Ние с лейтенанта бяхме приятели, преди да се издигне. — Полицаят подозрително опипа журналистическата ми карта, после ми я върна. — Е, сигурно няма да ми стане нищо, ако ти помогна малко.
Заедно избутахме колата до бордюра. Ченгето я огледа с презрение.
— Скоростната кутия, а? Май ще ти излезе скъпичко да я поправиш, а?
— Сигурно. — Главата ми бучеше. Какво щях да правя? Не смеех да оставя колата на ремонт.
Единствената възможност бе да я прибера в собствения си гараж. Но какво щях да правя тогава с трупа на Одет?
— Е, вие с колите сигурно имате много мангизи. Мойта работа е друга, мен кола не ми трябва дори да ми я подаряват.
— Има ли някъде наблизо автосервиз? — попитах аз, като избърсах потта от лицето си.
— На километър и половина по шосето, ама сигурно е затворен. Ако мине патрулна кола, тая таратайка веднага ще я закарат в управлението и ще ти съставят акт.
На другата страна на улицата видях един дръгстор, който работеше денонощно.
— Май ще се обадя по телефона.
— Най-добре. Аз съм наблизо. Кажи на оня приятел, че аз съм заръчал да махне тая таратайка. Името ми е О’Флеърти. Той ме познава.
Полицаят извади от джоба си тефтер и ми даде телефонния номер на сервиза.
Отидох до дрогерията и се обадих по телефона.
След дълга пауза чух мъжки глас, кисел и сънен. Попита какво, по дяволите, искам.
Казах, че искам да ме вземе на буксир и че полицаят О’Флеърти ми е дал телефонния му номер.
Той ми отговори с цветиста псувня, но накрая каза, че ще дойде.
Отидох при колата.
— Идва — казах аз.
Ченгето се усмихна.
— Хващам се на бас, че те е напсувал.
— И още как.
— Като видиш лейтенанта, кажи му, че си спомням за него — продължи О’Флеърти. — Бива си го. Най- добрият полицай, който сме имали.
— Ще му предам.
— Е, аз да тръгвам. Все ще се видим някога.
— Надявам се. И благодаря.
Грубото му червендалесто лице се разля в усмивка.
— Ние трябва да държим един за друг — каза той, кимна и тръгна по шосето, като размахваше палката и тихичко си подсвиркваше.
С трепереща ръка запалих цигара. Бях така уплашен, че едва дишах. Какво щях да правя, след като приберях колата в моя гараж? Трябваше да помисля и за Нина. Как щях да се освободя от трупа на Одет, когато Нина винаги можеше да влезе в гаража? Не биваше да го правя денем. А Нина никога не излизаше нощем. Така бях загазил, че не бях в състояние да мисля, главата ми щеше да се пръсне от притеснение.
След десетина минути аварийната кола пристигна. Механикът беше дребен, слаб като клечка, ирландец до мозъка на костите си. Бе така вбесен, че не ми проговори, само се качи в пакарда, провери скоростите, излезе и се изплю на улицата.
— Скоростната кутия — каза той. — Две седмици работа и ще ти излезе скъпичко.
— Искам да ме закарате у дома — казах аз.
Той се вторачи в мен.
— Не искаш ли да ти поправя проклетата кутия?
— Не. Искам да ме закарате вкъщи.
Лицето му конвулсивно потръпваше.
— Дигна ме от леглото по туй време и няма да взема нищо за поправката, така ли?
Бях се нагледал на ирландци тази нощ.
— Аз работя за областния прокурор. Престани да дрънкаш и ме закарай вкъщи.
Помислих, че някой кръвоносен съд може да му се спука, но той успя да преглътне яда си. Като мърмореше под нос, нагласи въжето. Казах му накъде да кара и се качих до него в аварийната кола.
По целия път до вкъщи никой от нас не продума. Като спряхме пред нас, погледнах разтревожено прозорците, по светлина не се виждаше. Нина беше в леглото и спеше.
Той откачи въжето.
— Ще я избутаме в гаража — рекох аз.
Той не ми помогна особено много, но имаше лек наклон към гаража и след известни усилия успяхме да вкараме колата.
— Колко? — попитах аз.
— Петнайсет долара — каза намръщено.
