— Ти си луд! — извиках, като ударих с юмрук по бюрото. — През цялата вечер работих тук. Попитай Харгис и Блейкстоун! Те ме видяха!
Опитвах се да овладея гласа си, но той се извиси във вик.
— Не можеш да го лепнеш на мен, Легит, и много добре го знаеш!
— Ти вече направи една грешка. Сигурен съм, че ще направиш и други. Вие, умните мошеници винаги правите грешки. Аз имам търпение и ще чакам. В този момент ти си спокоен. Признавам го. Убеден съм, че ти си я убил, но имаш, както се казва, желязно алиби. Не претендирам, че зная как си успял да бъдеш на две места едновременно, но ще го разбера и тогава се смятай седнал на електрическия стол.
Хвърлих му свиреп поглед. От какво да се страхувам? Той призна, че в тази игра аз съм победителя. Да предположим, че той е уверен, че съм убил Вестъл. Какво значение имаше това, щом не можеше да го докаже?
Седнах назад, опитвайки се да си отдъхна.
— Какво те кара да мислиш, че аз съм я убил? Кажи ми го!
— Добре, ще ти кажа. Ти си планирал убийството да изглежда като нещастен случай. Идеята ти е била следната: когато жена ти кара надолу по скалата, гумата от далечната й страна е трябвало да се спука, колата да изгуби контрол, да завие надясно и да падне от скалата. Ти си я чакал в гаража. Ударил си я по главата, взел си я в колата и си тръгнал към първия опасен завой. В багажника си имал спукана гума. Спрял си. Сменил си здравата гума със спуканата и си насочил колата към ръба на пропастта. Това е, което си направил, нали?
Досега се контролирах. Едно подхлъзване и бях загубен. Знаех го отлично. Фиксирах го с поглед.
— Продължавай да обясняваш, но го докажи. Бях в тази стая през цялата вечер.
— Ще го докажа — каза той спокойно. — Ти си направил една фатална грешка, Уинтърс. Спуканата вътрешна гума съдържаше известно количество пясък. Там, където е паднала колата няма пясък. Няма пясък и по пътя по скалата. Откъде дойде този шибан пясък? Бас държа, че гумата е спукана няколко дни по-рано, вероятно по пътя за Идън Енд. Сменил си колелото и си задържал спуканата гума в багажника, като си пропуснал, без да искаш, малко пясък във вътрешната гума. Когато проверявах, открих, че липсва една от гайките на колелото. Търсихме наоколо и я намерихме. Беше на пътя пред пропастта. Тъпият ми полицейски мозък не може да разбере как се е озовала там. Как ти се харесва това?
— Докажи го — отговорих аз. — Докажи, че аз съм го направил!
— Естествено, не може да си го направил сам — ченгето се наведе напред, фиксирайки ме с очи. — Измислил си някакъв номер с магнетофона. Ще го разгадая. Убеден съм обаче, че не би могъл да го направиш сам. Ив Долън ли ти помогна? Може би тя се крие зад това? Може би тя е тази, която те накара да убиеш съпругата си, Уинтърс?
Студена пот започна да избива по лицето ми.
— Мис Долън? Защо да го направи? Ти си луд! Никой от нас няма нищо общо с това.
— Защо тя? — повтори топ и зъбите му лъснаха в подобие на усмивка. — Не си ли видял още завещанието на съпругата си, Уинтърс?
Беше време да се стресна отново.
— Разбира се, че не съм. Какво общо има нейното завещание с всичко това?
— Има много общо… То е в полза на мис Долън.
— И какво от това? Вестъл ми каза. Тя е оставила на мис Долън петдесет хиляди долара. Това е хубавичка сума, но не достатъчно голяма, за да я накара да извърши убийство. Знаеш това така добре, както и аз!
— Кой е казал, че са петдесет хиляди? — попита Легит, а суровите му очи дълбаеха по лицето ми. — Твоята жена й остави тридесет милиона. Тази къща също е нейна. Ти не се показа достатъчно умен, Уинтърс. Всичко, което изкара с твоето убийство е три милиона долара. Това е всичко, което ти е оставила твоята възлюбена. Тъй като секретарката й е посредствена, скучна и старомодна, тя получава всичко. Това знаеше ли го?
