Когато прехвърлях крака си през прозореца, чух собствения си глас да казва:
— Имайки предвид нашият телефонен разговор и вашето писмо с днешна дата, потвърждавам плановете, които съставихме и очаквам да чуя вашето мнение за бъдещите планове и за развитието на дискутираната собственост в Идън Енд…
Това беше най-насърчителния звук, който бях чувал някога.
Ив стоеше до бюрото и ме гледаше. Очите й бяха неестествено уголемени. Лентата на магнетофона се движеше спокойно и равномерно и гласът, който щеше да установи моето алиби, продължаваше да говори.
Прекрачих в стаята. Комбинезонът, който носех, беше напоен с вода и кал. По обувките ми се стичаше кал. Ръцете ми бяха мръсни до лактите. Ив взе кърпа и голяма чиста гъба, която стоеше на бюрото и ми ги хвърли.
— Бързо! Бързо! Чака те повече от половин час. Остават още само две минути от лентата.
Избърсах нервно лицето и ръцете си. Дръпнах ципа и отворих комбинезона.
— Как изглеждам?
Тя кимна с глава успокоително.
— Сложи си сакото.
Взех от нея сакото си и го навлякох. Избърсах си обувките с гъбата и се сресах. Чувствах краката си толкова халтави, че едва стоях на тях. Тя ми подаде чаша, пълна до половина с доброкачествено уиски.
— Изпий го бързо!
Беше помислила за всичко. Питието опари гърлото ми, но прекрати треперенето на мускулите.
— Избърши лицето си.
Използвах кърпата, поех цигарата, която тя пъхна между пръстите ми и се наведе напред, за да ми я запали.
— Всичко наред ли е, Чад?
— Да. Добре ли е всичко при теб?
— Да. Започнах да се тревожа. Ти ужасно закъсня, но тук всичко стана така, както го беше предсказал.
Почувствах прилив на триумфиращо облекчение да минава през мен.
— Добре, готов съм.
Тя направи вързопче от кърпата, гъбата, комбинезона и шапката ми и ги бутна в дълбокото чекмедже на бюрото.
— Ще изключа това нещо.
Тя натисна стопа на магнетофона. Внезапната тишина, връхлетяла в стаята беше по-страшна и от трясъка на гръмотевица.
Поех си дълбоко въздух, прекосих стаята и отворих вратата. Блейкстоун седеше в едно кресло и прелистваше списание.
— Извинявай, Райън, не смятах да те задържа толкова дълго.
Той се усмихна печално.
— Няма нищо. Толкова ли много работиш у дома си?
— Точно сега ми се струпа много работа. Влез вътре.
Когато Блейкстоун влезе в кабинета, Ив се измъкна покрай нас и мина през гостната в хола.
— Едно питие, Райън?
— Добре, ще пийна още едно. Мис Долън се погрижи за мен вече.
Той седна на един стол до бюрото ми.
— Видях жена ти в „Ролса“, когато се качвах нагоре. Кара дяволски бързо. Уплаши ме.
— Познава пътя дори гърбом.
— Но тя не караше назад — каза Блейкстоун сериозно. — Караше си напред… дяволски бързо! — като видя, че не ми харесва това, което говори, той повдигна леко рамене и продължи. — Хубаво местенце си имате тук.
— Не е лошо, нали? — подадох му чаша уиски и седнах зад бюрото. — Добре, че дойде, Райън.
— Надявам се, че имаш нещо хубаво за мен? Каква е сделката?
— Фирмата за уреди на Байленд. Това говори ли ти нещо?
— Разбира се. Направиха куп пари за някого. Самият аз имам малка част от техните акции.
— Те ще стигнат тавана, Райън. Мислех, че ти и аз…
Телефонът звънна остро и пронизително и ме накара да подскоча.
Мисълта ми се насочи към Вестъл.
— Извини ме. Ще се обадя — казах и вдигнах слушалката.
— Мисис Хенеси е на линията — прошепна гласът на Ив. — Пита за Вестъл, казах й, че е на път към нея, но тя настоява да говори с теб.
Бях забравил за мисис Хенеси и за пореден път в момента ме обля гореща вълна.
— Добре, свържи ме — опитах се да удържа гласа си спокоен. Чу се изщракване, след това дрезгавият глас на мисис Хенеси забръмча в ухото ми.
— Мистър Уинтърс?
— Да, аз съм. Какво мога да направя за вас?
— Очаквам Вестъл. Мис Долън ми каза, че е тръгнала преди половин час. Не е дошла още тук.
— Ще пристигне до няколко минути — отговорих, като с шестото си чувство усещах, че Блейкстоун слуша и наблюдава напрегнато. — Нощта е лоша. Вероятно кара бавно.
— Шофьорът й не е ли с нея?
— Не, Кара сама.
— Никога не се е бавила повече от двайсет минути докато дойде. Вече закъснява чувствително.
— Успокоите се. Ще дойде. Струва ми се, че закъсня малко още с тръгването си. Сега съм много зает, мисис Хенеси. Ще трябва да ме извините.
Изглежда, че това беше най-глупавата линия на поведение от моя страна. Исках да успокоя страховете й. Явно най-лошият начин да направя това беше като говоря с небрежен тон. Разбрах грешката си, когато тя ми се сопна:
— Може да е претърпяла злополука. Тя желаеше да бъде тук преди идването на мистър Стовенски. В действителност той е принуден да я чака. Този път по скалите е много опасен. Тревожа се много. Смятам, че трябва да се обадя в полицията.
Сърцето ми се преобърна. Помислих си за напоения комбинезон в чекмеджето, за колата на Ив, мокра, кална, с нагорещен от бързането по стръмния път двигател. Помислих си за възможността да има белези от кръв по пътя, за които досега се надявах, че ще имат достатъчно време да бъдат измити от дъжда. Ако тази дърта кучка докара полицията тук горе, преди да съм готов за нея ще се забърка страшна каша.
— Тревожите се за нищо — отвърнах остро. — Ако не дойде у вас до двадесет минути, обадете ми се пак.
— А в това време тя може да лежи някъде наранена — раздразнението в гласа й го правеше достатъчно писклив, за да го чуе и Блейкстоун. — Никога не бях виждала такова дебелоочие.
— О’кей, о’кей, ще отида да видя дали има неприятности — отвърнах аз, като се опитвах да не показвам гнева си. — Обадете се тук, ако пристигне преди да съм се върнал. Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоите.
Тя започна отново да обяснява колко е опасен този път и колко много се безпокояла, но аз безцеремонно я прекъснах:
— Обадете ми се пак — отсякох и тръшнах слушалката.
Блейкстоун ме гледаше изпитателно. Усетих гъделичкаща вадичка пот по лицето ми. Опитах се да овладея изражението си, но разбрах че не ми се удава.
— Тази проклета, дърта кокошка, мисис Хенеси е започнала да се тревожи за Вестъл. Вестъл имала
