среща с нея, но все още не била отишла. Мисис Хенеси смята, че е претърпяла злополука. Това е безсмислица, разбира се. Няма да се изненадам, ако Вестъл е променила плановете си и е отишла на някое кино.
Изражението на Блейкстоун ме уплаши. Изглеждаше сериозно разтревожен.
— Това е много опасен път, Чад, а, както ти казах, тя караше бързо.
— За Бога, не започвай и ти. Вестъл познава този път и със затворени очи. Знае много добре колко да рискува — пресегнах се към един лист, на които бях правил някакви пресмятания. — Хайде да се захващаме за работа. Погледни тези числа.
Той пое листа неохотно.
— Наистина ли не мислиш, че трябва да излезем и да видим дали не се е случило нещо лошо, Чад?
— Хващам се на бас, че е отишла на някое кино, къде ще ходим? Навън вали ужасно.
Той се загледа в мен и присви устни.
— Добре, Чад. Тя е твоя жена.
— Престани да се занимаваш с дребни работи! — прекъснах го. — Дай да вършим нещо полезно!
Веднага щом се концентрира върху числата, той забрави да се тревожи за Вестъл. През следващите двадесет минути ние разисквахме различните гледни точки за предстоящата сделка и както обикновено намирах съветите му за правилни.
Тъкмо щях да му налея още една чаша, когато телефонът иззвъня.
По израза на лицето му разбрах, че мисълта му е отскочила обратно към Вестъл. Той ме изгледа остро.
Вдигнах слушалката.
— Говори лейтенант Легит. Имате ли новини за мисис Уинтърс?
Облизах пресъхналата си уста. Разбрах, че лицето ми променя цвета си. Обърнах се настрани и се присегнах за цигара, за да не може Блейкстоун да следи изражението ми.
— Не съм чул нищо. Очаквах…
— Намирам се у мисис Хенеси — прекъсна ме Легит. — Жена ви още не се е появила. Закъсняла е четиридесет минути. Веднага тръгвам към вас.
— Няма нужда да правите това. Ще изкарам моята кола…
Но той вече беше прекъснал.
Трябваше да положа страхотни усилия за да запазя гласа си спокоен.
— Съжалявам, Райън — казах, като ставах прав, — но ще трябва да прекъснем работата. Вестъл още не е пристигнала и полицаите идват насам.
Лицето му се стегна.
— Полиция?
— Лейтенант Легит. Изглежда, че и той е бил на срещата. — Запалих цигара. Ръката ми трепереше силно. — Той е близък на Вестъл. Ще взема колата си и ще тръгна надолу по пътя да видя дали не се е случило нещо. Абсолютно съм убеден, че това е фалшива тревога, но, все едно, по-добре да видя.
— Колата ми е навън. Ще дойда с теб.
Прекосихме приемната, и когато отворихме врата на хола, се появи Ив.
— Мисис Хенеси мисли, че мисис Уинтърс може да е претърпяла злополука. Лейтенант Легит е на път за тук. Отивам надолу по пътя да видя дали се е случило нещо.
Лицето на Ив беше безизразно.
— Надявам се да няма нищо лошо. Мисис Уинтърс е стабилен шофьор.
— Все пак отивам.
— Има ли нещо за мен?
— Може ли да подредиш в моя кабинет. Има някои книжа за съответните папки.
Очите ни се срещнаха. Тя знаеше какво имам предвид. Ония вещи в чекмеджето на бюрото трябваше да изчезнат.
Блейкстоун беше минал през хола и отворил предната врата. Гледаше ме нетърпеливо.
— Колата, — пошепнах на Ив — мокра е. Направи нещо за нея. Обърнах се и се присъединих към него до вратата.
— Вали ужасно — каза той, като се пъхаше в дъждобрана си. — Хайде, няма да ни отнеме и пет минути. Последвах го в тъмнината.
Глава XVI
В заслепяващата светлина на два прожектора, монтирани на един авариен камион и под леещия се дъжд, десет полицейски служители и двадесет пожарникари се силеха да вдигнат тялото на Вестъл нагоре по скалата.
Беше опасна работа. Трима пожарникари се бяха спуснали долу, вързани с въжета.
Колата се бе заклещила между два масивни обли камъка, на около седемдесет метра надолу, пред лицето на скалата. Всеки метър от пътя беше застрашителен. Хлабави камъни и скали с добър размер бяха готови да се стоварят при най-леко докосване.
Седях в колата на Блейкстоун, с горяща цигара между пръстите ми, а тялото ми беше студено и трепереше.
Блейкстоун седеше до мене. Не говореше, но пушеше и се взираше навън през обливания от дъжда прозорец. Наблюдаваше малката група полицаи, които надзъртаха надолу през ръба на скалата.
Точно зад нас беше Ив в своята кола. Беше постъпила твърде умно да вземе колата си и да дойде след нас. Сега вече мокрото й и окаляно състояние не можеше да бъде подозрително.
Много силно ми се искаше да отида при нея, но знаех, че това ще бъде опасно. Затова си седях мирно, чакайки, и мисълта ми оглеждаше всяка подробност от последните два часа, като се опитвах да се уверявам, че не съм направил грешка.
Една висока, широкоплещеста фигура изпъкна отпред, облягайки се на колата и взирайки се в мен през прозореца.
— Мъртва е. Току-що я намериха.
Насилих се да погледна нагоре и да срещна твърдите му сини очи.
— Не мислех че може да бъде жива — казах бавно. — Надявам, се че е станало бързо.
Усетих очите му да ме пронизват.
— По-добре вие да се върнете в къщата. Няма смисъл да стърчите тук наоколо. Можете да оставите всичко на мен.
— Благодаря.
Погледът му се премести от мен върху Блейкстоун.
— Кой е той?
— Райън Блейкстоун, моят брокер. Беше с мен тази вечер.
Трябваше да си откъсна езика, щом казах това. Разбрах че направих грешка. Не трябваше да предлагам алиби докато той не ми го поиска. Кимна и се дръпна назад.
— О’кей, мистър Уинтърс. Ще се видим на сутринта.
— Ще ви чакам в къщата.
— Искаш ли да тръгвам, Чад? — попита Блейкстоун, когато Легит се върна на края на скалата.
— Добре.
Обърнах колата и спрях успоредно на колата на Ив.
— Не можем да направим нищо, мис Долън. Вестъл е мъртва. Аз се връщам. По-добре идвайте и вие. — Потеглих за да й спестя мисълта да каже нещо, което Блейкстоун може да чуе, и карах към къщата в мълчание.
Блейкстоун не пожела да влезе. Каза няколко съчувствени думи, добави, че ще се занимае с фирмата на Байленд и си тръгна.
Отидох в кабинета си. Седнах. Краката ми бяха омалели и лошото чувство на шока ме владееше. С неспокойна ръка си налях уиски и го глътнах.
Ив влезе и затвори вратата.