Студената пот обля лицето ми като душ и слезе в гърба ми.
— Лъжеш! — извиках и юмруците ми несъзнателно се стиснаха. Той ми се усмихна благо.
— Това беше удар право в сърцето, а? Аз видях завещанието. Ти получаваш три милиона. Ив Долън получава цялата собственост на жена ти, къщата и тридесет милиона долара. Остатъкът от парите се разпределят по разни милосърдни дарения. Жена ти пише в завещанието си, че никога не си вземал пари от нея. С удоволствие и от тази гледна точка се оправдава, че въобще ти оставя някакви средства. Като че ли си надценил коза си.
Успявах да запазя контрола си по някакъв начин, но едва-едва. Бях ли станал за Ив дебелият край на тоягата? Дали тя и Лари не ме бяха примамили да убия Вестъл? Това обясняваше внезапната промяна на поведението й спрямо мен. „Сега не бих се оженила за теб, дори и да си последният мъж на земята.“ Това не беше ли достатъчно доказателство, че тя никога не ме е обичала? Тя беше признала, че е чела завещанието. Значи трябва да е знаела, че ще получи всичките тези пари. И още обичаше Лари. Като наследница на тези тридесет милиона долара беше достатъчно да му се усмихне и той щеше да дотърчи на бегом.
Един студен, свиреп възел от гняв започна да се затяга в мен. Знаех, че Легит ме наблюдава и се напънах да срещна погледа му.
— Е, вярно е тогава, че мис Долън е много щастлива жена — казах аз, като свих рамене. — За мен три милиона долара са предостатъчни. Прави си каквито щеш заключения, Легит, но не можеш да ми натресеш нищо.
— Тя помагаше ли ти? — попита той, като се вглеждаше упорито в мен. — Това ли беше начинът, по който го изработихте? Вие двамата сте успели някак си да измамите Харгис и Блейкстоун. Те са решили, че са те видели в тази стая, докато ти си бил вън и си убивал жена си.
Господи! Той беше разгадал почти цялата истина.
— Продължавай да си сънуваш! Не съм убивал никого! Работих тук цяла вечер и си имам свидетели.
Той стана бавно от стола си — масивното му тяло не му позволяваше да скача като птичка.
— Ще те хвана, Уинтърс. Ще строша това твое алиби, ако ще това да е последното, което ще направя в живота си. Ще ми достави огромно удовлетворение да дойда тук и да те прибера. Няма да мине много време. Когато един убиец се старае да бъде умен, обикновено забравя нещо важно… Недей забравя и това, че съдът мрази умния убиец!
— Продължавай дърдоренето си — отговорих, като вдигнах очи нагоре и го погледнах. — То няма да те доведе до никъде.
— Ще видим! Ще човъркам това алиби, докато се разпадне не парчета. Някъде по веригата му има пролука и аз ще я открия.
Излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си. Добрах се неуверено до прозореца и го проследих, докато тръгна.
По-късно взех колата и тръгнах към Идън Енд, където можех да бъда сам. Паркирах близо до пясъчните дюни, запалих цигара и се замислих дълбоко. Бях потресен. Знаех, че сега всичко зависеше от моето алиби. Бях убеден, че е желязно, иначе Легит щеше да поеме риска и да ме арестува.
Седях на слънце и разчепквах това алиби в детайли, като се опитвах да намеря пукнатини в него. Колкото повече го обмислях, толкова повече се убеждавах, че е непоклатимо.
Нямаше начин да го разчупят. Никакъв съдийски състав не би ме осъдил поради показанията на Харгис. Би било лесно да се убедят, че той ме мрази. Това беше достатъчно доказателство, че Харгис говори истината. Освен това, той би свидетелствал не само, че съм диктувал писма, но и че ме е видял в това време. Опасенията ми намаляха.
Легит блъфираше. Единствената му надежда беше в мистериозните заплахи, които трябваше да ме доведат до нервен срив. Е, добре, нямаше да стигне далеч с тази тактика. След като се бях уверил, че съм в безопасност, насочих мисълта си към Ив.
Сега бях сигурен, че тя ме беше измамила. Беше ме излъгала, че ме обича. Ловко ме бе окуражила да
