Нямах петнайсет долара. Извадих портфейла си. Успях да изровя всичко единайсет долара. Дадох му десет.
— И това е много.
Той взе парите, изгледа ме свирепо, качи се в колата и си замина.
Затворих вратите на гаража и го заключих.
Бледата светлина на утрото се процеждаше на изток. След час и слънцето щеше да се покаже. Вече нищо друго не можех да направя. Все още нямах представа как ще се справя.
А междувременно през целия ден трупът щеше да остане в колата. При тази мисъл ми призляваше.
Тръгнах по пътеката, отключих входната врата и влязох в хола. Зърнах лицето си в огледалото. Приличах на привидение.
На масата видях чантата на Нина. Отворих я, взех нейните ключове за колата и ги пуснах в джоба си. Не посмях да рискувам — можеше да отвори багажника, докато бях на работа.
Загасих светлината, отидох в банята и се съблякох. Взех душ. Мозъкът ми все още беше така парализиран от страх, че не можех да обмисля следващите си действия.
Посягах към пижамата си, когато чух телефона. Сърцето ми се сви. Намъкнах набързо долнището на пижамата, втурнах се в хола и грабнах слушалката.
— Хари, ти ли си? — Познах гласа на Реник. — Току-що ни се обади Малру. Отвлечена е! Ела веднага в управлението!
Спрях там разтреперан, стиснал телефонната слушалка, и усещах как ужасът ме връхлита на вълни.
— Чуваш ли ме, Хари?
Овладях се.
— Да, чувам те. Проклетата кола се развали. Счупи се скоростната кутия.
— Добре. Ще изпратя служебна кола. След десет минути ще бъде при теб. — И той затвори телефона.
— Хари… какво става?
Нина стоеше на вратата още сънена.
— Спешно повикване. Момичето било отвлечено — казах аз, като минах покрай нея. — Ти си лягай. Ей сега ще дойдат да ме вземат.
Обличах се бързо и говорех.
— Да ти направя ли малко кафе? — попита тя.
— Няма нужда. Връщай се в леглото.
— Е, щом си сигурен.
— Връщай се в леглото.
С мъка си навличах сакото, когато чух колата отвън.
— Дойдоха.
Прегърнах Нина, целунах я и изтичах към полицейската кола.
Осма глава
I
Реник ме чакаше в стаята на оперативната група. Като влязох, тримата — той, Барти от Федералната полиция и полицейският капитан Рийгър — изучаваха огромна карта на окръга, закачена на стената. Реник се отдалечи от картата и дойде при мене.
— Е, добре я подредихме. Малру плати откупа, а дъщеря му още не се е върнала. Отиваме да говорим с него. Искам и ти да дойдеш, Хари.
— Какво всъщност е станало?
— Похитителите му казали, че ще намери дъщеря си в паркинга на Лоун Бей. Тя изобщо не се появила и той ни се обади. — Реник се обърна към Рийгър: — Капитане, можете ли да приберете колата и да я фотографирате? Искам снимките да са готови, докато се върна. — А на мен каза: — Снимката на колата трябва да се появи във всички вестници, всички местни вестници до един.
— Ще свърша тази работа, ще уредя и блокирането на пътищата — обади се Рийгър. — След един час окръгът така ще бъде блокиран, че и пиле няма да може да прехвръкне.
— Да вървим, Фред — каза Реник на Барти и като ме хвана за ръка, тръгна надолу по стълбите към чакащата полицейска кола.
Докато се носехме към дома на Малру, Барти, набит, около четиридесетгодишен мъж, каза:
— Сигурно е убита. Ех, да ни беше предупредил тоя стар глупак, щяхме да маркираме парите.
— Не мога да го обвинявам — заяви Реник. — На негово място щях да направя същото. За него парите са нищо. Иска дъщеря си.
— Трябваше да се досети, че няма да му я върнат. Знаеш ли, Джон, колкото повече мисля за тази работа, толкова повече ми се струва, че похитителят е местен човек.
— И аз така смятам.
Напрегнато се вслушвах в разговора им.
— Откъде измислихте това? — попитах.
— Преди да тръгне за киното, тя е говорила по телефона с онова момче, Джери Уилямс — каза Реник. — Щом Малру ни се обади, аз позвъних на Уилямс, но него го нямаше. Той е в болницата със счупен крак, лежи там от петък, значи не е могъл да се обади на момичето. Излиза, че похитителят е използвал името му. Откъде е знаел за Уилямс? Бащата на момчето ми каза, че то не е виждало Одет най-малко от два месеца. Помислете хубавичко. После и нещо друго — защо е избрал „Пиратската колиба“? Вярно, че е на отдалечено място, но има много други такива заведения, по-известни от тази дупка. Само местен човек ще я знае.
Докато говореше, колата спря пред дома на Малру. На долния етаж прозорците светеха и входната врата беше отворена. Икономът ни очакваше на горната площадка на стълбището.
Веднага ни заведе при Малру, който седеше в една просторна стая, отрупана с книги и задръстена с тежки старинни мебели.
Малру имаше болен и измъчен вид.
— Влизайте и сядайте, господа — каза той. — Сигурно идвате да ми кажете, че дъщеря ми е мъртва.
— Още не, сър — каза смутено Реник. — Има надежда да се върне. Когато ви посетих тази сутрин, вие знаехте, че е отвлечена, нали?
— Да. Онзи ме заплаши, че ще я убие, ако ви повикам. Беше ми трудно да взема решение, но накрая реших да не ви казвам.
— Разбирам ви. Кога я видяхте за последен път?
— В събота вечер. Щеше да ходи с една приятелка на кино. Тръгна към девет часа. Приятелката и се обади към десет без двайсет и каза, че Одет не се явила на срещата. Това не ме разтревожи. Дъщеря ми често си променя намеренията. Точно преди да тръгне за киното, и се обади Джери Уилямс. Помислих си, че е излязла с него. Малко след единайсет и половина позвъни похитителят. Поиска откуп от петстотин хиляди. Предупреди ме да не намесвам полицията. Каза ми, че парите трябва да са готови за днес и че ще получа инструкции как да му ги предам. В понеделник сутринта пристигна писмо от Одет. Ето, у мен е.
Той извади писмото, което бях съчинил, и го подаде на Реник.
— Това почеркът на дъщеря ви ли е?
— Да.
Тогава Малру заразказва на Реник за инструкциите, които му бях дал, как излязъл на шосето за Ист Бийч, видял светлината на фенерчето, хвърлил парите на пътя и заминал за паркинга на Лоун Бей.
— Там намерих колата на дъщеря ми. Единият калник беше повреден, сякаш при злополука. Чаках до четири без петнайсет, после реших, че няма да дойде. Съобщих на един полицай, който вдигна тревога.
— Той е на паркинга — каза Реник. — Ако тя се появи, веднага ще разберем. Не видяхте ли мъжа, който сигнализираше с фенерчето?
