— Хайде да изпуснем аутопсията — озъбих й се. — Ела и си изпий кафето.
Тя се върна, вдигна чашата с кафето и се опъна на кушетката.
— Хубава ли беше, Чад?
— Красива беше, не хубава. В нея имаше нещо, което никога не съм откривал в друга жена. Нещо, което никакви думи не могат да опишат.
— Не ми хареса гласът й. Трудна жена ли беше, Чад?
— Да, трудна беше — започнах да крача нагоре-надолу. — Кога чу гласа й?
— По телефона. Когато се върнах от Маями, се чудех какво е станало с теб и се обадих.
— Търсила си ме…? Тя не ми каза.
Глория повдигна елегантните си рамене.
— Не я упреквам.
— Каза ли й коя си?
— Нямах възможност. Каза, че те няма и тръшна слушалката, но лъжеше. Аз чух, че ти диктуваше някакво писмо. Внезапно почувствах студ.
— Какво искаш да кажеш? Диктувал съм писмо? Погледна ме и сините й очи се отвориха широко.
— Чад, скъпи! Защо изглеждаш така подплашен? Отидох при нея и седнах на кушетката.
— Кога си телефонирала?
— Преди няколко дни. Защо се вълнуваш така?
— Ще отговориш ли на въпроса ми? — Извиках, неспособен да се контролирам. — Точно кога се обади?
Тя се стресна.
— Съжалявам, Чад. Нямаше да те търся, ако знаех, че това ще те разстрои толкова.
Хванах я с две ръце и я разтърсих, отмятайки главата й назад.
— Ще отговориш ли на въпроса ми, дявол да го вземе! — викнах пак. — Кога телефонира?
— Преди две нощи… през нощта… — изглеждаше смъртно уплашена.
През нощта, когато убих Вестъл!
— По кое време?
— Около девет…
— Не си ли спомняш точното бреме? Проклятие! Хайде, спомни си!
— Чад, скъпи, боли ме. Какво съм сторила?
— Кажи ми точното време? — изкрещях в лицето й.
— След девет… Около девет и двадесет.
— И казваш, че си ме чула да диктувам?
— Да. Но ти ме плашиш. Нещо ужасно ли се е случило?
— Млъкни! Телефонирала си ми в девет и двадесет вечерта преди вчера? Така ли?
Тя кимна.
— Кой отговори на телефона?
— Мисля, че тя. Тя, момичето, което ти…
— Жена ли отговори?
— Да.
— Какво каза?
— Попитах за теб. Каза, че си излязъл. А аз те чух да говориш. Диктуваше някакво търговско писмо. Не исках да те смущавам, затова затворих.
Пуснах я. Чувствах се толкова зле, че сметнах, че ми прилошава.
— Чад, мили!
— Затвори си проклетата муцуна! — изръмжах аз.
Смъкна се боязливо от кушетката и притича до барчето. Можех да й призная това: знаеше какво да прави в стресова ситуация. Количеството уиски, което бутна в ръката ми, можеше да събори и муле.
Изпих го сякаш беше вода. Ако не беше взела чашата от треперещата ми ръка, щях да я изпусна.
— Миличък, ужасяваш ме. Какво ти стана? Защо изглеждаш така?
Уискито ме поуспокои. Погледнах я.
— Сигурна ли си, че си ме чула да диктувам писмо?
— Да. Беше нещо за някакъв цимент… „Конуси“…
— Докато аз говорех, тази жена ти каза, че ме няма?
— Да.
— Ясно ли говореше? Чу ли я ясно? — Да. Дори ми се стори, че звучи нервно. Гласът й беше писклив.
— Добре — станах на крака. — Остави ме сам за момент. Искам да помисля.
Тя седна на кушетката, втренчена в мен. Лицето й беше тебеширено бяло, а очите й — широко отворени и пълни със страх.
Уви. Не можех да мисля. Треперех от главата до петите. Единственото нещо, което изпълваше главата ми, бяха думите на Легит, когато говорехме след боксовият мач: „Точно когато някой е напълно уверен в себе си, тогава се открива за някакъв баламски удар. Виждал съм да се случва много пъти в моята професия. Да вземем пример: някой извършва убийство. С много труд успява да го прикрие, измисля си фалшиво алиби или прави това да изглежда, сякаш друг го е извършил. След това си въобразява, че е в безопасност. Но не е. Точно когато най-малко го очаква и… бам! Подхлъзва се на собствената си увереност и пада на гърба си. Само че го очаква нещо по-лошо от една счупена челюст.“
Движех се бавно из стаята. Бях толкова уплашен, че дишах с усилие.
— Чад, какво има мили?
Обърнах се и я погледнах. Не знам какво изразяваше лицето ми, но тя изписка тихо и покри уста с ръка.
— Какво съм направила, Чад?
Доближих се до нея.
— Направила? Ти, глупава кучко! — изкрещях насреща й — Отнела си бъдещето ми.
Свих си юмрука и я ударих по глупавото, уморено, порочно лице. Тя изхвръкна от кушетката и се претърколи на гърба си върху пода.
Не я погледнах повторно, дори не се бавих да си взема шапката. Отворих широко входната врата и изхвърчах надолу по стълбите, сякаш всички дяволи от ада ме гонеха.
Глава XIX
Големият часовник на кметството удари девет и половина. Булевард „Рузвелт“ беше претъпкан. Смесих се с тълпата като гол човек, прикриващ се под одеяло.
Погледът ми се рееше навсякъде. Знаех, че полицията вече ме търси. Бях оставил „Кадилака“ зад блока на Глория. Неговото характерно кафяво и бяло оцветяване представляваше лесна цел за полицаите, ако вече ме търсеха.
Хлътнах в една аптека на ъгъла и си купих зелено оцветени слънчеви очила. Нямаше да бъдат голяма маскировка, но ми даваха слабо усещане за сигурност. Искаше ми се да не бях изхвръквал от апартамента на Глория без шапката си. Прекосих площада до редицата телефонни будки и набрах номера на Джошуа Морган.
— Тук е Чад Уинтърс — изграчих в слушалката. — Къде е тя сега?
— Почакайте, мистър Уинтърс. Сега ще проверя — отговори отзивчивият глас на Морган.
Стоях срещу стената на будката и наблюдавах входа на аптеката. Сърцето ми биеше до пръсване, а устните ми лепнеха. Не можех да задържа ръцете си спокойни.
— Там ли сте, мистър Уинтърс? Напуснала е Клифсайд снощи, скоро след вас — каза той. — Взела е със себе си голям куфар. Сега пребивава в „Палм Бийч хотел“.
— В момента там ли е?
— Да. Закуската й е била изпратена в стаята преди двадесет минути.
— Кой е номерът на стаята й?
