— Да.
— Животът и на двама ни е в твоите ръце. Разбираш ли го?
Тя кимна и аз можах да почувствам, че започва да трепери.
— Искаш ли още да продължим. Има време за оттегляне. Утре е още твърде далеч от нас.
— Не. Ще го свършим.
— О’кей. Аз трябва да се връщам. Тя играе бридж, но искам да се прибера преди нея. Искаш ли да прегледаш всичко?
— Не сега. Аз… аз не искам да остана сама тук, Чад. Ще го направя в моята стая. Не желая да бъда сама тук.
— О’кей. Хайде да се махаме.
На следния ден, петък, двадесет и осми септември, се върнах от офиса си малко след пет часа. Вестъл беше някъде навън. Имах време да скрия в чекмеджето на бюрото си един работен комбинезон, който бях взел от гаража. Смяната на колелото можеше да се окаже мръсна работа, а аз трябваше да бъда в изряден вид, когато пристигне Блейкстоун.
След това отидох в стаята си и телефонирах на Ив.
— Да?
— Върнах се. Къде е тя?
— Отиде да гледа някакъв филм. Ще се върне в шест часа.
— Ще дойда в твоята стая.
— Моля те, недей.
— Трябва да дойда.
Прекъснах разговора, отидох до моята врата и се уверих, че коридорът е пуст. Излязох бързо, притичах до стаята на Ив и се вмъкнах вътре.
Ив седеше на леглото, магнетофонът беше на нощното шкафче.
Изглеждаше бледа и уплашена.
— За Бога! Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.
— Ще се оправя.
— Ще трябва — казах грубо. — Няма да предприема нищо, ако има някакво съмнение. Ив, не разбираш ли, че всичко зависи от твоето самообладание?
Тя кимна.
— Зная. Не се тревожи. Когато дойде времето, ще бъда на линия. Сигурна съм. Гарантирам за себе си.
Запалих цигара и започнах да крача из стаята неспокойно.
— Колата ти долу ли е?
— Взех я веднага след обяда. Намира се на около десет метра зад надписа „карай бавно“, зад големия храсталак.
— Чудесно. — Отидох до прозореца и се вгледах в бързо движещите се облаци. — Май ще вали, Ив!
— Да.
— Дано да не вали. Би било лошо, ако вали когато сменям колелото.
Тя потрепери леко.
— Ще го направим ли ако вали?
— Ще го направя дори да има земетресение.
— А какво ще кажеш за отпечатъците от стъпки, Чад?
— Пътят е много твърд. Теренът е скалист. Не трябва да се безпокоиш за следи — внезапно се сетих за Джо. Имах толкова много неща да върша, че ми бе излязъл от ума. — Забравихме Джо, Ив.
— Погрижила съм се за него — отвърна Ив, без да ме погледне. — Сложих от онова нещо в чая му.
— Господи, бях започнал да мисля, че губиш контрол върху себе си.
Отидох при нея и обвих ръце около талията й.
— Кога ще подейства?
Тя ме бутна назад.
— Не ме докосвай, Чад. Не ми е приятно.
— Добре, добре — казах нетърпеливо. — Кога ще подейства?
— Всеки момент.
Погледнах часовника си. Наближаваше шест.
— Вземи магнетофона от кабинета ми. Подредил съм сценария. Аз ще отида в градината и ще я чакам. Остават ни още три часа и половина и… и двамата ще бъдем свободни, Ив.
— Да.
Тя не ме погледна.
— Ще сляза долу.
Изпитвах огромно желание да я прегърна, да я успокоя, но напрегнатото й изражение ме спря.
— Ще го направим ли, Ив?
— Не ми ли вярваш?
— Разбира се, че ти вярвам. Искам само да ти кажа, че още имаме време да се откажем. Скоро вече ще бъде късно.
— Искаш ли да се оттеглиш?
Мечтаех да сложа ръце на всички тия пара. Мечтаех за женитба с Ив.
— Не.
— Нито пък аз.
— Ще сляза долу.
Вестъл дойде с колата си до гаража няколко минути след шест. Обичаше да кара „Ролса“ и оставаше Джо да се занимава с колата, когато отиваше да пазарува.
Вървяхме един до друг до стъпалата, водещи към терасата. Тежки черни облаци бяха надвиснали над главите ни. Не можех да повярвам, че след три часа ще я убия. Просто ми се виждаше невъзможно.
Тя бърбореше, гледайки нагоре към мен с широка усмивка на тясното си птиче лице, а в очите й блестеше любовта, която питаеше към мен.
— Изглеждаш уморен, мили. Мисля, че трябва да заминем, за да си починеш.
— Добре съм — отвърнах рязко. — Няма защо да се безпокоиш за мен. Не искам да заминаваме точно сега.
— Хайде да поговорим по този въпрос. Ще дойдеш ли да поседнеш с мен, докато се преобличам?
— Трябва да свърша малко работа. Ще дойда след малко. Има някои документи, които искам Блейкстоун да види.
Тя се нацупи.
— Работиш твърде много, Чад, мили.
На най-горното стъпало тя плъзна кокалестите си ръце около врата ми и ме целуна. Почувствах стомаха ми да се обръща, но някак успях да овладея изражението си да не ме издаде.
Влязох в кабинета си и затворих вратата. Ив беше поставила магнитофона на бюрото. Столът беше в правилно положение — с гръб към вратата. Лампата върху масата и лампата която беше върху бюрото бяха запалени. Осветлението беше слабо, успокояващо и прикриващо.
Отидох до прозореца, бутнах завесите настрани и погледнах надолу, към каменистата пътека. Дори и да завали, няма да останат издайнически отпечатъци от краката ми.
Върнах се към стола, отключих горното чекмедже и проверих за работния комбинезон и ръкавиците. Под тях имаше една кесия от чувален плат пълна с пясък. Извадих я и я претеглих на ръката си.
Внезапно ми се повдигна, като я размахвах насам и натам, и с една слаба гримаса бързо я пуснах обратно в чекмеджето. Завъртях ключа.
Всичко беше готово.
